Етрополски легенди

Баба Велика

Един мощен хребет, осеян с тучни ливади, вековни буки и дъбови гори, набразден от десетки бистри потоци, гордо стои на североизток от Етрополе. От билото на този хребет, като на длан се вижда града и цялата околност. Та там на тази височина, в една малка падинка се гушеше къщата на дядо Йордан и баба Велика. До нея кошарата, плевнята. Единадесет деца имали те- седем момчета и четири момичета.
Бащата се занимавал със стоката, а майката с челядта.
А те растели от хубави, по-хубави. Снажни, пъргави, смели. Може би чистият въздух и волния живот им помогнали да създадат толкова сърцати, силни, че и разумни и човечни хора. Като поотраснали, вдъхновени от младостта, се втурнали да помагат на родителите си. Удвоили се овчите и козите стада. Десетки крави и коне. Потекло към падината, към домът на многолюдното семейство – имането, богатството, златото.
– На всеко дете по къща на два ката ще изградим в града, накрая за нас двамата отделно ще построим – заговорила весело една вечер баба Велика, когато доста пари събрали.
– Така да бъде! – благословил бащата.
А синовете и дъщерите потриват ръце, сияят от радост. И не напразно думала майката – за шест години, четири къщи вдигнали. И когато се готвели пета да започват и още най-големия син да женят, разнесла се страшната вест. Турците навлезли в българските земи.
– До Балкана! Нито крачка няма да им разрешим! – пръв заговорил Иван, най-малкия им син.
Почти същото твърдят и другите. Само бащата, дядо Йордан, смуче от лулата, кима с глава и тихо произнася:
– Няма да ги спрете деца мои, няма! Тази сган тръгнала ли е, трудно някой би успял!
– Нима не ни познаваш тате? – скочили на крака всичките синове, че и дъщерите.
А той гледа в жаравата, подръпва от лулата и все така тихо, отчаяно дума им:
– Не се горещете, седнете! Силни сте, смели сте, ловки и бързи сте! Вярно е!
– Тогава защо да не ги спрем тате?- отново Иван, па добавя, че както сръчни сме и ножовете въртим, като пилета ще ги изколим!
– Не можете синко, не ще успеете! Какво сме ние? Шепа хора! Как ще се изправите срещу тази паплач? Ще биете, ще трепете, но толкоз народ не ще смогнете да убиете! Пък и те какво смятате? Че са дядковци, като мен ли? Войни и те са, свирепи, кръвожадни!
Паскача баба Велика, слага ръце на раменете на сина си и властно казва:
– Седни сине, седни! А ти Йордане, защо плашиш децата. Щом трябва отиват всички до един. И с тези изчадия ще се бият мъжки, па каквото става да става!
Изправя се мигом Кръстана, една от щерките:
– И ние мамо ще идем, там на билото, па нека речат града ни да вземат!
– И вие дъще и вие! – гордо произнася майката.
Говори тя, а дядо Йордан и слуша, и не слуша. Мълчи, па накрая, все така отчаяно:
– Моята челяд от нищо не се плаши. Дори и от самата смърт! Но колко такива люде има в града ни? Колко- хиляда, две хиляди? Капка в морето! Мъжете ще идат, така се полага! Бийте се по мъжки! Но и хей така живота си на вятъра не излагайте! Защото и след като дойдат в градът ни поробителите…
– Никога, никога, турски крак в Етрополе няма да стъпи, тате! – вика големия син и рие с крак до огнището.
– Не ме прекъсвай! – този път строго произнася бащата, а синът мигом се изправя и слага ръце на гърдите си, па дума:
– Прощавай тате! Никога няма да го правя!
– Да! Недей да мислите, че на мен ми се сака да се домъкнат, да ни поробят! Дано да не стане! Дано! Дано им стигне власт и имане до Балкана! И там да спрат. Ала, ако дръзнат и него да минат и не успеем ли да ги спрем, тогава лошо! Ще се пуснат по ранината, като лавина и Търнов град ще падне, а падне ли той, ще падне и България! После, нимаще приемем, че краят на българите е дошъл? Нима завинаги ще склоним глава и завинаги робството ще траем? Не! Битката ще трябва да продължи, дори и да нямаме високо издигнато родното знаме! Ето затова, не бива да хвърляме сили напразно!
