Всяка година в края на месец януари жители и гости на град Етрополе честват местния празник „Атанасовден” – представен като стар тракийски празник. В последния почивен ден на месец януари се организира поход от месното туристическото дружество до планинска местност над града, наречена Св. Атанас. Изкачването се извършва призори, а на върха хората (месни жители, гости и туристи, организирани от различни туристически дружества, през последните години включително и от Република С. Македония) палят огньове, пекат шишове с месо и консумират алкохол. В повечето случаи туристите са окичени с бръшлянови венци, придружени са от духов оркестър, играят се хора, гърми се със старинни или ловни оръжия и се отправят вербални пожелания към християнския светец Св. Атанас да доведе лятото. Към обед шествието поема обратно към града. Вече в очертанията му към слизащите от върха се присъединява и млад мъж, облечен в народна носия и ямурлук, с калпак, върху който е надянат бръшлянов венец, а в ръцете си държи жезъл, който най-общо представлява ръка с пръсти, събрани за благословия (както е и при православния кръстен знак). Тази фигура се представя пред множеството като бог Сабазий. В тракийската митология бог Сабазий е фригийско – тракийско божество, отъждествяван с гръцкия бог Дионисий, почитан като бог на растителността и плодородието, „дарител на безсмъртие” и пр. божествени характеристики (Фол1994;Тачева1995; Ботева1996). Младият бог повежда шествието и стига до центъра пред читалището на града, където го посреща кметът и други официални лица. Периодично богът благославя с жезъла си множеството, а при срещата си с кмета отправя и вербална благословия под формата на рецитал, в който най-общо казано, се говори за берекет, добра и плодородна година, повече добив при посевите и пр. След това на площада се играе хоро. Това е съвременното изражение на честването на Атанасовден.
Празникът има своя исторически контекст. От стари времена днешните етрополци знаят, че от втората седмица на януари до 2 февруари предците им са спазвали традицията да посещават четири различни местности край града, на които винаги се ходи призори, посреща се слънцето, палят се огньове и се пече месо. Това са местностите Лишевия камък, Камичето, св. Атанас и Враната вода. Месните правели това, защото са вярвали, че така изпращат зимата и подпомагат чрез ритуални действия задвижването на новия годишен цикъл. Според местното знание, представено от краеведите Ал. Тацов, Ив. Кацаров и Петър Петков, събрали своите данни от възрасни етрополци, в местността Св. Атанас са открити следи от манастир, носещ името на светеца и следователно дал названието на върха (Тацов 2012 : 151; Кацаров 2008; Петков2005). Манастирът е бил напуснат от своите обитатели и разрушен ок. средата на XIX в. Изказани са твърдения, че камбаната на манастира е използвана в механизма на етрополската часовникова кула, но по-късно е претопена. Така наблюдаваната обредност е обвързана и с културата на древните тракийски племена, оставили следи по тези земи, и с християнството и народните вярвания, вградени в образа и поведението на светеца.
В обобщение може да се каже, че имаме безспорно стара традиция, която, въпреки превратностите на времето и смяната на историческите контексти, е успяла да се съхрани като важен локален празник за жителите на общината.
Без съмнение към днешна дата етрополският Атанасовден се опитва да синхронизира елементите на една богата традиция, като я приспособи към адекватните потребности на локалната общност и различните културни политики, които тя предприема за своето съхранение. По този начин те синхронизират символните си и материални усилия, за да развият празничния комплекс и да го поставят в различни режими на функциониране – като ресурс за локална идентичност, като пример за съхранено национално културно наследство, като икономически фактор за местно развитие по линия на културния туризъм и пр. Общите колективни действия целят да генерерират различно значение на традицията и от културна памет да я превърнат в действащ индикатор за пространствена и символна принадлежност. Така една от важните задачи на заинтересуваните страни е да превърнат Атанасовден, ако не в празник от национално значение, то поне в събитие, което може да накара голяма част от мигриралите етрополци да го припознаят като символен топос за общността и да се завърнат в родното място по време на провеждането му, за да препотвърдят своята местна идентичност. Привличането на хора и внимание обаче изисква изобретяването на различни елементи на пърформънс, фестивалност и комерсилазиция.
При първоначалния сблъсък с празника „невъоръженото“ око на страничния наблюдател веднага би откроил неразбирателство и недомислие около организирането на цялостната му визия в различните негови елементи. Става въпрос за фигурата на тракийския бог Сабазий, която се представя от млад мъж, облечен в носия, калпак и ямурлук с жезъл, завършващ с ръка, чийто пръсти са свити в кръстен знак. Тракийската му битност е съчетана с традиционен костюм и само венецът от бръшлян и жезълът са елементите, които представят митологичната му и култова роля. Така двете традиции – тракийската и народна (българска и вероятно следователно християнска) са символно обединени с цел да синхронизират локалното знание и да избегнат напрежението около наративите и интерпретациите.
Извеждането на тракийските елементи на преден план избирателно от цялата палитра на културни практики и напластявания, характерни за празника, е съзнателно търсен ефект, около които се обединяват всички заинтересовани страни. Това неминуемо предава на целия празничен комплекс древност, а оттам и уникалност, която издига неговия престиж над останалите регионални празници и следователно би довел до повишен интерес към него.
В заключение на всички тези описания може да се каже, че празникът е съчетал в себе си различни ритуални и квазиритуални практики, символни кодове, стари и нови културни модели, исторически и митологични наративи, хармонизирал ги е по някаква своя вътрешна логика на културното инсцениране и публична презентация, за да се превърне във важен ресурс за локална и национална идентичност..
Етрополе е малък живописен град, далеч от голям областен център и с нарастващи демографски, и социални проблеми като миграция, ниска раждаемост, обезлюдяване, икономическа стагнация и пр. Въпреки това жителите му и неговият общински, и културен елит проявяват завиден ентусиазъм да съхранят своята локална култура, поемайки по пътя на нейното осъвременяване и популяризиране. Така се наблюдава оптимизиране на локалния ресурс с цел да се отговори на различните очаквания на заинтересуваните страни. Според претенцията им за представяне на тракийската обредност, основаваща се на нейната архаичност, се придава най-голяма стойност на празника и това го откроява сред останалите в културния календар на страната. Имаме бог с тракийски жезъл, но в народна носия, за да се покаже някаква етническа приемственост и разпознаваема национална символика. Имаме банкет и туристически поход, за да се отговори на изискванията на днешната консуматорска култура. Имаме и сценарий, процесия и програма, за да се постигне необходимата напоследък фестивалност, която все повече започва да оформя облика на всяко едно културно събитие през последните двайсетина години (Стоилова 2017: 212-222). Следователно традицията в съвременността има много значения и всички те са продиктувани от различни социални, обществени и икономически контексти, от ангажираните ресурси и от ролята и интереса на включените заинтересовани страни.
С други думи културните агенти, които отговарят за опазването и възпроизвеждането на празника, престават да бъдат общността, колективът, родът и пр., а стават институциите – музеят, общината, туристическото дружество, читалището и пр. Това позволява на локалните общности, въпреки демографския си срив, да съхранят своята жизненост, да оптимизират своите ресурси и да направляват социалната интеграция между членовете си. Без съмнение това е основополагащо и положително, както за общностната кохезия, така и за конструирането и съхранението на локалната идентичност, особено в динамичния глобализиращ се и постмодерен свят, от който всички ние сме част.
Текст и снимки: гл. ас. д-р Петя Василева – Груева, Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Със съкращения.