Кристиян Григоров – Крис, е роден през 1994 г. в Етрополе. Напълно незрящ и с тежко костно заболяване, с годините намира своя начин да се справя в живота. Обучава се в училище за незрящи, след което в гимназията в родния си град. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Занимава се с преподаване, музикална, писателска и журналистическа дейност. Членува в организации на хора с увреждания, участва в редица благотворителни и граждански инициативи.
Как виждате родния град Етрополе днес? Оптимист или не чак толкова оптимист сте за неговото развитие, за перспективите пред неговите граждани?
Вярвам, че всеки вирее най-добре там, където се е родил и където са неговите предци. Когато правих родословно дърво, установих, че до девето коляно по всички разклонения съм чист етрополец. Две трети от родовете са етрополски, а останалите са от близките села Малък искър и Осиковица. Днес имам братовчеди по целия свят, но аз съм силно свързан със своя град, а и родителите ми, които имаха възможности да развиват бизнес на други места, работят тук. Ние имаме голям дълг към младите хора да им разказваме за историята, бита и културата на града и да ги учим на родолюбие. Тъжно ми е, когато научавам, че единственото, което връща много от тях в града, са близките им. Днес много е отслабнало чувството ни за принадлежност към родните места и мисля, че това води след себе си много негативни тенденции. Ако се грижим за своя град и го облагородяваме, той може да стане много по-посещаван от туристи, което би разширило този сектор от местната икономика. Твърде близката до нас София изсмуква от града интелигентните и способните хора, което неизбежно носи своите последствия. Аз самият живея през повечето време на квартира в София, защото там работя и имам активен социален живот, а не защото мястото ми харесва. И въпреки, че през повечето време ме няма, аз имам отношение към това, което става тук. Перспективите ще дойдат тогава, когато се държим като общност, която има отношение към своето местообитание така, както са го имали и тези, които сме наследили.
Кога за последно бяхте в Етрополе и какъв е най-яркият Ви детски спомен от него?
Всяка седмица си идвам поне за ден-два. Не пропускам да следя всичко, което се случва, да помагам на полезните неща и да се боря с вредните, доколкото ми стигат силите. Едни от най-ценните спомени, свързани с града, са концертите ми тук. До 2005 с работилница „Таланти“, а от 2006 година – пет самостоятелни концерта с много приятели и колеги в местното читалище. През септември отново пях на нашата сцена, заедно с мои незрящи колеги и приятели от цялата страна. На втори декември тази година планирам ново събитие, което ще акцентира върху българския фолклор и балканската музика. Но с Етрополе ме свързват толкова много спомени, че мога да говоря дълго.
Вие сте едно от популярните лица както на редица благотворителни събития, така и на медийни програми. Какво Ви донесе тази популярност? И какво Ви отне?
Донесе ми безценен опит в медийната среда, който по-късно ме провокира сам да стана журналист. Донесе ми познанства с много музиканти, което ми даде смелостта да реализирам много музикални проекти. Даде ми самочувствието и сам да инициирам благородни каузи, за да покажа моето разбиране за модел на работа в тяхното организиране и разгласяване. Негативът от славата бе, че дойде твърде внезапно и не бях узрял за нея. Наложи ми се да се уча в движение, да се разочаровам, да минавам през тежки емоционални сривове и дилеми относно моето бъдеще и как бих искал да изглеждам в очите на публиката. Но днес мисля, че всяко нещо идва в подходящия момент и дава важните уроци, които ти помагат да продължиш. Днес усещам стабилност и имам ясна представа за себе си и затова кога и доколко е полезна за мен една или друга медийна изява. На жадните за слава мога да кажа, че участията в медии не бива да са самоцел, защото в повечето случаи не водят след себе си до траен позитивен ефект. Уви, по-важните успехи, които правят човека удовлетворен, не се оценяват от публиката и са плод на много труд и постоянство.
Вие сте филолог по образование. Какви са наблюденията Ви върху говора в Етрополе и региона? Бихте ли ни посочили някои характерни думи и изрази, които са Ви направили впечатление? И какво означават те?
