Христо Христов

ЛЪЖАТА (разказ по истински случай)

Почти влетяха в кабинета на директора на училището.
Учителката: много ядосана и здраво хванала ученика за яката откъм врата.
Ученикът: много уплашен и също ядосан, но на учителката, че го води „при директора”, вместо спокойно да го изслуша.
А директорът: беше само много учуден за внезапното посещение. Не беше никак ядосан, заради това, че го откъсваха от „важната” му работа да проверява дневниците на учителите.

-Иванова, какво е станало? – попита той учителката, която беше и класна на Павел. Така се казваше ученикът, по това време в VІ клас.

-Не знам вече какво да го правя, другарю директор! Знаете колко пъти съм докладвала на Вас и в педагогическия съвет за белите, които Павел не престава да прави.
Този път счупи шишето за вода в класната стая. Тогава във всяка класна стая и занималня имаше по едно шише с вода.
Да, всичкото това го знаех, защото аз бях директорът, но всичките бели на Павел отдавах на пубертета и на младежкото пъчене за пред момичетата.
А тя, работата, се оказа по-дебела отколкото я мислех. Помолих учителката да си отиде в час и станах насаме с ученика. Предчувствувах, че има да ми казва нещо по-различно, от това което бях слушал и от другите учители за него.

-Е, Павка, слушам те?!
Но вместо да започне да разказва, избухна в дълбок разтърсващ, както ми се стори тогава – мъжки плач. А мъжете много рядко плачат, нали?
След като се поуспокои, започна своята дълбока по смисъл и съдържание изповед:

-Другарю директор, преди две години баща ми почина и майка се ожени за друг човек, но…той не ме обича и не иска да ме вижда. Затова майка ме доведе в това училище. Да съм по-далеко от него.
Когато той ми се караше, тя вземаше от страх неговата страна. И по цял ден ходеше след мен и ми правеше забележки, каквото и да правех – след мен оправяше леглото, на което съм седнал, подреждаше това, което съм разместил, връщаше всичко, което съм вземал, на мястото му…
И постоянно ми крещи, че нарочно правя всичко, за да я ядосвам. Крещи ми и за всяка двойка или дори за тройките в училището.
Не изтраях и един ден избягах при дядо и баба на село. Не искам да ги виждам нито нея, нито втория й мъж.
Слушах с особена трепет и вълнение дълбоко в душата си, детската изповед. Тя даваше отговор на многото бели, от които класната и другите учители се оплакваха от него. С тях детето отмъщаваше на възрастните. А е трябвало просто някой да седне и да поговори човешки с него.
Майката: млада, спретната, но много сприхава жена. Видях я когато доведе Павел в училището и още един-два пъти през първия срок. Когато е идвала, винаги е крещяла по детето си заради слабия успех и му е натяквала, че му е давала достатъчно пари, защо не учи, защо продължава с белите и …още много такива „защота”.
Заради това и най-вече след негова изповед, за която ви разказвам, й забраних повече да не идва в училището.
След като изслушах Павката, като засвидетелствах своята бащинска загриженост заради създалото се положение около него, го освободих и…свиках педагогическия съвет.

-Колеги, днес ще имаме само една единствена точка: как да постъпим в бъдеще с Павел от VІ клас. Днес той отново се е „проявил”. Изслушах го внимателно и се опитах да вникна в крехката му детска душица. След съвета ще ви разкажа целия разговор и неговата изповед.
Сега ви предлагам като решение няколко неща:

Майката повече да не идва в училище и да тормози детето си. За това грижата ще е моя.

-Ако все пак дойде, да не й се казва за белите и слабите оценки на Павел. Просто ще я „осведомявате”, че е добре и не прави вече бели. Това ви го предлагам, дори с риск да ме обвините, че ви казвам да лъжете. Твърдя, че това в този момент е най-доброто за детето, докато се успокои напълно.

През ваканцията ученикът няма да си ходи у дома, а ще остане в общежитието.
Тук ме прекъсна една от учителките:

-Другарю директор, знаете, че всички ученици си отиват през ваканцията. Предлагам Павел да го поемем ние учителите и от помощния персонал по домовете ни – колегите се съгласиха на това предложение, а аз продължих:

-Преди всеки празник, като Нова година, Коледа и т.н. да съберем между нас пари и класната да закупи необходимото за момента, да направи нещо като колет, който да се дава на Павката от името на бабата и дядото. Тях той на-много обича.
Така и направихме, майката повече не стъпи в училище. На два пъти до края на годината идва дядо му, Павел се успокои напълно, подобри рязко и успеха си. Дори остана още две години при нас. През това време беше починал дядо му, но бабата продължи да полага грижи за него.
Павел завърши основното си образование с почти отличен успех. Когато му връчвах дипломата и наградата, той се разплака и ми целуна ръката с дълбоката мъжка благодарност, на която е способно едно пораснало вече момче.
И най-интересното беше, че оная лъжа, която предложих на оня педагогически съвет, все още не знам дали имахме право ние учителите да изричаме. При това, въобще не ми е тежала на съвестта през всичките онези години.

Христо Христов-Етрополе, 13 февруари 2019 г.

3 отговори
  1. Анонимен
    Анонимен says:

    Статията която прочетох написана от директора на училището Христо Христов ме разтърси. Това може да направи само един истински педагог. Браво

    Отговор
  2. Сашка Иванова
    Сашка Иванова says:

    Спасилите момчето, вярвам че ще Ви обича до края на живота си! Вие сте истински човек с голямо сърце!

    Отговор

Напишете коментар

Включете се в дискусията
Заповядайте!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.