– Вярно е това Йордане, що казваш Йордане! Но дано им стигне до Балкана, а тръгнат ли да минават – всичката ни челяд срещу тях ще застане!
– Че мен къде ме слагаш! – пак почва мъжът и.
Разговаряли тревожно в голямото семейство, наредени около огнището, а времето върви, върви. Преваля полунощ, пък те не си лягат. Но кои са те? Колко са? Неколко. Прав е бащата и се сбъдват думите му. Само след месеци ордите стигнали пред Балкана. Раздвижили се хората от града. Пристигнала войска от столицата и страната. Вдигнали се всички мъже, че и младежи, война да водят. И седемте сина на Велика тръгнали, а тя с китка здравец изпратила, там на самото било на планината. Изпратили ги със стаена мъка и тъга, че и отчаяние. А дядо Йордан, мълчи, пуши, въздиша па:
– Свършено е Велико! Падна нашата държава!
– Изглежда, че право думаш Йордане! Но що можем ние с теб да сторим? Ето и седемте си сина изпратихме. Дето се вика срещу самата смърт ги изправяме, а това малко ли е?Дано, дано не бързат да продължат!
А те, турците, постояли седмица, две в подножието на планината, приели още подкрепления и тръгнали към Етрополе. Тръгнале не само през Етрополския проход, а през всички. Тръгнали и срещнали там на планината балканджии. Много ли, малко ли, дни и седмици минали и ето една ранна утрин от билото на хребета, от своя дом, гледат баба Велика и дядо Йордан, гледат как облаци дим обхващат къщите, града. Сетне като същинска лавина турските пълчища заливат „Равнището“ и се впускат по поречието на реката. Същият ден се завърнали и седемте му сина – бледи, окървавени, окъсани, изморени. Върнали се и на другия ден отново заминали.
– До край ще се бием мамо!Догде и последното българско селище падне! – дума и Боян.
А тя плаче, плаче и:
– Идете синове мои, идете! Но думите на баща си помнете! За града, за нашия град, хора, мъже ще ни трябват!
– Бате Христо, мамо, твоят роден син е назначен да води всички етрополци, които ще се бият докрай – радостно съобщава и най-малкия син.
– Лично бъларския вожд на войската го назначи! Каза ме „Де да имахме умни и силни, като теб, па нищо, че са по брой повече османците. Отвъд Анадола ще ги прогоним, че и там мира няма да им дадем“!
И пак добавя баба Велика:
– Всички сте храбри и добри, ама файда едва ли ще има от вашето отиване.
А дядо Йордан:
– Докрай! До самият край мои орли! И помнете – ние ви чакаме! Чакаме ви живи и здрави!
Чакали ги и дочакали. Отново дошли синовете им. Петима от тях с рани по телата, но живи.
Вярно е, много боеве всичките българи водили. Готови последната капка кръв да дадат и все пак родината си не успяли да спасят. Нямало я вече България, нямало я! Нея я нямало, но заради рударството ли, заради смелостта на етрополци, а може би и заради майсторството им Етрополе го имало! И до ден днешен се знае, Етрополе и още няколко града, запазили свободата си цели триста, че и повече години!
Отново в малката падинка, на големия хребет на североизток от града, заискрял огън. Отново заблеяли овци, животът започнал. Нов живот ли? Не все същият. Оженили се момците, че и момите на баба Велика. Къщи всички в града издигнали. До един прочути търговци на стока станали синовете и. А имането растяло и все повече ставало. Така от голямото семейство, цяла фамилия израсла. Фамилия от знатна, по-знатна. Дето се казва, всичко от добре, по-добре тръгнало. И все пак в душата на етрополци, та и в дядо Йордановото семейство, тъга и скрита надежда се таела. Вярвали, надявали се, че след две, три години, родината ни отново ще бъде свободна! Родината, та и целият български народ отново да възкръсне. В надежда отлитнали първите пет години.Надявала се и баба Велика. През целите тези пет години, откакто османците в града стъпили – тя баба Велика, нито един път в Етрополе не отишла. Нито синовете си, новодомци сакала да види, нито красивите млади невести. Да, единадесет от децата и се оженили през тези тъжни години. Сватби болярски вдигнали. По български обичай всичко сторили. На ръце искали да я отнесат, а тя не иска:
– Докато очите ми не видят тези неверници, че обратно към Анадола тръгват, в града няма да стъпя! – дума им.