О, това е толкова дълга тема! Етрополският диалект е много благодатен за изследване. Още от единадесетата си година имам интерес към местната реч. Можех да сравнявам говорите на селата край Етрополе и откривах разлики, макар и дребни. Когато се записах в университета, първата ми работа бе да се свържа с преподавателите по диалектология и по история на съвременния книжовен език. Те знаеха най-много по въпроса. Когато им казвах, че искам да изследвам етрополския регион, те ми казаха, че няма какво толкова да му се изследва и че проф. Стойко Стойков, в своя учебник по диалектология, е описал важните характеристики за това място. Но аз поспорих с тях и ги убедих, че може граматиката да е ясна, но още не е открит големия потенциал на множеството думи и изрази, или както те биха се изразили, лексикалното богатство. Нашият район не е в центъра на нито една от ясно обособените диалектни области. Затова той има черти, привнесени от северозапада, от Шоплука и от Средногорието. Това го превръща в много разнообразен и по свой начин автентичен. На изпита по фонетика професорът ме попита как в Етрополе ще кажат изречението „Аз не го познавам“. Дадох два отговора, и двата верни, които ми помогнаха и за оценката. Единият беше „Я го не познавам“, а другият – „Не познавам го.“ В нашия говор има уникални размествания на думите в словореда. Предвиждам по-нататък да направя дълга беседа по тази тема пред етрополци, за да осъзнаят колко богат е езика ни и колко много говори той за нашето минало.
Какво е отношението на съвременния българин към книгата? Какви са Вашите наблюдения по традиционния въпрос ще изместят ли високите технологии традиционната книга?
Днешният българин не е отрицателно настроен към книгите, но ги смята за нещо непрактично и безполезно за него, за което няма време. Да, има изключения, разбира се, но повечето българи наистина го мислят. Неслучайно животът на книгите продължава благодарение на две основни ниши – научната, по която по задължение четат учениците, студентите, изследователите и преподавателите, и забавляващата, предлагаща романи с любовен, криминален, мотивационен и друг развлекателен елемент. Класическата литература бе тотално изоставена. Причината бе, че вместо да възбуди у младите любов към четенето, училището успя да създаде отвращение към книгите, като не вкарваше десетилетия наред съвременна литература за изучаване и нови подходи, насърчаващи творческото писане, четенето с разбиране и интерпретирането на текстове на база на личен опит, а не въз основа на нечие друго мнение. Повече от 30 години голям процент от учителите се заблуждаваха, че могат да преподават на няколко поколения по-нови хора по начин, по който те самите са учили в социализма. Те превърнаха представата за литература у младите като представа за нещо застояло, овехтяло и без никакво приложение. Родителите пък не полагаха никакви усилия да работят на този терен, смятайки че придобиването на любов към книгите е нещо, за което учителите са отговорни. Съчетано с информирането чрез новите технологии, това доведе до трайно отричане на книгите като нещо важно. Покрай това и младите учители съвсем не знаеха как да прилагат учебните програми. В същото време, виждайки слабия интерес, медиите значително намалиха рекламирането на книги, което пък принуди издателствата да ангажират с това рецензенти, а това от своя страна унищожи обективната литературна критика. И без авторитетите, които да насочват избора на читателите, те се лутат между актуални заглавия на пазара, които в много случаи са просто добре финансирани продукти на книжния пазар. И така 95% от авторите днес издават малотиражни книги, а на техните представяния викат своя приятелски кръг, половината от който получава книгите като подарък. Писателското съсловие бързо привикна да не се изхранва от книгите си и да ги пише между другото. То не се пребори за силни политики в културната сфера. Стигна се дотам, че голям процент от най-именитите ни съвременни автори и техните издатели да бъдат финансирани от неправителствени организации, а техни книги да стават популярни в България, след като вече са добре продавани навън. Днес технологиите не просто се конкурират с книгите, а ги модифицират. Днешните любители на литературата четат електронни и аудиокниги, следят онлайн списания, подкасти и други платформи за обучение и информиране. Проблемът не е в технологиите, а в употребата им. Социалните мрежи създадоха