Етрополе — споменаваха го хората от Правец, но ние, децата не бяхме ходили в този град. Като пасяхме добитъците покрай шосето, виждахме малките автобуси, казвахме им рейсове, които минаваха за Етрополе сутрин и вечер. Рядко по шосето за Етрополе минаваше и по някой камион, от който овците панически бягаха.
С етрополчета се запознах през 1949 година, когато бяхме на ученически лагер в м. „Белен” — Ботевград. Това бяха Лазар Иванов Кацаров, Ценка Иванова Пишманова*, покойният Александър Гаврилов и някои други.
Наши правчани ходеха с волските си коли и каруци на пазар неделно време в Етрополе. Kapaxa за продажба селскостопански произведения и добитък. През 1950 година по такъв повод с баща ми посетих и аз Етрополе. Още с влизането, след Вранащица, ме впечатлиха стръмните склонове и каменната кариера. Не допусках обаче, че след няколко години ще организирам и ръководя залесяването на тези склонове. На пазара, който се намираше там, където е и ceгa, пред киното, случайно се срещнахме с част от познатите ми от лагера деца. Приятна среща беше.
След завършване на горското си образование се прибирах и от високоговорител на автогара „Подуене” радио София съобщаваше: „Днес гражданите на Етрополе учредиха трудово-кооперативно земеделско стопанство. За негов председател беше избран Никола Чипев”. Това беше през лятото на 1956 година.
Не си помислях тогава, че след няколко месеца ще се установя в този град и ще прекарам там голяма част от живота си. Стана така, че през есента по държавно разпределение бях назначен за референт в горско стопанство Етрополе. На пети ноември 1956 година се явих в стопанството. Вече прехвърчаше пьрвият сняг. След оформяне на документите директорът на стопанството Fайдарски ме изпрати с файтона за с. Равна, сегашното Бойковец. Там имаше горски кантон в края на брезовата гopa. Нямаше ток и сегашните битови условия, но службата започна.
По това време започна масовизирането на ТКЗС и образуването на нови такива, където не бяха образувани. Образувано беше такова и в Равна, въпреки че земята е разпокъсана по баирите.
От 1952 година бяха създадени две горски ведомства. Едното беше Главно управление на горите към Министерския съвет. То се занимаваше със стопанисването на горите. Извършваше охраната на горите, дивеча и рибата. Залесяването и маркирането на лесосечния фонд също бяха техни задължения. По места поделенията му се наричаха Държавни горски стопанства. Ръководеха се от директори и референти — така се наричаха лесовъдите. В превод това означава специалисти. Целият персонал на горското стопанство Етрополе се сьстоеше от 21 човека: директор, четирима референти, десетина старши горски и горски надзиратели, плановик, счетоводител, касиер-домакин, деловодител, каруцар и прислужник. Работата беше огромна, а заплатите — нищожни — директорът получаваше 720 лева и оттам надолу — горският надзирател получаваше 400 лева. Кметът на града получаваше 800 лв. Това ceгa съответства на 72 лв, 40 лв и 80 лв. Стопанството разполагаше с един файтон и една каруца.
Другото ведомство се наричаше Управление за дърводобив и транспорт към Министерството на тежката промишленост. Поделенията им бяха горско-промишлени стопанства. Работата и при тях беше огромна, но те получаваха почти двойни заплати.
Разполагаха с два камиона и служебен лек автомобил. Разполагаха и със средства за битово обслужване. Разпределяха им непосилни планове за дърводобив и постоянно ги натискаха за изпълнението им.
Горското стопанство Етрополе по това време беше с площ около 16 000 хектара, но с много голям запас букова дървесина. Гората беше зряла и презряла. Насажденията бяха гъсти и склопени. Като влезеш в тях — става тъмно. Това налагаше да се водят сечи за възобновяването на гората. Въз основа на дървесните запаси се залагаше и ползването. То стигаше в някои години до 220 000 кубически метра стояща маса. Тези количества трябваше да бъдат отмаркирани от референтите и директора на горското стопанство. Това означаваше шест месеца през лятото непрекъснато да сме в гората. Отбелязваше се професионално всяко дърво, подлежащо на сеч. Огромен труд се полагаше! Поради липса на транспорт спяхме в гората на палатки и в колиби. Щастие за Етрополе беше, че всичките лесовъди, извършващи тази дейност, бяха добросъвестни и отлично подготвени. Не правеха компромиси и пропуски при маркирането и години наред стопанството беше пьрвенец по срочно и качествено маркиране. Индивидуалните първенци също бяха оттук. Строг беше контролът от наша страна при извършването на сечта. Epec беше отсичането на немаркирано дърво и строго се наказваше. Благодарение на всичко това cera, накъдето и да се обърнеш, в Етрополския регион няма да видиш и квадратен метър невъзобновена площ. Чрез умелото водене на сечите етрополските гори бяха възобновени главно по естествен път. Там, където имаше голи и ерозирани площи или пък се налагаше реконструкция на гората, 6eme залесена с подходящи дървесни видове. Залесени бяха около 60 000 декара. Ceгa горите около Етрополе представляват колоритна картина от широколистни и иглолистни дървета. Паметник заслужават лесовъдите за майсторлъка си. Дано младите колеги успеят да запазят създаденото. Гората е клонът, върху който седи човечеството.
