Етрополе

Предколедна вечер с песните на Кольо

На 7.12.2018 г. /петък/ от 18.00ч. малкият салон на читалище „Тодор Пеев -1871г.“ ще събере приятели и почитатели на песните на Николай Христов /Кольо Любин/ за една романтична, предколедна вечер с участието на трио „Романтика“, ВГ “Оренда“, Веселина Чипева, Иван Билев, Бистра Александрова, Ива Кацарова, Красимира Виткова и приятели.
Заповядайте!
Входът е свободен.

Коледа в Етрополе

СКОРО В ЕТРОПОЛЕ ЩЕ ГРЕЙНАТ КОЛЕДНИТЕ СВЕТЛИНИ

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, МИЛИ ДЕЦА,
СКОРО ЩЕ ЗАПАЛИМ КОЛЕДНИТЕ СВЕТЛИНИ!!
Заповядайте на 05.12.2018 г. /сряда/ от 17.15 часа на централния площад за тържественото запалване светлините на коледната елха.
За доброто настроение на присъстващите ще се погрижат учениците от ОУ „Христо Ботев“-гр. Етрополе и Дуо „BarbaroniTe“.
Дуо „BarbaroniTe“ ще представят Огнено шоу, което включва въртене на три поя, ветрила, огнени змии, стаф, двоен стаф, жонглиране с огнени бухалки и фойерверки.
ОЧАКВАМЕ ВИ!

Съобщението е публикувано на ФБ страницата на Община Етрополе:

www.facebook.com/profile.php?id=100015981078586&epa=SEARCH_BOX

Генерал от пехотата Павел Христов

КОНЦЕПЦИЯ ЗА ПРОЕКТ НА МОНУМЕНТ НА ПАВЕЛ ХРИСТОВ

ПРОЕКТАНТСКИ ЕКИП: скулптор-д-р Митко Златанов, проектант-арх. Красимира Кралева, конструкция-инж. Красимир Марков, геодезия-С. Николов, ел.-инж. В. Василева, паркоустройство-л. арх. Мая Ангелова, 3D визуализаци-арх. Атанас Киризиев, Сдружение „За Етрополе“

Основна цел на Сдружение „ЗА ЕТРОПОЛЕ“, предвидена в устава му, е да работи в областта на образованието и културата на територията на Община Етрополе.
Представеният проект е за бюст-паметник на Генерал от пехотата Павел Христов. Избраното за реализация място като част от важна културно, институционално, исторически наситена обществена зона от центъра на гр. Етрополе кореспондира с инициативата за увековечаване на делата и идеалите на този значим национален герой. Решението на проекта е изведено съобразно необходимостта съоръжението да се вплете като органично свързан елемент в ансамбъла на конкретната архитектурна среда. На него се разчита да допълни и обогати композицията от съществуващите бюст-паметници, разположени спрямо бул. „Руски“ и сградите на ОУ „Христо Ботев“, Съдебна палата, Исторически музей. Двустранната връзка с бюст-паметника на Й. Кесяков спрямо сградата на училището, оста на булеварда, мрежата от пешеходни и зелени площи и други пространствени и функционални фактори до голяма степен определят характеристиките на общия вид на решението. От друга страна, то притежава и самостойна цялост, собствена и неповторима идентичност, целящи да потопят посетителя в уникалния мемориален контекст.
Пресичането на главния и страничния подходи в мемориалната площадка на монумента извежда правоъгълник в настилката, от който пирамидално и прогресивно израства постаментът за да извиси увенчаващия скулптурен образ. Тук е потърсено кулминационно степенуване на зоните – от ежедневно към сакрално. Както и – от статично към динамично. Статиката на архитектурното устройство препраща към устойчивото, трайното, непреходните ценности, стоящи зад убежденията на Павел Христов. Динамиката на скулптурното изображение насочва към напрегнатия устрем, трудността, житейския сблъсък в отстояването на тези идеали от страна на изстрадалия военачалник и боец.
Суровостта и твърдостта, волята и силата, смелостта и решителността, несломимостта и непримиримостта, благородството и скромността, безкористността и интелекта са качества, чиито израз е потърсен като основен акцент в неговия образ. Въпреки най – високите си отличия и звания, той е изобразен в бойна униформа, неподвластен на показността и комформизма. Той не е застинал в покой, нито е застанал в поза за снимка. Той е видян като герой в действие – извършил и готов да извърши безброй велики подвизи, помитащ всичко по пътя си и жертвайки самия себе си. Още – подобно на съдник, връхлитащ пороците и неправдите на времето. И като стожер, вперил взор в бойното поле на живота. Но всъщност отвъд него – там където царуват истината и справедливостта. В този смисъл ликът му не е само портрет. Той е и алегоричен образ на общочовешките ценности, чиито изразител е неговия дух.
Бюстът и надписът на колоната се предвижда да бъдат изпълнени в бронз. Постаментът – от монолитни гранитни блокове. Настилката – от гранитни плочи. Освен качествата на изключително траен, дълговечен камък, гранитът носи символиката на твърдост, устойчивост, непреходност, нетленност. Бронзът, от своя страна, резонира с внушението за живия и действен човешки порив.

