Сария, 6.30 ч.
Сутринта е мъглива и облачна, ръси ситен дъждец, но това не ни спира и с бодра крачка тръгваме към Портомарин – нашата следваща спирка за сън. Когато си минал повече от 600 километра, когато тялото ти е свикнало с ежедневните километри, когато краката ти са се стегнали и си забравил мехурите и натъртванията от дългото ходене, няма нещо, което може да те уплаши преди края на това приключение. Особено, когато пред себе си виждаш табелата с отбелязани последните 100 километра.
Някой е оставил обувкте си – протрити или скъсани от дългото ходене, други са оставили надписи върху циментовия стълб, но най-ярко се вижда жълтата стрелка. Тя продължава да сочи напред – към крайната цел и намаляващите все повече километра. Оттук нататък разстоянието се изчислява и отбелязва стриктно на всеки километър. И, колкото повече наближаваме Сантяго де Компостела, толкова повече се замислям за всичко, което преживях, за хората, с които ме срещна Пътя, и за близките, които ме очакват с нетърпение да се върна в България.
Спираме в Барбадело, на 5км от Сария, за редовното кафе с мляко и топъл кроасан. При нас се настанява и един неочакван гост, който съвсем спокойно каца в чинията.
Толкова е социално това гостенче, че заедно закусваме и се наслаждаваме на свежия въздух и човешката глъч и смехове. Време е за тръгване и опознаване на последната област, през която ще преминем – Галисия.
Галисия е невероятна смесица от зеленината на дървета и поляни, малки селца и любезни хора, музика, която е съчетание от древност и тайнственост, и безкрайни редици лозя, от които се произвежда превъзходно вино. Все по-често срещах край пътя едно различно и непознато за мен съоръжение, наречено „орео“. То е характерно за регона на Галисия и се оказа, че е много полезно на местните хора, занимаващи се със селско стопанство. Всъщност, орео са малки складове за съхранение на пшеница и царевица. Изградени във формата на правоъгълник, който е издигнат на каменни колони, за да бъде предпазена реколтата от нашествието на гризачи. Доста хитро измислено и полезно съоръжение!
Разбирамe, че Портомарин е наблизо по стълбите, които ни посрещат. За да влезеш в това китно градче, трябва да изкачиш тези стълби и тогава ще се изправиш пред същинския вход на това интересно с историята си място.
Всъщност сегашният Портомарин се намира на края на Белесар Ресевоар, почти в центъра на област Галисия. И той не е толкова стар, като създаване, колкото са селищата, през които преминах досега. По-голяма част от градчето е построена през миналия XX век. „Защо“ ще попита някой. Защото през 50-те години, по време на управлението на Франко, се взема решение да бъде построен хидро-електрически язовир, който ще наводни целия град. Жителите решават да преместят най-важната за тях сграда – тяхната църква – и по този начин да я възстановят в оригиналния й вид. Тази църква от ХІІ век, построена от Ордена на св. Йоан Йерусалимски, е пренесена камък по камък и построена отново в централната част на новия Портомарин. И сега можете да забележите знаците, с които хората са означили навремето каменните блокове преди свалянето им, за да могат да ги изградят отново. Това е било страхотно усилие, но и досега, когато влизаш в нея, имаш усещането, че влизаш в онази църква, която е създадена от ръцете на предците на днешните жители на Портомарин. В някои дни, когато нивото на водата е по-ниско, може да се видят структурите на стария град, които се издигат под водата.
Вечерта присъствам на вечерната меса. Странно е, че тя винаги ми действа успокояващо и се вглъбявам в себе си, молейки се за добро по света, за болката на хората, за успешния край на нашия поход до Сантяго де Компостела. Сърцето забавя своя ритъм и усещаш една лекота и хармония в душата, които трудно се описват. Те са просто усещане за покой. И това няма никаква връзка с вида религия, която изповядва човек.