Колегите от дърводобива също бяха на голям зор. Постоянно ги притискаха за изпълнение на непосилните планове. Идваха най-големите началници на място заедно със секретарките и пишещите машини. Ако някой от служителите не им харесваше, го уволняваха на място. А по онова време служба трудно се намираше.
Спомням си един такъв случай. Събрали са ни по спешни задачи на общо събрание. Дефицитни бяха по онова време минните подпори и натискаха силно за техния добив. Дошъл най-големият началник на дърводобивниците и извиква служителите един по един. Вика горския Кольо Качамака и го пита откога служи в горите. “От 1937 година” — отговаря Качамака. — “Седни си, ти си служил на фашистите, нашият план няма да изпълниш!”. Един по един изправяше началниците на участьци и ги навикваше с най- груби думи. На най-едрия казваше да се погледне в огледалото какъв мъж е и че на рамо да носи подпорите, пак ще изпълни плана. Дойде ред и на колегата Китов. Той беше дошъл от пернишките села. Иначе окомуш момче, та се ожени за една от най-личните моми на Етрополе. Практичен човек. “Китов!” — извиква го началникът. — “Аз!” — изправя се и отговаря по войнишки Китов. — “Ти до края на месеца има да дадеш 800 кубика минни подпори.” — “Да, имам ги и ще ги дам!” — отговаря бойко Китов. — “Седни си, това е ръководител, поема задачата и ще я реши!” — Наведохме се с тих смях. Знаехме, че целият участък, който рьководеше да изсече, пак няма толкова дървесина за подпори.
Спомням си ceгa, че бях прочел в някаква книга за случай от Втората световна война. Великият Сталин извикал двама министри и им възложил в срок от един месец да изпълнят някаква непосилна задача. “Да, другарю Сталин!” — бил отговорьт на единия министър. Като излезли, другият министър с ужас го запитал защо е направил така, като знае, че изпълнението на задачата не е възможно. — “Не е ли по-добре да ни разстрелят след един месец, вместо ceгa?” — бил отговорът. Аналогът на Китов също беше своевременен и този отговор ни остана като поздрав и до днес.
През 1960 година дейностите на двете стопанства се обединиха. Директор на горското стопанство стана Любен Петров Янев от гapa Земен. Колоритна личност беше този човек със силно развито чувство за хумор. Колективът беше подмладен, ентусиазиран и плановете по всички дейности се изпълняваха. Наред с големите трудности в колектива витаеше чувство за хумор. Често един или друг колега ставаха обект на закачки и безобидни шеги, което разведряваше атмосферата. В окръжното ръководство знаеха за нашите шеги и когато идваха, внимаваха да не им окачим нещо.
При екстремни случаи товарехме дърва и нощно време. Впрочем бригадите бяха нещо нормално по онова време. Много труд полагаха горските и бригадите по залесяването. Те бяха съставени предимно от жени, но бяха овладели професията и работеха добросъвестно при най-ниско заплащане. Преклонение заслужават тези робини на труда.
Когато дойдох в Етрополе, заварих един тих, спокоен и безшумен град. Нощно време по улиците не се срещаха xopa. Кмет беше Михаил Червеняков, честен и работлив човечец. В повечето случаи гледаше той да свърши работата, но да не товари другите с нея. Секретар на БКП беше Продан Марков. Той не беше най-достъпен до хората и Етрополе беше капсулирано. Тогава градът беше към Ботевградска околия. Това положение не удовлетворяваше етрополци и те постоянно недоволстваха. В града трудно допускаха на ръководни места външни xopa.
През 1959 година околиите бяха закрити и Етрополе стана самостоятелна община. По този повод по-късно Живков казваше: “Етрополе се е освободило три пъти — веднъж от турско, веднъж от фашистко и веднъж от Ботевградско робство”. Имам чувството, че Живков имаше особени симпатии към Етрополе. Доколкото знам, не е отказвал на етрополци нищо, което са му поискали за града.