Финансиране на проекта:
Финансирането на проекта ще се осъществи от Сдружение „ЗА ЕТРОПОЛЕ” чрез организиране и провеждане на дарителска акция и ще бъде от дарения на физически и юридически лица, обществени институции, държавни и местни организации.
По предварителни разчети, необходимата сума за реализация на проекта е около 45 000 лева.

Цел на проекта:
С поставянето на бюст- паметника, генерал Павел Христов ще намери полагащото му се място сред хората, които с действията си, са допринесли за това, славата на гр.Етрополе, да бъде разспространена не само в родината ни, но и далеч извън пределите й. Подвигът на този велик българин, Етрополец, трябва да се знае, помни и предава на поколенията. Поставянето на негов паметник ще допринесе за засилване на националната гордост и самочуствие на гражданите на Община Етрополе.

Следващи стъпки:

1. Внасяне проекта за съгласуване в НИНКН.

2. Защита на скулптората в СЕСИИ – Специализиран експертен съвет за изобразителни изкуства към Министерство на Културата.

3. Внасяне проекта за съгласуване в Министерство на Отбраната.

4. Внасяне проекта за съгласуване в Община Етрополе и последващото издаване на Разрешение за монтиране.

5. Старт на кампанията за набиране на средства. 

С уважение:

Борил Караканов- председател на Сдружение „За Етрополе“

д-р Митко Златанов

МИТКО ЗЛАТАНОВ – СКУЛПТОР

 

ОБРАЗОВАНИЕ

Митко Eмилов Златанов е роден през 1981 г. в гр. София. През 1999 г. завършва Средно художествено училище за приложни изкуства, София, специалност „Дърворезба“. Същата година започва обучението си в специалност „Скулптура“ на Национална художествена академия, където през 2006 г. се дипломира с магистърска степен при проф. Крум Дамянов.
През 2005 г., като стипендиант на австрийската програма „Kulturkontakt“ за подпомагане на студенти от източна Европа, специализира в “Скулптурен симпозиум в камък“ към Международна лятна академия за изобразителни изкуства, Залцбург при проф. Сузане Тун и проф. Милош Клупач.
През 2007 г. се дипломира в специалност „Учител по изобразително изкуство 1-12 клас“ в НХА.
През 2012 г. е приет за редовен докторант в катедра „Скулптура“ на НХА и през 2016 г. успешно защитава дисертационния си труд на тема „Монументите-ансамбли в България от 60-те до 80-те години на ХХ век. Архитектурно-скулптурното взаимодействие в пространствената структура“. В следствие на това той придобива Образователната и научна степен „доктор“ в научна специалност „Изкуствознание и изобразителни изкуства“.

ПРЕПОДАВАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ

От 2006 г. до 2008 г. работи като хоноруван преподавател по Скулптура в Профилирана гимназия за изобразителни изкуства „Николай Райнов“, София.
От 2008 г. до 2016 г. работи като хоноруван преподавател по „Моделиране“ в катедра „Рисуване и моделиране“ към Архитектурния факултет на Университет по архитектура, строителство и геодезия, София. През 2017 г. е назначен като „главен асистент“ към същата катедра.
От 2016 г. заедно с Теодора Добрева-Златанова водят курс по „Изобразително изкуство“ за деца 1-7 клас в ЧОУ „Изгрев“, Панчарево, София.

ТВОРЧЕСТВО

Научно-изследователските интереси на Митко Златанов се разполагат в областите на: синтеза на изкуствата, теорията на художествената композиция, мемориалното архитектурно-скулптурно творчество, педагогиката на изобразителното изкуство и др.
Художественото му творчество в сферата на пластичните изкуства попада и в монументалната, и в декоративната пластика, и в изящното, и в приложното изкуство. Особен интерес проявява към единството във взаимодействието между скулптурата и архитектурата. Както и към интегрирането на произведението на скулптурата в природната среда. Скулптурният портрет, алегорията, фигуративната и „нефигуративната“ пластика са обекти на неговите търсения.
Работи във всички естествени материали: камък, дърво, метал, керамика и др.
Участва в общи изложби в страната и в чужбина, в национални и в международни форуми за скулптура. Осъществил е реализации на монументални творби.

ОБЩИНА ЕТРОПОЛЕ ВИ КАНИ НА ТЕАТРАЛНИЯ СПЕКТАКЪЛ „ПАМЕТНИКЪ“

Историческа драма – ценарий и режисура Пламен Глогов
/Вход свободен/
Дата: 01.12.2018 г. /събота/
Място: Голям салон на НЧ „Т. Пеев-1871“
Начало: 18.00 часа
Сюжетът на пиесата е инспириран от Паметника на загиналите във войните етрополци 1868-1918 г., който пази спомена за „триста души етрополски герои, свещени сенки на бащи, братя и синове“ (из акта-послание прочетен от запасния подофицер Тодор Ножаров).
ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Фен клуб Синя Лавина Етрополе

„Синя“ Коледа в Етрополе

Здравейте приятели!

Бих искал да Ви представя една самоинициатива, която ще осъществя за първа година в Етрополе. На първо място искам да благодаря на Калин Станчев , защото ще се опитам да последвам неговият пример. Тази коледа ще се проведе първата по рода си „Синя Коледа“ в Етрополе и съм радостен да Ви представя постера към събитието. С момчетата от Фен клуб „Синя Лавина“- Етрополе, ще съберем финансови средства с които ще се закупят различни хранителни продукти, които ще бъдат предоставени на различни хора, които получават пенсионни помощи. Искам да допълня, че хранителните продукти ще се даряват на хора, които наистина имат нужда и предварително сме проверили техният пенсионен „доход“. Споделям това с Вас, защото знам че добротата на човек, няма цвят или отбор! и защото искам хора, които не са привърженици на любимият ми тим да се включат с каквото могат. Благодаря Ви предварително приятели, бъдете живи и здрави и само Левски завинаги!
ПП. Специални благодарности на Nikolay Dimitrov за изработката на постера, бъди жив и здрав Ники!
Георги Белов

В ОБЩИНА ЕТРОПОЛЕ СЕ ВЪВЕЖДА СИСТЕМА ЗА 24-ЧАСОВО ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ

По инициатива на Община Етрополе съвместно с „ЕЛАЦИТЕ-МЕД“ АД и РУ на МВР – Етрополе се осъществи проект за поставяне на камери за 24-часово видеонаблюдение на ключови места в Етрополе. Общата стойност на проекта надхвърля 100 000 лв. Монтирани засега са 32 бр. камери, които обхващат 70 % от града. Обектите са определени съвместно със специалисти от полицията в Етрополе.
Камери са поставени на входовете и изходите на града, на основните пътни артерии и кръстовища, училищата, паркове и централна градска част.
Записващите устройства са с много добра разделителна способност и на тях могат спокойно да се различават номера на автомобили и лица. Местата, които се наблюдават в града са обозначени с информационни табели за 24-часово видеонаблюдение.
Новата система значително облекчава работата на полицията, превантивната дейност, както и повишава контрола за движение по пътищата. Системата е под непрекъснат мониторинг, като освен в полицията, екран за наблюдение има и в Общината. Има възможност и за запис.
Очаква се надграждане на системата за видеонаблюдение като ще бъдат монтирани още камери в града и селата в Общината.