Отвръща и дядо Йоран, смучейки лулата:
– Ти няма да видиш Велико, няма!
– Защо бе проклетнико? – кори го тя и добавя – че нали седемдесет и четири години съм.
– И годините на орлите да стигнеш, няма да ги видиш – дума той, а тя:
– За тебе си отговаряй! Аз решила съм, докато турците от града не изпратя, няма да умирам!
– Не се вдетинявай! Не измъчвай децата! Ми иди виж, на пук на поробителите, какви домове издигнаха, издигнаха, населиха се! – уговаря я дядо Йордан, ала напразно и той не успял да я предума.
И пак най-малкия син успял да я зарадва. Една заран в собата влезнал той и засмян, радостен:
– Дойде мамо! Най-после на бял свят в нашия род втората Велика! Да, на посоки смятали че е. Останалите и синове и дъщери все мъжки челяди имали. Та по този повод думали из целия град. От Йордановият род и небето само мъже сака да растат, войни прочути да станат и от града и родината поробителите завинаги да изгонят. Е, нито дядо Йордан, ни баба Велика за това се не сърдили. Напротив, радвали се. Смятали го за чест и достойнство. Да, но сега като чула тези думи, рипнала баба Велика, песен от радост запяла. Гледа дядо Йордан, па бъбре:
– Е, най-сетне след толкоз години отвори ти се сърцето и ти в града ще идеш!
– Че се отвори вярно е! – отвръща тя – Ама в града няма да ида! Не ми почерняй радостта!
– Тука мале, тука! Ще кръстиме и кръщене голямо направиме. Целия град ще поканим – реди синът и.
Думи, които направо душата и отварят. Плаче тя от радост и синът си прекъсва:
– Тука синко, градските, че и околните села хората ще поканим. Със сладки гозби нагостим. Най-знатни свирачи ще докараме и най-прочути певци, та да се знае и помни, докле родът ни го има, кога се е родила и кръстила на баба Велика внучката! Тук, аз дорде дишам нея, че ако и друга се роди ще гледам. Далеч от тези поганци!
А дядо Йордан:
– Докога сакаш да ти казваме, че в Етрополе, турци няма?! Че твоят син Христо е един от управниците.
А тя, гледа го сърдито, отвръща му:
– Нямаме, нямаме, ама имаме! Че на Христо, че и над другите управници, султански пратеник стои!
Гледа дядо Йордан, стъпва от крак на крак и:
– Голяма радост! Това е само за пред хората!
– Та това и аз сакам да кажа! Че султана дава ни право, но ни напомна „Ето виждате ли моя човек? Вършете що вършете, но помнете султана е ваш господар“! Гробът му дано се провали!
Слуша то синът им Иван, па в разговора се намесва:
– Айде да оставим за друг път този разговор, татко и мамо! Сега радост имаме, та нека всички се порадват!
– Така е синко! Ти си прав! Пета година измина, та чак сега отвори ми се сърцето! – прекъсва го тя и добавя – Кога сине тук ще го донесете? Ти предай на булката! Тя е разумна и добра, че ако сака и рече пред нас да я докарате с бебето, докато тя се оправи напълно, аз така ще и слугувам, че няма да позволя, нищо да похваща! По-добре отколкото в града ще се чувства. Вярно ти казвам! Предай го и на нея и на родната и майка – Мата. Тя ме познава, знае коя съм. Щом може единадесет челяди сама да отгледам, значи не ще се посрамя и пред тази моя безкрайна радост, която ме върна отново на този свят!
