23 май….Сутринта още по тъмно тръгваме към Рабанал дел Камино (Rabanal del Camino). Асторга още не се е събудила. Градът е притихнал, измит и готов за новия ден. Небето е ясно, но вятърът – ужасно студен. След изминалите топли дни тази мразовита сутрин е нещо доста различно. Хубавото е, че шалът, който купих в Асторга, и качулката на якето създават усещането за защита. Минаваме край Музея на пилигрима, Катедралата и спираме за последни снимки от града, който ни предложи своята закрила и приятелство през изминалото денонощие. Те винаги ще ми напомнят за срещите с прекрасни хора като Ева от Чехия и Тамаш от Унгария, за зеления парк край албергето, в което спахме, за пъстрите улици и шоколадовите магазинчета на Асторга.
Селцата се редят едно след друго чисти и приветливи – Санта Каталина де Сомоса и Ел Гансо. Вятърът продължава своя танц – мразовит, бръснещ и превръщащ лицето ми в ледена зона.
Вече прехвърчат първите снежинки, когато виждам табелата на Rabanal del Camino. Много хора смятат Рабанал за едно от „чудесата на Камино“. След десетилетия, които носят упадък и обезлюдяване на градчето, днес то е икономически жизнено, с много добре поддържана традиционна архитектура и гостоприемни жители. Традиционните му обитатели са хора „марагато“ или превозвачи, чиято работа е била да транспортират стоки или материали. Произходът на Рабанал дел Камино е свързан с поклонението в Сантяго, но също и с рицарите тамплиери, вероятно защото някои от тези войници-монаси са се установили в града като аванпост на тамплиерите в Понферада със задачата да защитят поклонниците, които преминават Монтес де Леон на път за Ел Биерцо. През деветнадесети век Рабанал е бил най-важното селище на община, от която зависят съседни градове, с много къщи, училище, затвор и общежитие за поклонници. Но с технологичния напредък и социалните промени търговията с превозвачи престава да бъде важна и градчето попада в криза, от която за щастие е спасено от организацията „Братството на Св.Яков“ в Лондон. През 1991 г., когато Рабанал е практически изоставен и пуст, някои от членовете на тази организация за първи път основават хостел за поклонници, и това е началото на евентуалното възкресение на това място и завръщането към сегашното оживено съществуване. В допълнение към традиционната архитектура, която включва фасадите на някои от типичните къщи на марагатите, Рабанал притежава Бенедиктински манастир и църкви: параклисът на Благословения Христос на Истинския кръст, датиращ от осемнадесети век; параклисът Сан Хосе, също от осемнадесети век, и на най-високото място в Рабанал, енорийската църква на Дева Мария от Успение Богородично, романска църква от ХІІ век, вероятно създадена от тамплиери.
Албергето, в което отседнахме, се помещава в 140-годишна живописна къща, която ни посреща с пламтящия огън на запалената печка. Доброволецът, който стопанисва албергето, все още не е дошъл, но пристигналите преди нас пилигрими са решили да се стоплят. Толкова е хубаво да отвориш вратата, да свалиш тежката раница и да стоплиш ръцете си на огъня, радвайки се на усмихнатите лица край себе си. Хората, които ще бъдат наши съквртиранти за тази нощ, представляват разнородна интернационална група – ирландци, холандци, новозеландци, италианеца Федерико, който е натоварил прекалено много краката си, изминавайки 50 километров преход, и сега трябва да почива за още един ден. Говорихме за различни неща – откъде идва всеки от нас, как се чувстваме след изминатите километри, какво ни чака утре. Интересно нещо каза един холандец: “ Всеки човек прави своето Камино. Ти ще направиш твоето, тя – нейното, аз – моето. Ако някой иска да ходи пеша – нека ходи. Ако иска да кара велосипед – да го направи. Ако иска да се качи на автобус – да го направи. Но всеки трябва сам да избере.“. Тези думи ме накараха да се замисля за свободата на избора. Нека всеки извърви своето Камино както намери за добре. Както са лични причините, за да тръгнеш по Пътя, така е въпрос на личен избор и как ще се придвижваш. Ако вървиш по начина, който ти определя някой друг, тогава дали Камино ще бъде твоето или чуждо? Ако живееш само според чужди изисквания и виждания, това твоят живот ли е или чуждия?
Събуждам се и си спомням, че денят е 24 май. Винаги съм обичала този празник – толкова цветен, български, емоционален. И съм безумно щастлива, че точно на този ден ще изкача най-високата точка на Пътя – Железния кръст (Cruz de Ferro). Не е планирано, но се получи поредното странно стечение на обстоятелствата. Денят е много студен, върховете на планината Монтаня де Леон белеят от снега, но в душата ми е топло и силите са възстановени. Носът ми не е спирал да се бели след първото изгаряне, но поне устните вече не са толкова напукани и почернели като в началото. Крача бодро и се любувам на природната красота край мен. Цветовете – зелено, жълто, кафяво, розово и червено, се преливат като цветовете на дъгата. А отгоре се усмихват синьото небе и изгряващото слънце.