ТА “Балканска младост” с ръководител Калинка Пушкарова с участие в БНТ

На 24.11.18г. от 13:00ч. по БНТ ще бъде излъчен епизодът на предаването “Иде нашенската музика”, в който гости са ТА “Балканска младост” с ръководител Калинка Пушкарова.
Чаровните ни танцьори ще представят музикално-танцови постановки от цяла България.

Снимки: БНТ

Етрополски легенди

Баба Велика

Един мощен хребет, осеян с тучни ливади, вековни буки и дъбови гори, набразден от десетки бистри потоци, гордо стои на североизток от Етрополе. От билото на този хребет, като на длан се вижда града и цялата околност. Та там на тази височина, в една малка падинка се гушеше къщата на дядо Йордан и баба Велика. До нея кошарата, плевнята. Единадесет деца имали те- седем момчета и четири момичета.
Бащата се занимавал със стоката, а майката с челядта.
А те растели от хубави, по-хубави. Снажни, пъргави, смели. Може би чистият въздух и волния живот им помогнали да създадат толкова сърцати, силни, че и разумни и човечни хора. Като поотраснали, вдъхновени от младостта, се втурнали да помагат на родителите си. Удвоили се овчите и козите стада. Десетки крави и коне. Потекло към падината, към домът на многолюдното семейство – имането, богатството, златото.
– На всеко дете по къща на два ката ще изградим в града, накрая за нас двамата отделно ще построим – заговорила весело една вечер баба Велика, когато доста пари събрали.
– Така да бъде! – благословил бащата.
А синовете и дъщерите потриват ръце, сияят от радост. И не напразно думала майката – за шест години, четири къщи вдигнали. И когато се готвели пета да започват и още най-големия син да женят, разнесла се страшната вест. Турците навлезли в българските земи.
– До Балкана! Нито крачка няма да им разрешим! – пръв заговорил Иван, най-малкия им син.
Почти същото твърдят и другите. Само бащата, дядо Йордан, смуче от лулата, кима с глава и тихо произнася:
– Няма да ги спрете деца мои, няма! Тази сган тръгнала ли е, трудно някой би успял!
– Нима не ни познаваш тате? – скочили на крака всичките синове, че и дъщерите.
А той гледа в жаравата, подръпва от лулата и все така тихо, отчаяно дума им:
– Не се горещете, седнете! Силни сте, смели сте, ловки и бързи сте! Вярно е!
– Тогава защо да не ги спрем тате?- отново Иван, па добавя, че както сръчни сме и ножовете въртим, като пилета ще ги изколим!
– Не можете синко, не ще успеете! Какво сме ние? Шепа хора! Как ще се изправите срещу тази паплач? Ще биете, ще трепете, но толкоз народ не ще смогнете да убиете! Пък и те какво смятате? Че са дядковци, като мен ли? Войни и те са, свирепи, кръвожадни!
Паскача баба Велика, слага ръце на раменете на сина си и властно казва:
– Седни сине, седни! А ти Йордане, защо плашиш децата. Щом трябва отиват всички до един. И с тези изчадия ще се бият мъжки, па каквото става да става!
Изправя се мигом Кръстана, една от щерките:
– И ние мамо ще идем, там на билото, па нека речат града ни да вземат!
– И вие дъще и вие! – гордо произнася майката.
Говори тя, а дядо Йордан и слуша, и не слуша. Мълчи, па накрая, все така отчаяно:
– Моята челяд от нищо не се плаши. Дори и от самата смърт! Но колко такива люде има в града ни? Колко- хиляда, две хиляди? Капка в морето! Мъжете ще идат, така се полага! Бийте се по мъжки! Но и хей така живота си на вятъра не излагайте! Защото и след като дойдат в градът ни поробителите…
– Никога, никога, турски крак в Етрополе няма да стъпи, тате! – вика големия син и рие с крак до огнището.
– Не ме прекъсвай! – този път строго произнася бащата, а синът мигом се изправя и слага ръце на гърдите си, па дума:
– Прощавай тате! Никога няма да го правя!
– Да! Недей да мислите, че на мен ми се сака да се домъкнат, да ни поробят! Дано да не стане! Дано! Дано им стигне власт и имане до Балкана! И там да спрат. Ала, ако дръзнат и него да минат и не успеем ли да ги спрем, тогава лошо! Ще се пуснат по ранината, като лавина и Търнов град ще падне, а падне ли той, ще падне и България! После, нимаще приемем, че краят на българите е дошъл? Нима завинаги ще склоним глава и завинаги робството ще траем? Не! Битката ще трябва да продължи, дори и да нямаме високо издигнато родното знаме! Ето затова, не бива да хвърляме сили напразно!
– Вярно е това Йордане, що казваш Йордане! Но дано им стигне до Балкана, а тръгнат ли да минават – всичката ни челяд срещу тях ще застане!
– Че мен къде ме слагаш! – пак почва мъжът и.
Разговаряли тревожно в голямото семейство, наредени около огнището, а времето върви, върви. Преваля полунощ, пък те не си лягат. Но кои са те? Колко са? Неколко. Прав е бащата и се сбъдват думите му. Само след месеци ордите стигнали пред Балкана. Раздвижили се хората от града. Пристигнала войска от столицата и страната. Вдигнали се всички мъже, че и младежи, война да водят. И седемте сина на Велика тръгнали, а тя с китка здравец изпратила, там на самото било на планината. Изпратили ги със стаена мъка и тъга, че и отчаяние. А дядо Йордан, мълчи, пуши, въздиша па:
– Свършено е Велико! Падна нашата държава!
– Изглежда, че право думаш Йордане! Но що можем ние с теб да сторим? Ето и седемте си сина изпратихме. Дето се вика срещу самата смърт ги изправяме, а това малко ли е?Дано, дано не бързат да продължат!
А те, турците, постояли седмица, две в подножието на планината, приели още подкрепления и тръгнали към Етрополе. Тръгнале не само през Етрополския проход, а през всички. Тръгнали и срещнали там на планината балканджии. Много ли, малко ли, дни и седмици минали и ето една ранна утрин от билото на хребета, от своя дом, гледат баба Велика и дядо Йордан, гледат как облаци дим обхващат къщите, града. Сетне като същинска лавина турските пълчища заливат „Равнището“ и се впускат по поречието на реката. Същият ден се завърнали и седемте му сина – бледи, окървавени, окъсани, изморени. Върнали се и на другия ден отново заминали.
– До край ще се бием мамо!Догде и последното българско селище падне! – дума и Боян.
А тя плаче, плаче и:
– Идете синове мои, идете! Но думите на баща си помнете! За града, за нашия град, хора, мъже ще ни трябват!
– Бате Христо, мамо, твоят роден син е назначен да води всички етрополци, които ще се бият докрай – радостно съобщава и най-малкия син.
– Лично бъларския вожд на войската го назначи! Каза ме „Де да имахме умни и силни, като теб, па нищо, че са по брой повече османците. Отвъд Анадола ще ги прогоним, че и там мира няма да им дадем“!
И пак добавя баба Велика:
– Всички сте храбри и добри, ама файда едва ли ще има от вашето отиване.
А дядо Йордан:
– Докрай! До самият край мои орли! И помнете – ние ви чакаме! Чакаме ви живи и здрави!
Чакали ги и дочакали. Отново дошли синовете им. Петима от тях с рани по телата, но живи.
Вярно е, много боеве всичките българи водили. Готови последната капка кръв да дадат и все пак родината си не успяли да спасят. Нямало я вече България, нямало я! Нея я нямало, но заради рударството ли, заради смелостта на етрополци, а може би и заради майсторството им Етрополе го имало! И до ден днешен се знае, Етрополе и още няколко града, запазили свободата си цели триста, че и повече години!