среда, в която всеки потребител сам избира какво да консумира. Така всеки живее с усещането, че е в огромното споделено пространство на световната мрежа, но всъщност е затворен в собствения си балон. В този балон той не може да отсее кое е повече и по-малко важно в информационния поток. Същевременно усещането, че е част от глобалната мрежа, му внушава заблудата, че знае всичко за всеки и не му е нужно образование, защото то е част от миналото, а онова, което вижда на екрана, е настоящето и бъдещето. И така, ако младият човек няма в своя балон родителите, учителите и приятелите, които да му препоръчват книги и да споделят с него ползата от четенето им за тях тук и сега, той ще остане сляп за това и винаги ще го приема като нещо, което някой му натрапва като домашна работа след досаден урок. И тъй като рекламата и споделянето на популярни неща с ниска стойност в социалните мрежи е в огромен обем, това формира виртуалния, респективно и реалния свят на младия човек. Той смята, че с това се изчерпва всичко, от което има смисъл. Затова намаляването на четящите хора прогресивно води и до намаляване на потенциалните нови читатели. В епоха на консуматорство и конформизъм, примерът на малцинството не се споделя и уважава, даже напротив – създава негативни впечатления и липса на разбиране. С всичко дотук не казвам, че няма прекрасни учители и че всичко, което се е учело в социализма, не е годно за четене и днес. Напротив. Но хартиените книги станаха екзотика. Днес хората замениха знаенето с информирането и си помислиха, че говорим за едно и също, а то не е. Да се информира може само знаещият, който може да създаде взаимовръзки между различните новини и събития, за които научава. Незнаещият може да бъде единствено манипулиран от някоя информация и от това се възползват огромен процент от журналистите в България. Знанието не идва чрез медии и социални мрежи, нито чрез наизустяване на факти, цифри и данни. То се напластява чрез развиване на модели за мислене и учене, а тези модели могат да дадат само големите и сериозни книги. Ако човек може да мисли и да проучва сам това, което се случва около него, огромна част от информацията, идваща наготово до него, ще му стане излишна и дори вредна. Чак тогава той ще формира представа кои стойностни личности да следва, как да подбира източниците на информация, как да обработва чутото и какво да извлече от него за себе си, как да прави информиран избор за всяко нещо, което зависи от него – от това какво купува в магазина, до това кой избира да е във властта.
Как оценявате интереса на българския читател към Вашето писмено творчество? Бихте ли споделили нещо от отзвука за Вашата книга, за статии, които сте писали?
Аз имам две важни книги – едната е автобиографична, другата е приключенски роман за юноши. И двете бяха писани до моята шестнадесета година. Автобиографичната ми книга, заедно с преизданията, продаде петнадесет хиляди броя. Тъй като огромна част от тях се продадоха благотворително, не спечелих почти нищо. Но мисля, че и двете книги се приеха добре. Но аз самият отдавна съм ги възприел като част от миналото си и не ги разпространявам. Днес пиша много по-различно. Днес поддържам блог в интернет, където почти всяка седмица публикувам две статии, една от които задължително е музикална. Другите две области, за които пиша там, са журналистиката и темата за хората с увреждания в медийното пространство. Ежеседмично получавам отзиви по тези статии, вариращи от похвали до критики. Но хубавото е, че тъй като се стремя да съм коректен и същевременно да не обиждам никого, затова дори негативните отзиви към мен пак са конструктивни. Предвиждам отсега нататък книгите ми да са съставени от статии в блога. Но издаването на книга изисква ресурс, който човек все по-трудно отделя. А и с времето предизвикателството да пише човек става все по-отговорно. Ако има една най-важна цел за мен, когато пиша, тя е да възбудя интереса към писането като процес и към четенето като резултат от този процес. В тази връзка скоро започнах поредицата „Лично за медиите“, където са включени мои интервюта с много стойностни журналисти като Петър Волгин, Миролюба Бенатова, Атанас Чобанов и десетки други, които уважавам.
Какви са предизвикателствата пред преподавателската работа за Вас? Какво научихте за нашата образователна система след Ковид – 19, до каква степен реализирахте намерението си да бъдете преподавател и ако не сте – защо?
