Разказът „Училище за кучета“ на нашия съгражданин Христо Христов е отпечатан в списание МАТАДОР

В бр.95 на списанието на Съюза на независимите български писатели МАТАДОР е отпечатан разказа „Училище за кучета“ на нашия съгражданин Христо Христов.

Това е втори негов разказ за тази година, което е критерий за неговото умение да пише къси разкази.

Списанието не се предлага на книжния пазар.

В разказа, който качваме по-надолу, се третира темата за коренните промени след 10 ноември 1989 година, предизвикали миграцията на млади хора, за да намерят препитание…

В разказа, главният герой Сашо Ученото не се отправя през Терминал 2 за чуибина, а хваща пътя за родното му село. Там, заедно с още трима като него млади хора основават т.н. „Училище за кучета“. Събират безстопанствени животни и ги обучават за водачи на хора в неравностойно положение или за нуждите на полицията…

Подробностите прочетете в разказа, който поместваме.

Напомняме на нашите читатели, че го има и в първата книга на Хрсто Христов „Жажда“.

Редица интересни случаи от живота, претворени в другата му книга „Живи разкази“, можете да намерите на павилиона за вестници и в книжарницата на Тошко в центъра на Етрополе. Може да си ги поръчате лично и от автора на телефон 0885523398.


Училище за кучета

Не бях го виждал с години. Сашо Ученото е мой съученик и състудент от университета. От едно село сме, от един клас сме и му викахме още тогава Сашо Ученото. Той беше не само отличникът на класа, но знаеше някои повече дори от учителите. Четеше момчето, интересуваше се от всичко.

В гимназията също бяхме в един клас, съвипускници сме и от университета. Какво да ви кажа – ученото си е учено. Където и да учи, винаги е завършвал с отлична диплома.

Когато завършвахме, дойдоха едни мъже с черни официални дрехи и го „прилапаха” за някаква престижна работа в София.

Останалите ни разпределиха в провинцията и така се разделихме. Отначало се чувахме по-често, докато оредяха и разговорите ни.

Та срещам оня ден баща му.

  • Здравей, бай Иване, къде е Сашо, не съм го виждал и чувал последните години?!
  • Какво да ти кажа, – започна с някаква неприятна нотка в гласа си бай Иван. Първите години беше много добре. Взеха го на престижна работа, изкара няколко години, ожени се, купи си и апартамент в София, докато…не дойдоха промените. Закриха института им, а той се запиля на село. Затвори се в себе си. Дори и с нас не разговаря толкова често както преди.

Чувам, че някакъв кучкарник е направил. Дори го е кръстил „Училище за кучета”. Горчивината вече избиваше над всичко в тази изповед.

  • Язък му и за акъла, и за прякора „Ученото”, както му викахте в училище. Отличникът да гледа кучета на стари години. Затова ли сме го учили и толкова пари сме потрошили за неговото образование.

Направо онемях. И реших при първия удобен случай да отида да го видя. Още повече, че сме от едно село и аз доста време не си бях ходил там. Нямаше и за какво да си ходя, родителите ми починаха отдавна. Остана брат ми да поддържа бащината къща. И с него, за чуване се чуваме доста често, но я съм си отишъл един-два пъти в годината на село – я не съм.

Първата неделя след разговора с бай Иван, хванах влака и след обеда си бях на село. Преди да отида в бащината си къща, потърсих Сашо.

Намерих го в „кучкарника”, както се беше изразил баща му. Наистина над вратата имаше табела: :Училище за кучета”.

След здрависването и мъжката, приятелска прегръдка, пристъпих направо на въпроса:

  • Какво си направил, бе човек? Какво е това „училище”, какво е това чудо? До тука ли я докара, кучета да отглеждаш?! Отличникът на класа – на когото всички викахме Сашо Ученото.

А той, ухилен до ушите, продължаваше да ме гледа весело и хич не се трогна от моето искрено любопитство, примесено и с ирония, и с негодуване към съдбата му.

  • Какво да се прави, все нещо трябва да се прави! Днес се яде три пъти. Семейство трябва да издържам, децата вече висше образование азписаха – трябват пари. В днешно време трябват много пари. Всичко се плаща – такси, учебници, пособия, за допълнителни занимания…

Няма мръсен занаят, особено ако ти носи добри доходи. „Парите не миришат”, викаше навремето дядо ми.

Работата е толкова интересна и разнообразна. Самият аз открих, че кучетата са по-умни и по-внимателни във всяко отношение от нас хората. Привързват се към стопаните си и по най-непринуден начин изразяват своята любов към него. Стига да знаеш как да се държиш с тях. Да познаваш биологията им. Повечето от тях подлежат на лесна дресировка, други – не така лесно се поддават на обучение. Много са малко онези, които въобще не можеш да научиш на нищо.

В моето училище за кучета набирам „учениците си” от улицата…такива, на които обикновено им викаме „превъзходна помиярна”. Отначало се стъписват от новите условия на живот, от редовното хранене, ваксиниране, хигиената, каишката на врата против паразити. Като свикнат започваме поетапно им обуччение. Работя с още едно момче, което е бил граничар и е отговарял за кучетата на заставата. Отначало обучението го водеше той, а в последствие започнах да научавам и аз „занаята” и се включих „в делото опасно”. Имаме си и ветеринарен лекар, който се грижи редовно за състоянието на животните.

Подготовката и тренировките на кучетата е различна, в зависимост от това за какво ще се използват след „училище” – като водачи на слепи хора, като полицейски кучета или просто за домашни любимци.

В началото интересът към нашето „кучешко училище”, както му викаха, беше много слаб. Идват хора, цъкат с език, разпитват за работата, възхищават ни се, пожелават ни успех и…си отиват. И до тука. С Владо не се отчаяхме. Продължихме да обикаляме по градовете наоколо и да събираме все нови и нови улични кучета. Така спасявахме и градовете от тях, пък и ние се сдобивахме с повече „ученици” за работа.

Спомням си, първото куче го взе някакъв възрастен човек „за водач”, както той се изрази. За „кадем” и като на първи клиент му го дадохме на половин цена. Той ни благослови и от тогава не само тръгна, но напоследък не можем да смогнем да удовлетворяваме нуждите на клиентелата ни. Най-много сме продали кучета на полицията. Дойдоха чак от Гранична полиция.

Така вече трета година работя тука. Забравих за всичките глупости и неблагополучия на градския живот. Тука не можеш да си безработен, пък и усилията се заплащат много добре. Няма и да помисля за друга работа. Привързах се към моите „ученици” и не бих ги заменил с нищо. Пък и „парите не миришат”, нали така?

Само дето не можах баща ми да убедя, че сега съм хиляди пъти по-добре от работата и престоя в Столицата.

Абе, че за така е така, но да не беше пред мен някогашният Сашо Ученото! Отличникът на класа и първенецът на випуска, щях и аз да го приема по-лесно.

До ден днешен ме гложди един въпрос: Държавата толкова ли специалисти има като Сашо, та да ги захвърля в „кучкарниците”?! Па били те и „училища за кучета”. Такива като моят приятел не са намират под път и над път. И пак добре, че вместо към село, не пое през границата. Както направиха хиляди млади хора като него. По същите причини – незачитане на знанията и уменията им.

На тръгване от село, и аз пожелах на Сашо успех в новото начинание. Със скритата надеждица, че все някой ден държавата ни ще се сети за него и за такива специалисти като него.

Само дано не стане много късно, защото биологията не прощава на никого.

Етрополе – 10.04.2019

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.