Неусетно пред нас се очертават призрачните къщи на Фонсебадон – знаково селище в „Дневникът на един маг“ на Паулу Коелю. Но си спомням и как Шърли Маклейн се страхува да мине оттук, защото е чувала слуха за скитащата глутница кучета. Днес няма нито кучета, нито зли сили. Вероятно, когато е мъгливо и мрачно, мястото е малко зловещо и мистериозно, но днес денят е слънчев и ясен, макар и студен. Сядаме пред работещия бар за кафе с мляко и се радваме на слънчевите лъчи. Краката си почиват, раницата е на земята и гърбът ми си отдъхва. Колко му трябва на човек – чаша топло кафе, космическа тишина, която отразява грегорианските песнопения от близката църква, усмивките на преминаващите хора и пожеланията“Буен Камино!“.
Пътят до Железния кръст се вие все по-високо и високо. Долу, в подножието на планинския склон, се виждат покривите на малко селце. Изглеждат толкова далече и толкова малки! Вече виждам високия кръст и купчината камъни, натрупани от поклонници, в подножието му. Поверието гласи, че трябва да донесеш камъче от земата, от която идваш, и да го положиш тук. Така все едно оставяш проблемите, греховете и болките, които носиш в себе си. Решавам, че освен моето камъче, ще оставя и малки цветенца с пожелание светът да е все така пъстър и прекрасен. Бих искала децата ми да са с мен на това място, защото те са хората, които и за миг не се усъмниха, че ще успея да сбъдна тази своя мечта, за което съм им безкрайно благодарна. От върха се обаждам на близките си хора. Трябва да споделя радостта от преживяното, защото споделеното щастие е още по-голямо.
Има няколко теории за произхода на кръста:
– той може да е бил издигнат, за да маркира пътя, когато вали сняг, тъй като често остава скрит от погледа в лошо време;
– други смятат, че това е само купчина камъни, наречена Монтес де Меркурио, издигната още от келтските времена за маркиране на стратегически места по пътищата и след това християнизирана с кръстове. Кръстът е поставен там в началото на единадесети век от Гаучелмо, абат във Фонсебадон и Манхарин. По-късно галисийски жътвари ще преминават по този път към земеделските земи на Кастилия и Леон, където отиват на работа. Те също продължиха традицията, като поставят камък по пътеката, след което я наричат Круз де Феро. През 1982 г. е построен параклис, посветен на Св. Яков, а от няколко години Centro Gallego de Ponferrada празнува празника на Сантяго / Свети Яков с поклонение до мястото, което събира стотици хора.
Тук човек си припомня част от молитвата на пилигрима:
Велики Боже,
дай ми сили да извървя Пътя,
да победя трудностите,
да изтърпя болките
и отхвърля изкушението…
На около 3-4 километра от Железния кръст е запустялото село Манхарин. където вече близо двадесет години живее отшелникът Томас Ромеро. Сред цветните национални знамена, които се веят около заслона, в който живее, се откороява и българският флаг. Навсякъде са закачени разноцветни пътни стрелки с написани държави и разстоянието до тях в километри. Да видиш българското знаме на такова далечно място, високо в испанската планина, е истинско чудо.
Слизаме внимателно към Ел Асебо, защото пътеката е стръмна и камениста. Уж е по-лесно да слизаш надолу, но се уверяваме, че не е съвсем така. И, макар че мускулните болки от първите дни са почти забравени, трябва да се движим предпазливо, за да не се контузим.
Първите къщи на Ел Асебо ми напомнят за архитектурата на възрожденските ни градчета – дървени греди на живописните къщи, тесни каменни улички, зидани огради, много цветя. Настаняваме се в общинското алберге“Апостол Сантяго“. В него можем да пренощуваме срещу дарение, тоест, плащаш колкото можеш да си позволиш. Привечер трябва да участваме в приготвянето на вечерята, а сутринта ще получим и закуска.
Денят беше незабравим, а този 24 май – необичаен. Докато изкачвах планината към Железния кръст си спомнях празниците в училищата, в които съм работила, лицата на моите ученици, мигове от разговори с тях, смеховете и споровете им в класната стая. Дадох си сметка, че те винаги ще ми липсват и винаги ще ги обичам. Благодаря ви, скъпи мои ученици, че ви имах в живота си!
Автор: Галя Бончева
А утре Пътят ме чака….