Отново в малката падинка, на големия хребет на североизток от града, заискрял огън. Отново заблеяли овци, животът започнал. Нов живот ли? Не все същият. Оженили се момците, че и момите на баба Велика. Къщи всички в града издигнали. До един прочути търговци на стока станали синовете и. А имането растяло и все повече ставало. Така от голямото семейство, цяла фамилия израсла. Фамилия от знатна, по-знатна. Дето се казва, всичко от добре, по-добре тръгнало. И все пак в душата на етрополци, та и в дядо Йордановото семейство, тъга и скрита надежда се таела. Вярвали, надявали се, че след две, три години, родината ни отново ще бъде свободна! Родината, та и целият български народ отново да възкръсне. В надежда отлитнали първите пет години.Надявала се и баба Велика. През целите тези пет години, откакто османците в града стъпили – тя баба Велика, нито един път в Етрополе не отишла. Нито синовете си, новодомци сакала да види, нито красивите млади невести. Да, единадесет от децата и се оженили през тези тъжни години. Сватби болярски вдигнали. По български обичай всичко сторили. На ръце искали да я отнесат, а тя не иска:
– Докато очите ми не видят тези неверници, че обратно към Анадола тръгват, в града няма да стъпя! – дума им.
Отвръща и дядо Йоран, смучейки лулата:
– Ти няма да видиш Велико, няма!
– Защо бе проклетнико? – кори го тя и добавя – че нали седемдесет и четири години съм.
– И годините на орлите да стигнеш, няма да ги видиш – дума той, а тя:
– За тебе си отговаряй! Аз решила съм, докато турците от града не изпратя, няма да умирам!
– Не се вдетинявай! Не измъчвай децата! Ми иди виж, на пук на поробителите, какви домове издигнаха, издигнаха, населиха се! – уговаря я дядо Йордан, ала напразно и той не успял да я предума.
И пак най-малкия син успял да я зарадва. Една заран в собата влезнал той и засмян, радостен:
– Дойде мамо! Най-после на бял свят в нашия род втората Велика! Да, на посоки смятали че е. Останалите и синове и дъщери все мъжки челяди имали. Та по този повод думали из целия град. От Йордановият род и небето само мъже сака да растат, войни прочути да станат и от града и родината поробителите завинаги да изгонят. Е, нито дядо Йордан, ни баба Велика за това се не сърдили. Напротив, радвали се. Смятали го за чест и достойнство. Да, но сега като чула тези думи, рипнала баба Велика, песен от радост запяла. Гледа дядо Йордан, па бъбре:
– Е, най-сетне след толкоз години отвори ти се сърцето и ти в града ще идеш!
– Че се отвори вярно е! – отвръща тя – Ама в града няма да ида! Не ми почерняй радостта!
– Тука мале, тука! Ще кръстиме и кръщене голямо направиме. Целия град ще поканим – реди синът и.
Думи, които направо душата и отварят. Плаче тя от радост и синът си прекъсва:
– Тука синко, градските, че и околните села хората ще поканим. Със сладки гозби нагостим. Най-знатни свирачи ще докараме и най-прочути певци, та да се знае и помни, докле родът ни го има, кога се е родила и кръстила на баба Велика внучката! Тук, аз дорде дишам нея, че ако и друга се роди ще гледам. Далеч от тези поганци!
А дядо Йордан:
– Докога сакаш да ти казваме, че в Етрополе, турци няма?! Че твоят син Христо е един от управниците.
А тя, гледа го сърдито, отвръща му:
– Нямаме, нямаме, ама имаме! Че на Христо, че и над другите управници, султански пратеник стои!
Гледа дядо Йордан, стъпва от крак на крак и:
– Голяма радост! Това е само за пред хората!
– Та това и аз сакам да кажа! Че султана дава ни право, но ни напомна „Ето виждате ли моя човек? Вършете що вършете, но помнете султана е ваш господар“! Гробът му дано се провали!