А дядо Йордан подсмива се и:
– Е, щом се върна на този свят, значи и в града ще идеш! Няма що, предаде се най сетне!
Пък тя клима с глава, отвръща му:
– Надявам се, да се върна, само тогава, когато османлийте завинаги си отидат!
Иван виждайки, че двамата може да се скарат, пак ги прекъсва:
– Махнете поне сега за няколко минути тези мръсници!То ще им дойде краят! Та викаш за жена ми, дали ти вярва, че и майка и? Вярват ти! Казаха да ти предам, че ако ти и татко се съгласите още в края на другата неделя, ще дойдат и живеят чак до зимата тук!
Прекъсва го баба Велика:
– Мамините! Да знаят как само ще си ги посрещна, че и нещичко тая в големия шкаф!
Па седнали, хапнали, пийнали и тръгнал си Иван за града и той доволен и родителите му дваж, та и триж по-богати. Е, разбира се, пърата им внучка, първото подновяване името на баба Велика. Как да не се радват? А робството? Най-после тази българка макар и за няколко часа забрави го! Забрави го, сякаш голяма тежест свали от себе си!
– Бре, голяма работа е това радостта! – вика и дядо Йордан, гледайки я сякаш цялата се е променила – Гледам те, не мога да повярвам на очите си! Само два часа така се преобрази, че ме смая! А дано си промениш и ината и речеш утре да те отведа до града – домовете на челядта си да видиш!
Дума и той, а тя мълчи, чълчи. После седнала на прага, па гледа към града, обхванала с двете си ръце лицето си:
– Какъв рай щеше да бъде и в града и тук, ако нямаше тези поганци. Двадесет и седем внучета вече станаха и всичките в робски години ще растат! Горките крехки душици!
Е, стига де! Ти като си се захванала за тази робия! Виждаш сама, не е толкова страшна, колкото ние смятахме! – дума и старецът.
– Ще видиш, дано жив да си! Нека минат още няколко години, да се успокоят, да се съвземат от войните! После бял ден няма да ни дадат да видим! Помни и тук ще се напълни с турци! Та нали нашия град е хубав бе, Йордане! Хубав и прочут. Работа има, пари има и могат да се печелят. Да си печелят, ама с нашите ръце в техните джобове! Ще работят нашите деца, а парите в техните пазви! Ама недай си нещо момиче да харесат? Че как и кой може да го отърве бе, мъжо? Ама ти, Йордане, хич не мислиш що може да стане занапред, ако тези проклетници не си отидат!
Сяда мъжът и до нея и:
– Не мисля, не мисля ли? Но що мога да сторя? Ако отида да го убия султанския пратеник и хората му – хем по-зли, хем по-много ще докарат! Радва ме, че децата ни все мъжки рожби добиха. Друго е като са момчета! Е, новата ни Велика жива и здрава да е! За нея няма да е страшно! Има кой да я пази!
Голямо тържество, че и от сватба, дори и от събор по-голямо било кръщенето на Велика. Що ядене и пиене, игри и песни! От тази ранна утрин до късно през нощта светели огньовете и се разнасяла веселбата, там от билото, от падината, от къщата на баба Велика.
На другият ден, събрали се само синовете, дъщерите, зетьовете, снахите и разбира се внуците. Седнали и преди да почнат отново да ядат и пият решили. Всяко трето момиче от фамилията да носи името Велика.
Кой знае дали прочутата Велика Войвода, страшилището за поробителите в Етрополския край не е била от потомците на баба Велика?!

А от преданието до нас е стигнало, че когато градът Етрополе е паднал Велика била на 74 години, а е умряла на 106 години. И през целите тридесет и две години нито веднъж в града не е стъпила. А преди да затвори завинаги очи събрала цялата челяд и изрекла:
– Когато и да е България и Етрополе ще са свободни! Посрещнете свободата и в този ден цветя, много, много цветя на гробът ми посадете!

2 отговори

Напишете коментар

Включете се в дискусията
Заповядайте!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.