Около 1960 година първи секретар на БКП стана етрополецът Николай Дочев, а председател на народния съвет — Атанас Гребенаров. Оттогава започна Ренесанът за Етрополе. Преди това чувах иронични подмятания, че в етрополска къща се не влиза. Ледовете постепенно се разтопиха и започна бурно строителство. Построен беше завод “Метални изделия” с директор Продан Марков. Построена беше нова сграда на болницата. Заслугата за това е гпавно на д—р Иван Даков. По-късно корпусът на болницата се разшири и там беше настанена клиниката по ендопротезиране, ръководена от академик Александър Герчев. Негово дело беше рехабилитационната база в с. Бойковец, хотел Етрополе, заводът и базата за изкуствените стави. Милееше за града и хората това светило на медицината. Един паметник в града ще е най-малката отплата към този колос!
Полезна беше в областта на битовото обслужване и строителството кооперация “Прогрес”. Инициативен ръководител беше нейният председател Васил Дочев. Негова заслуга са новите сгради и оборудване. Преструктурираното предприятие за услуги сегашното ДПУ — също играеше и продължава да играе важна роля в битовото обслужване. Тук също се направиха много строежи и модернизация. Заслугата на дългогодишния и сегашен ръководител Витьо Витев не може да се отрече.
Кожарският завод “Тодор Доков” беше разширен, обновен и модернизиран. Десетки години този завод беше успешно ръководен от Господин Динев. Етрополски зет, от малкото допуснати до ръководна работа зетьове. Беше изградено и оборудвано предприятие за метални производи и други дейности. То носеше името на ген. Димитър Гръбчев. Имаше цехове и в съставните на общината села. Ръководеше се от небезизвестния колега Милчо Китов.
Беше построена нова гимназия и обучението в нея е на ниво, защото голяма част от завършилите в нея влизат във BY3. Беше построено сградостромтелно училище. Въобще образованието бе добре организирано. Построени бяха сгради за детски ясли и детска градина и децата бяха почти обхванати.
Направени бяха водопровод и канализация. Бяха електрифицирани и махалите.
Беше създадена база на строителна организация с ръководител Иван Донов. Строителната организация поемаше строителството на обектите в града. Построена беше сграда на културния дом и сграда на общината.
ТКЗС укрепваше. То бе ръководено от Павел Глогов — бивш председател на околийския народен съвет. И те успяха да построят голяма сграда в центъра на града. По- късно, когато бе създадена AПK, ръководител беше и Илия Давидов, бивш първи секретар на БКП в града.
Разширен и модернизиран беше и месокомбинатът. Построена беше търговска сграда и много магазини в града и по селата. Разкрити бяха различни цехове в града и по селата и безработицата бе ликвидирана. Имаше глад за работна ръка. Разшири се и се модернизира и трикотажната фабрика “1 май”.
По време на сезонните селскостопански работи хората масово участваха и реколтата се прибираше. Масово, с доброволен труд, се включваше населението и при залесяването.
Развиваше се културна дейност. Самодейността в читалището беше на ниво. Издаваше се вестник “Етрополски преглед”. Активно работеше радиовъзелът. Всички празници се честваха тържествено. Дори беше създаден нов празник — този на зетьовете. С този празник Етрополе стана още по-известно у нас и по света. Вьобще Етрополе живееше един пълнокръвен живот и просперираше. Пак ще кажа — най-много се направи в Етрополе, когато начело стояха Дочев, Гребенаров и Давидов. Това бяха xopa инициативни и поддържаха всестранни връзки. Търчаха денонощно и с всички средства се стремяха да направят нещо добро. Кметът Гребенаров беше известен кулинар и от гости се не празнеше. Живков при нужда също им помагаше. Ползваха всички връзки за доброто на града. Имаше и след това ръководители, но нещата вървяха вяло и поити нищо забележително не се направи в Етрополе.
Без да изпадам в подробности ще кажа, че с мое съдействие бяха осигурени условия за построяване на младежки дом. Бяха осигурени средства и за построяване на обществена сграда в с. Бойковец. Тогавашното ръководство поради немарливост пропусна реализирането на тези обекти.
