Това, което ще ви разкажа, ми го разказа преди време чичо ми. Той е бил снайперист през Втората световна война. Баща ми е бил фурнаджия и е осигурявал хляба на войниците. На живите!…
Та за чичо ми и неговият разказ като снайперист.
Бях в землянката, малко по-назад от предната фронтова линия, започна разказа си той. Почивах след дежурство, когато ме извикаха при командира на полка.
„На фронта пред първа рота се е появил точен и опасен за ротата немски снайперист. Направил е вече не малко поразии. Понеже ти си ни най-добрият, те изпращаме да локализираш по-нататъшните му действия!”
След като получих по-точни указания и карта на местността, тръгнах да изпълня задачата. Огледах обстановката. Избрах точното място за наблюдение и за изпълнение на поставената ми задача.
И…зачаках. Пред нас, в противниковата територия, имаше някаква сграда, от където от време на време влизаха и излизаха войници и офицери. Явно това беше щаба на противника. В ляво, не далеч от нея имаше голямо и много разклонено дърво. Прецених, че именно на това дърво може да е бойното гнездо на моя „колега”, чиито действия трябваше да локализирам.
Не се излъгах, защото малко преди смрачаване към дървото се отправи войник с пушка на рамото. През бинокъла успях да забележа, че е момче на моите години. За първи път нещо в мен трепна и ме прекърши. Мен, както и него, го чакаха някъде родители, близки, вероятно и приятелка, а аз трябваше да го убия. И да не го видят вече никога. Окото на снайпериста не трябва да трепва при изпълнение на каквато и да е задача. Само, че на мен ми трепна сърцето…Съжалих го, но трябваше да изпълня заповедта.
Когато се заизкачва по поставената предварително стълба по дървото, стрелях. В крака му…той се свлече моментално на земята. И повече не го видяхме. Нямаше ги повече загубите в жива сила на първа рота.
След войната, вече като главен инженер, ме изпратиха на специализация в Германия. В подобен на нашия завод за производство на машини за леката промишленост.
Преди да ми свърши командировката, ме извикаха при техния директор. Минута след мен влезе висок, строен мъж на моите години. С бастун в ръка и с накуцващ ляв крак. Беше ми колега, инженер и заместник-директор на техния завод.
След съвещанието го попитах, това с крака от войната ли е?
– Да, – отвърна той. – През войната бях снайперист. Най-добрият на нашия фронт. Но ми се случи да ме простреля техен много лош, да не кажа, направо калпав снайперист. Определям го така, защото снайперистът никога не трябва да пропуска нито един изстрел. Вероятно не е могъл да се прицели добре и ме улучи в крака. А, може да е била и такава подготовката му. Оцелях, но останах сакат за цял живот.
Не казах нищо, но ме жегнаха думите ми. Защото, аз му подарих живота, за да ме нарече сега „калпав снайперист”. Явно, снайперистът си е снайперист за цял живот.
До вечерта обиколих града и открих градското закрито стрелбище. На другия ден, преди моето заминаване, го поканих да ми направи това удоволствие и да демонстрира качествата си на най-добрия някогашен снайперист.
Съгласи се и като добър стопанин ми отстъпи мястото да стрелям преди него. От пет изстрела, четири изпратих в десетката, а петият беше на линията между 9 и 10.
Подадох му пушката. Той ме погледна с особен поглед, пое я с разтреперани ръце и я постави обратно на плота пред него.
Най-вероятно е проумял истината от онези години.
Обърна се и с разтреперан глас промълви:
– Колега, извинявай за вчера! … И ти благодаря от сърце, че тогава си ми подарил живота…
Разделихме се вече като приятели и останахме такива и до ден днешен. Често си гостуваме и си разменяме подаръци по празниците.
– Така е, моето момче, войната разделя хората и народите. Но може и да ги събира, да ги направи приятели за цял живот. Поуките от всяка война са жестоки и непоклатими за вечни времена.
Така завърши разказа си моят чичо, така ви го предадох и на вас.
Разказа си посвещавам на моя баща Георги Христов, който е участвал във Втората световна война и преди 5 години си отиде от този свят на 104 години.
Христо Христов – Етрополе