Албергето, което ни приютява е уютно и топло след дъждовния дневен преход. Малко трудно се спи в стая с хъркащи хора, но и това се преодолява, ако имаш тапи за уши. Освен това, изминатите през деня 25 км ми се сториха безкрайни към края си. Пътят постоянно правеше странни завои и все едно ни отдалечаваше от Портомарин. За пореден път си казах, че може би се избира най-обиколния път, за да изпита Камино търпението ти отново.
Сутринта отново е мъглива и реката изглежда черна от надвисналите ниско сиви облаци. Вървим през невероятни зелени тунели от различна растителност. Понякога се мярва покрив на къщурка, сгушена сред тази зеленина, или срещаме стадо крави с пастира, който ги извежда на паша.
Разминаваме се с други пилигрими и всеки върви със свой собствен ход и темпо. Броят на вървящите по Пътя се увеличава и младите хора стават все повече. Те са и по-шумни, по-експанзивни – все качества, характерни за младостта. Аарабският посланик на емира Али ибн Юсуф към кастилския двор пише през ХІ век: „Тъй многобройни са отиващите и идещите тълпи, че по пътя почти не остава свободно място“. Сега има свободно място по Пътя, но има и много хора, които крачат по него.
По обяд мъглата се вдига и природата грейва в различни нюанси на зеления цвят. Въздухът е бистър като сълза, небето синее, леко е на душата ми – все едно летя над земята. Наближава краят на приключението и искам да чуя и видя близките хора. Отново природата е благосклонна над нас – почти няма дъжд, само ситен дъждец ръми от време навреме. Пристигаме в Палас де Рей и се озоваваме пред общинското алберге. Само че трябва да почакаме, докато успеем да се настаним. Както вече споменах в написаното дотук, в албергетата има определен порядък – до 7 сутринта трябва да си напуснал, за да могат да почистят и посрещнат по обяд следващите пилигрими. Така че ще трябва да се подслоним в близката църква, защото дъждът се усилва. Вече сме мокри и готови за топъл душ и почивка. Вечеряме и решавам да послушам музиката, която получих от хоспиталиерото на албергето в Асторга. Невероятна звучност на китарата, интересни ритми, чиста акустика – Balearic guitar cafe. Тази музика е различна по един специален начин – от нея все едно струи нежност, преплетена с лек меланхоличен оттенък, и усещане за полъх с вкус на сол и море. Истинска галисийска музика и балсам за душата!
Срещаме отново и българките от предишното алберге – Диана и Таня. Интересни са тези срещи, които показват колко сме различни хората, но и колко прилики има между нас. В края на краищата в това е и част от чара на човечеството – различността във възгледи, пъстротата на мнения и предпочитания.
На следващия ден продължаваме към Мелиде – град, известен с традционните за този район занаятчийство и гайди. Към традиционните занаяти спадат ковачеството и обущарството. В централната част на града се намира интересна църква в романски стил „Св. Дух“. Ако някога попаднете в този град, посетете музея, в който е превърната болницата за поклонниците, минаващи оттук, построена през Средните векове. Не успяхме да преспим в Мелиде, защото объркахме пътя до набелязаното алберге и в един момент се озовахме извън града. Решихме, че не можем да се връщаме, а ще продължим напред, докато намерим следващото населено място. А следващото място се оказва селцето Боенте – малко и спокойно.
След Мелиде се върви все по-лесно, защото местността е почти равнинна. Това все пак е предимство, когато трябва да се движиш сред дъжд и мъгла. Горите, през които минаваме ми навяват усещането за феи и горски духчета, готови да се появат внезапно иззад някое дърво или храст. След първия километър вече всичко е влажно и мокро. Продължаваме упорито и нямаме намерение да се предаваме. В това се крие отчасти смисъла на Пътя – да не се отказваш, да напредваш, макар и с бавни крачки, да преодоляваш неистовото желание да седнеш и да си починеш.
Виждам табелата на Арзуа и разбирам, че от края на Пътя ни делят броени километри.
Но какви интересни километри….
Автор: Галя Бончева