Едно от основните и най-старо предприятие в Етрополе е “Медикет” — бившия “Етрополски бук”. То е създавало работа на етрополци в продължение на 60 — 70 години. Cera, макар и приватизирано, това предприятие сьздава работа на стотици xopa. И преди, и ceгa предприятието се рьководи от инж. Радослав Стоянов. Той отговорно стои на поста си за добро на хората. Собствениците на предприятието са и арендатори на ловната дейност към държавното лесничейство — Етрополе. В създадената от тях ловна ограда наред с местния дивеч са доставени муфлони, елен-лопатари, благородни елени и други видове. Така оградата е попълнена с дивеч. Направени са необходимите сгради и ловно-стопански съоръжения. Системно се подхранва дивечът — както в оградата, така и навън. В обновените сгради на затвора в м. “Баш Самоков” са създадени отлични условия за ловни туристи. И тук е пипнала вещата ръка на Радослав Стоянов, чиито ловни мераци стигат до фанатизъм.
Задълбочено и с много старание към ловната дейност се отнася собственикът на предприятието Емил Димитров. Той следи световната наука и постиженията в лова и в международния ловен туризъм. Новостите се прилагат и тук, та резултатите не закъсняха. Вече има отстреляни трофеи — световни рекорди.
През шестдесетте години се заговори, че в местността “Елаците”ще бъде разработен открит рудник за медна руда. “Елаците” му казваха, защото там бяха останали две естествени насаждения от обикновена ела. Имаше стари минни галерии, а местността наоколо се казваше “Негършница”. Преданието беше, че там някога са работили роби негри.
Много бяха споровете около разкриването на мината. Най-вече се спореше къде да бъде флотационната фабрика. Тогава министър на химията и металургията беше етрополецът Георги Павлов, бивш партизанин — чавдарец. Вероятно той повлия тя да бъде в южната част на Стара планина и Етрополе се спаси поне от нейните последици. Спомням си, че по това време по този повод идваха съветски специалисти. На един обяд пак се подхвана cпopa за мястото на флотацията. Тогава един от тях каза: “Където и да я построите, все е в България. Ние такива обекти строим на 400 километра от населени места”.
Там е така, но тук не е така и “Елаците” за добро или за лошо продължават своята дейност. Вярно е, че създават работа за доста xopa. Вярно е обаче и че ликвидираха любимата на етрополци река Искър. Голямата каверна, зейнала в красивата етрополска природа не е за гледане. За замърсения въздух и радиацията нека специалисти се произнесат.
Интензивна беше работата в горското стопанство. Както казахме по-рано тук се ползваха до 220 000 кубика стояща маса. Бяха построени бараки и част от работниците живееха там по цяла седмица. Друга част беше извозвана с камиони всеки ден. Трудна беше работата в гората, но работниците и служителите стоически изпълняваха задълженията си при нищожно заплащане, та плановете се изпълняваха. Строяха се горски пътища, а на най-недостъпііите места се строяха въжени линии. Имаше 5 — 6 такива. Стопанството снабдяваше с трупи завод “Етрополски бук” и дървообработващите кооперации в града. Шпертплатните трупи бяха изпращани в Тетевен и Черни Вит, където имаше заводи за прераfiотката им. В Тетевен изпращахме и технологична дървесина за дървесни плоскости. Цех за дървесни плочи беше построен и към завод “Етрополски бук”. Той работеше успешно до идването на “демокрацията”сега е изоставен и помещенията се рушат.
Горското стопанство извършваше охраната на горите и залесяването. Имаше създадени залесителни бригади предимно от жени. В града и във всяко село имаше такива бригади. С техния труд са сьздадени иглолистните пояси, които виждаме около града и нагоре. Това бяха едни отрудени женички, които в студ и пек вършеха залесяването и отглеждането на горските култури. Возехме ги в раздрънканите камиони, но си вършеха добросъвестно работата при най-ниското заплащане на труда. Паметник да им направят, ще бъде малко за това, което сътвориха.
Бях профпредседател и на едно национално събрание поставих въпроса за нищожното заплащане на залесителите. Казах, че ако оставя 5 лева на връх Баба, чиновничките няма да отидат до там да ги вземат. Нашите работнички пък работят там за 3 лева надница. Тогавашният председател на профсъюзите, другарят Кочо Гяуров, ме навика. Каза, че миньорите били зле. “Моите уважения към миньорите, но трудът на горския работник не е по-лек!” – беше моят отговор.
