Препоръчани български романи.
- В библиотеката на всеки един български дом трябва да има един роман – най-хубавият, най-добрият, вечния, класическия, изключителния за времето си и създателя си, великият роман „Под игото“ от Иван Вазов.
Аз самата го оцених на 18 години, когато акълът ми беше готов да го възприеме и разбере, да вникне в гениалността на Вазов и безупречно изградените характери на героите му.
Романа показва животът на българите по време на игото, техния бит, вълнения и стремеж към свобода. Пътят към нея е дълъг и труден. Но не е трудно да прочетете историята, ако още не сте.
Честно казано смятам, че е срам за всеки един българин, ако не я прочел в рамките на живота си. И не смятам, че други думи и версии ще направят прочита по-лесен. Смятам, че богатата обща култура изисква да познаваме езика си с неговите стари думи, значения, диалекти, чуждици. За да разбереш нещо не е трудно да го потърсиш и откриеш. Желание трябва!
Затова заемете се и прочетете „Под игото“, защото къде ще отидете, ако не знаете от къде сте тръгнали, защо и как се е случило така, че да сте свободни, от какви предци сте произлезли, какво означава вярата и какво значи да се бориш, да се биеш, да защитаваш дом, семейство и родина. Не е важно само за нас самите като личности, а за всички ни като общество.
- Най-добрата българска детска книжка за мен е от Ран Босилек – „Патиланско царство“. Прекрасно царство на детския дух, на свободния живот, на приключенията, на игрите, на приятелството. И всяка история започва като писмо от приятел към приятел: „Драги ми, Смехурко…“ и разказ за патилата на децата, включващи баба Цоцолана.
Все се чудех като малка кой е този Смехурко и как може майка му да го кръсти така.
Ако искате да научите детето си на принадлежност, приятелство и обич, тази книга, въпреки белите описани в нея, е път към тях. Защото преди всичко трябва да сме добри, да си помагаме и да се обичаме. А и да не забравяме, че детството е най-хубавото време в живота на човека. Родителите не бива да го отнемаме от децата си. Трябва да ги оставим да правят бели, да строят къщи замъци, да си измислят свой свят, в който да живеят и да бъдат щастливи. Всички рано или късно порастват…
- Знаете ли, че в българската литература има много малко писателки, които си заслужават и много малко романи, които да предизвикат емоции и да са донесли успех на създателките им? Съвременните са още по-малко, но все пак ги има.
„Живота в скалите“ от Мария Лалева, или както аз го наричам „Смърт в скалите“, е един от романите издадени наскоро, които си заслужават.
Защо го наричам „Смърт в скалите“? В романа всички главни герои, с две изключения, умират по един или друг начин, но свързаността помежду им и смисълът на смъртта е толкова голяма, колкото е голяма обичта между тези няколко човека. Всеки умира за някого. Такава е съдбата му.
Историята докосва особено майчиното сърце. Докосва и хората, които носят вяра и любов в себе си. А и онези, които са по-близо до Бог, отколкото до човека с неговата противоречива същност. Освен това са предадени много важни послания за живота, обичта, доверието, прошката, грешката, приятелството, вярата и силата на Бог. Бог, който може да бъде всеки един, защото всеки е Бог и Бог е всеки. Ще разберете като прочетете „Живот в скалите“. Аз подходих със скептицизъм, а останах одухотворена, замислена и удовлетворена.
- Смятам Димитър Димов за един от царете на завладяващите любовни романи. „Осъдени души“ е точно такъв.
Може би ще си спомните за емблематичната песен на Лили Иванова към филма „Осъдени души“ – „…Кой ме смути със странен глас? Кой ме гори във сън студен? Един монах, една жена. Една любов, една съдба…“ Желанието ми да прочета романа, дойде от песента. Филмът е добър, но романът е цяло съкровище.
Историята разказва за една забранена любов между една, превърнала се във фатална, жена и един мъж отдал се на вярност в Бога. Любов, която в никой случай не би била позволена, но сърцето не знае и не пита. То може да изгори, да изпепели, да боли и да умре, но да не обича даден човек, щом се е влюбило веднъж, не може.
Перипетиите и отношенията между тези двама човека правят историята им така обсебваща, че искаш да не свършва. Искаш края да не край за единия от героите. Искаш все пак любовта да просъществува и да има начин, но такъв няма. Защото любовта погубва, когато е невъзможна или забранена. За да разберете любовта, трябва да преминете през една такава любов.
Романът в никакъв случай не трябва да се подминава. Трябва да го прочетете и да му се отдадете.
- В момента чета „Времеубежище“ на Георги Господинов. Взех книгата предубедена. Избягвам всичко, което е прекалено хвалено.
За мен Георги Господинов беше неизвестен автор, докато не чух за „Физика на тъгата“, а после дойде и „Времеубежище“ с грандиозния си за нашите ширини успех. Навсякъде пишеха за него. Заби ми се в главата като глупав летен хит, много досаден, лековат и безсмислен, но го чуваш навсякъде, дори в главата си, когато е тихо.
И така си взех книгата и започнах да чета. Трябва да призная, че е прекрасна. Накара ме да откривам нови неща в литературата. Някак си различна е от всички останали книги. Започнах да се замислям и за миналото, за хората, за смисъла. Времеубежищата, които героите в романа строят, са онези крепости минало, за които всички забравяме. Но те са там и изграждат нас. И щом някой намери ключът, отключва човека.
Миналото винаги е с нас. С него живеем, опитваме се да го забравим, изследваме го, питаме се: „Какво щеше да бъде, ако…?“ То е онова, за което не си струва да се живее, но връща към живот. Ще разберете за какво говоря, щом прочетете малко от романа.
Искам факта, че „Времеубежище“ от Георги Господинов е номиниран за „Букър“, да е пътеводна светлина, колко добър е романа, а не да ви прави скептични. Господинов е първият български автор с тази номинация. Днес е денят, в който ще обявят победителя „Букър“. Стискайте палци българина да е победителят. Аз лично вярвам в него.
Автор: Светлана Бошов