Това са много въпроси. Основната трудност за незрящ учител, който същевременно е и в количка, е, че той няма зрителен контакт с учениците и не се движи в класната стая, за да има и по-близък контакт с всеки от тях. Освен това, той трябва да разчита на асистент, за да проверява домашни работи, да пише оценки, да върши своята административна дейност, свързана с подготовката на процеса и отчитането на резултатите. Всичко това предварително лишава всеки директор усещането му за сигурност, че мога да се справям с контрола над ситуацията в клас. Но аз съм си изработил методика, която смятам, че работи и вече съм я проверявал. А и нищо не бива да се коментира преди да се опита. Трябва да имаш малко повече смелост и да искаш да дадеш шанс на нов подход, за да позволиш един такъв учител, който безспорно има какво да даде на учениците, да застане пред катедрата. Да, във все по-визуалния свят е много трудно да приковеш вниманието на ученика само с думи и без да го гледаш в очите и да му презентираш с картинки, както и чрез различни жестове. Тези неща ги разбрах още в университета, където в часовете по методика на обучение, педагогика и педагогическа психология професорите ме подтикваха да търся алтернативни опции за преподаване в моята ситуация. Но аз не съжалявам, че инвестирах много време, средства и енергия, за да се развивам в тази област. Не съм учил това, за да го пропилея като изгубени часове в университетските зали. Не спирам да търся начини да преподавам, като правя срещи с ученици в различни училища из страната. Иска ми се да преподавам частни уроци, макар да знам, че в днешната ситуация те допълнително обезсилват нашата образователна система по ред причини. Но аз имам много по-голямо желание да преподавам, отколкото много мои колеги, вече обезкуражени и съсипани от тази нелека професия. Още преди време си казах, че ако образователната система не се отвори за мен, аз ще отворя своя школа и ще променям системата отвън навътре. Защото за учениците е полезно да виждат и различни учители в тази система, да учат по различни подходи от тези, за които вече е доказано, че не дават резултати. Ежегодно критериите за оценка спадат, а ако се чуе глас да се повишат, той веднага бива атакуван от самите родители. Днес висшистите нарастват по документи, но реално тече разобразоване. Само 15% от завършилите конкретна специалност работят по нея. Затова нашата икономика няма производствен потенциал, а се развива сектора на услугите, където филолози и педагози по диплома работят като продавачи и касиери, при това за чужди компании. Предлагали са ми да преподавам в университета, където учих, тъй като има все по-малко кадри там. Но аз поизоставих академичното си развитие и реших, че за мен по-важно е да общувам с децата, преди да са добили самочувствието на зрелостници и преди да са обременени с предразсъдъците на обществото и запечатани в собствен балон от социалните мрежи. Темата за Ковид пандемията и последиците от нея е дълга и е за отделен разговор.
От гледна точка на Вашия жизнен опит, който е специфичен – какво е посланието Ви към хората на средна възраст в днешния ден?
Възпитавайте деца, които могат да мислят сами и да се учат от всяко нещо. Ако дълго ги приемате за твърде малки, те ще пораснат, без да се отнасят отговорно към себе си. Ако отрано ги третирате като големи, те ще забравят да проявяват детското в себе си и ще им е много по-трудно да пресътворят света, в който живеем, в нещо по-добро. Силата да твориш е изначално човешко качество. Подкрепяйте децата и внуците си да творят. Учете ги чрез творчеството да контролират своите емоции и да опознават хората около себе си. Учете ги на съпричастност, защото това е най-важното днес и ще бъде все по-важно занапред. И не мислете, че другите ще свършат вашата работа.
Нещо лично…
Чай или кафе?
Чай
Как се справяте със стреса?
С музика и с тишина.
Разкажете ни забавна случка от срещите ви с граждани.
Каня приятел китарист да свири на мой концерт. По пътя го среща съсед, отглеждащ свине, нарамил кофа с помия, който го пита накъде е тръгнал. Китаристът му казва, че ще свири в мой концерт и го кани да присъства, на което съседът отговаря: „Хм, слободни ора!…“
Какво обичате да правите през свободното си време?
Времето ми е заето само с неща, които обичам да правя, а те не създават нужда да бъде освободено време за друго.
Какви книги четете?
Зависи от настроението. Обичам новелите и разказите на Стефан Цвайг, те са нещо, което мога да чета по всяко време. Обичам също и книги за история на съвременното изкуство и култура.
Каква музика слушате?
Разнообразна. Харесвам хибридните жанрове, смесващи няколко музикални традиции. Преситен съм от автентичните жанрове в музиката.
Любима фраза/мото/девиз.
„Не е важно какво съм ти дал, а е важно какво си получил. Мисълта е на аржентинския поет Антонио Порчия.“
Пожелайте нещо на нашия вестник!
Работете за възвръщането на любовта към писаното слово. Не спирайте да поддържате будната съвест на гражданите за бъдещето на града, в който са избрали да живеят и за който трябва да се грижат. Не позволявайте процесите в днешната медийна среда да засегнат и вас така, както бяха претопени някогашните местни медии в много малки градчета из България. И давайте не просто информация, но и пътища към познанието. С всички сили ще помагам на вашето дело.