Неадекватно беше заплащането и на дьрводобивниците. Освен това финансирането на дейностите винаги ставаше с необвръзка. Сключваха се колективни трудови договори, но парите все не стигаха и администрацията не си изпълняваше задълженията към работниците. В тези договори се предвиждаха средства за битови нужди и за награди. По тримесечия се отчиташе съревнованието, което се водеше по бригади и участъци. Излъчваха се първенци и се определяха награди. На практика обаче не се даваха поради липса на средства. Аз като профпредседател предупреждавах многократно за тези неща, но въпросьт все не се решаваше. С директора по това време – Пешев – се разбирахме, но го предупредих, че ще заведа дело в съда за неустойка по договора. Така и направих, но това беше прецедент за онова време. Районният съд изпратил делото на държавния арбитраж. Арбитърът ме извика и отказа да се произнесе. Изпрати делото на окръжния съд. Състоя се заседание и съдът назначи вещо лице. В това време по-горното профсъюзно ръководство афишира случая и се разчу нашироко за делото. Стигнало до ушите на окръжните секретари на БКП. Сериозно погледнали те на въпроса и го решиха. Задължиха ръководството да изплаща средствата, предвидени по договора, независимо от финансовото състояние. Прекратихме делото, но целта беше постигната.
След Любен Петров директор на стопанството стана Радослав Стоянов, но не за дълго. Той беше изпратен за директор на завод „Етрополски бук”. Директор на стопанството стана инж. Николай Пешев. По негово време беше придадено към Етрополе лопянското горско стопанство, което беше закрито. Там имаше селскостопанска дейност и дървопреработване, та етрополското горско стопанство стана едно крупно учреждение. Създаваше работа на стотици xopa и финансово беше укрепнало. Имаше отлична горска работилница и много дърводобивна и селскостопанска техника.
Пешев ръководи стопанството много години, над две десетилетия и се пенсионира. След него беше назначен инж. Боян Шаранов с политическа протекция. Вече бяхме
„демокрация”. По негово време работата вървеше добре. През 1996 година, пак с политическа протекция, бях назначен за директор аз. Тъй като тогавашното правителство беше със социална насоченост, аз върнах някои привилегии на работниците — столова храна, дрехи, битови условия и др. Работите вървяха и икономически бяхме добре. Имахме дори и валута. Така, ама не беше за дълго. В началото на 1997 година правителството на Жан Виденов падна и аз бях освободен по политически причини. С политииеска протекция беше върнат Боян Шаранов.
Тогавашният президент Петър Стоянов ускори приемането на нов закон за горите.
Целта му беше да си върне собствените гори в с. Манастир — Родопите. Иван Костов, който стана министьр-председател, побърза да създаде фирмена организация. Разтури горските стопанства, като отдели дърводобива и го даде на държавните фирми. За ръководители на тези фирми бяха назначен партийни протежета, които приватизираха и разграбиха материалната база на стопанствата. Мотивите им бяха, че държавните фирми не са печеливши и не могат да изпьлняват задачите. За пример ще кажа само това: За 1997 година на горско стопанство Етрополе беше заложена печалба 60 000 000 лева. Само за първото тримесечие, при лоши атмосферни условия, стопанството беше реализирало печалба над 20 000 000 лева. Съдете сами дали е било печелившо.
Охраната на горите, маркирането и залесяването останаха към държавните лесничейства. На лесничейството директор стана Георги Георгиев.
Фирмата най-напред оглави Боян Шаранов, който беше лидер на управляващата партия в града. По—късно го измести някакво протеже на управляващите на име Въжаров, който ограби и разпродаде всичко. Ceгa фирмата е в ликвидация.
Частни фирми вилнеят ceгa из гората и жална й майка на тази ropa.
Пиша това, защото не мога да Простя на гордите етрополци. Те навремето не допускаха външни лица на ръководни дльжности в града. В случая никой не се намеси и позволиха на разни мекерета да ликвидират образцовото стопанство.
Разни лумпени, нагаждащи се в политическата обстановка, се вживяваха в ролята на вождове. Безотговорното им отношение и некадърността им като управляващи разсипаха икономиката на града. Сега сьздадената с толкова труд материална база пустее или анемично крета. Стотици xopa търсят препитание в чужбина. Етрополци са будни, работливи и горди xopa. Да се надяваме, че градът и общината ще тръгнат напред.
Чест ще бъде за това ръководство, което върне празника на зетьовете. Този уникален празник е перла в короната на Етрополе. Надявам се отново да видим колоритната зетьова манифестация в шпалир от xopa. Да се надяваме, че все повече ще се сближават възгледите на зетьове и баби.
Красиво е Етрополе. И пак, и пак ще повтаряме думите на поета: „Kъcчe небе на земята!…”
05.03.2007 г.
Правец
XPИCTO ВАСИЛЕВ ХРИСТОВ – РЕФЕРЕНТА
