Бездомник застана на вратата на гостилничката и като огледа помещението, влезе. От десетината маси, само на три имаше хора, които се хранеха с охота. В заведението се готвеше предимно българска храна от времето на бабите им. И се харесваше много.
Бездомникът забеляза, че на една от масите има доволно голямо за него парче хляб и останала почти на дъното чорба. Колкото и да му беше неудобно, гладът си каза думата и той остана доволен от намереното. Управителят на зеведението отсъстваше и бездомникът си излезе доволен.
На другия ден историята се повтори, но този път управителят, който беше и собственик на зеведението, го видя, не му рече нищо и го остави да се нахрани спокойно.
Всичко, за което ще стане въпрос в този разказ, се случи на третия ден.
Този ден заведението беше празно, а на вчерашната маса имаше четвъртинка хляб и пълна чиния с вкусно ухаеща топла чорба. Когато бездомникът започна да се храни, управителят донесе две бири и седна до него.
– Храни се спокойно, черпя те и една бира.
– Но защо го правите господине, аз не съм ги изработил тези неща. Вярно е, че съм гладен, но даром не искам нищо. Ако желаете, ще ви почистя заведението.
– Добре, добре, ще се разерем, а сега „наздраве“. Имаш ли къде да прекарваш нощите?
– Където се случи, постоянно жилище нямам.
– Тогава ме изслушай внимателно: предлагам ти храна и помещение срещу работа в заведението. Ще почистваш масите и самото помещение, въобще каквото е необходимо да се прави. През зимата ще подържаш и печката. Отзад имам свободна стая, която можеш да ползваш. Има баня, тоалетна, винаги топла вода. С две думи, всички необходими условия за нормално живеене.
Вечерта Кирил разказа подробно всичко на баща си, който пък държеше голям ресторант в център на градчето. В този ресторант синът усвои занаята и след това си отвори своя гостилница. Обстоятелствата го бяха принудили да го направи.
– Най-интересното днес беше, – продължи разказа си Кирил, – че в бездомника припознах някогашния си учител по география Камен Стаменов. Той не ме позна и прие предложението ми. То къде ли ще иде да не го приеме, като е изпаднал толкова…
Строг и взискателен учител беше Камен Саменов. Прозвището „Камика“ или просто „Камичето“, както му викаха учениците, най-му прилягаше на характера.
– Шестица пиша на професора си, петицата е за мен, а който иска да изкара четворка трябва „да изпее” урока.
Двойките, понякога някоя и друга тройка, бяха най-естественото нещо в часовете по география.
Един от потърпевшите на неговите принципи стана и Кирил. След две последователни четворки, той вече смяташе, че няма да бъде изпитван и получи най-неочаквано двойка. На другия час още една. После престана въобще да учи и така единствената двойка по география му остана за края на годината.
– Това да ти е за „обица на ухото“, та да се научиш да четеш редовно!
Кирил се заинати, не се яви и на поправителния през есента и напусна училището. Оставаше му само една година да завърши средното си образование. Отиде да работи в ресторанта на баща си. Отрака се в занаята и си отвори, както ви казах, своя гостилница.
Сред двойкарите се оказа и бабаитът на класа, който се славеше с буйния си нрав. Викаха му „хулигана“. Когато Стаменов му писа и на него последователно две двойки, оня събра тайфата, причакаха учителя в една от тъмните улички и го пребиха от бой. Дори, след като лежа и в болницата, не можа да се оправи. Вероятно от сътресение на мозъка, загуби голяма част от паметта си…
По тази причина не позна в управителя на гостилницата своя някогашен ученик.
Жена му го напусна, съдът присъди на нея децата и къщата. Така някогашният учител по география Камен Стаменов се озова на улицата.
След болницата, престоя в приюта за бездомни, но и там никой не оставаше повече от определеното от правилника време…
Въпреки, че учителят беше направил почти непоправима беда на Кирил, последният реши да го приюти. Даде му храна и подслон, с тайната надежда, че все някой ден ще проумее стореното от него.
Знаеше, че борбата с гузната съвест е най-трудната и най-жестока борба. Така щеше да го накаже за всичко, преживяно до сега.
Етрополе – 30.10.2020 год.
Разказът се класира на второ място в раздел „Проза – възрастни” на Етрополската литературно-музикална зима-2021 година.
Автор: Христо Христов