Слуша то синът им Иван, па в разговора се намесва:
– Айде да оставим за друг път този разговор, татко и мамо! Сега радост имаме, та нека всички се порадват!
– Така е синко! Ти си прав! Пета година измина, та чак сега отвори ми се сърцето! – прекъсва го тя и добавя – Кога сине тук ще го донесете? Ти предай на булката! Тя е разумна и добра, че ако сака и рече пред нас да я докарате с бебето, докато тя се оправи напълно, аз така ще и слугувам, че няма да позволя, нищо да похваща! По-добре отколкото в града ще се чувства. Вярно ти казвам! Предай го и на нея и на родната и майка – Мата. Тя ме познава, знае коя съм. Щом може единадесет челяди сама да отгледам, значи не ще се посрамя и пред тази моя безкрайна радост, която ме върна отново на този свят!
А дядо Йордан подсмива се и:
– Е, щом се върна на този свят, значи и в града ще идеш! Няма що, предаде се най сетне!
Пък тя клима с глава, отвръща му:
– Надявам се, да се върна, само тогава, когато османлийте завинаги си отидат!
Иван виждайки, че двамата може да се скарат, пак ги прекъсва:
– Махнете поне сега за няколко минути тези мръсници!То ще им дойде краят! Та викаш за жена ми, дали ти вярва, че и майка и? Вярват ти! Казаха да ти предам, че ако ти и татко се съгласите още в края на другата неделя, ще дойдат и живеят чак до зимата тук!
Прекъсва го баба Велика:
– Мамините! Да знаят как само ще си ги посрещна, че и нещичко тая в големия шкаф!
Па седнали, хапнали, пийнали и тръгнал си Иван за града и той доволен и родителите му дваж, та и триж по-богати. Е, разбира се, пърата им внучка, първото подновяване името на баба Велика. Как да не се радват? А робството? Най-после тази българка макар и за няколко часа забрави го! Забрави го, сякаш голяма тежест свали от себе си!
– Бре, голяма работа е това радостта! – вика и дядо Йордан, гледайки я сякаш цялата се е променила – Гледам те, не мога да повярвам на очите си! Само два часа така се преобрази, че ме смая! А дано си промениш и ината и речеш утре да те отведа до града – домовете на челядта си да видиш!
Дума и той, а тя мълчи, чълчи. После седнала на прага, па гледа към града, обхванала с двете си ръце лицето си:
– Какъв рай щеше да бъде и в града и тук, ако нямаше тези поганци. Двадесет и седем внучета вече станаха и всичките в робски години ще растат! Горките крехки душици!
Е, стига де! Ти като си се захванала за тази робия! Виждаш сама, не е толкова страшна, колкото ние смятахме! – дума и старецът.
– Ще видиш, дано жив да си! Нека минат още няколко години, да се успокоят, да се съвземат от войните! После бял ден няма да ни дадат да видим! Помни и тук ще се напълни с турци! Та нали нашия град е хубав бе, Йордане! Хубав и прочут. Работа има, пари има и могат да се печелят. Да си печелят, ама с нашите ръце в техните джобове! Ще работят нашите деца, а парите в техните пазви! Ама недай си нещо момиче да харесат? Че как и кой може да го отърве бе, мъжо? Ама ти, Йордане, хич не мислиш що може да стане занапред, ако тези проклетници не си отидат!
Сяда мъжът и до нея и:
– Не мисля, не мисля ли? Но що мога да сторя? Ако отида да го убия султанския пратеник и хората му – хем по-зли, хем по-много ще докарат! Радва ме, че децата ни все мъжки рожби добиха. Друго е като са момчета! Е, новата ни Велика жива и здрава да е! За нея няма да е страшно! Има кой да я пази!
Голямо тържество, че и от сватба, дори и от събор по-голямо било кръщенето на Велика. Що ядене и пиене, игри и песни! От тази ранна утрин до късно през нощта светели огньовете и се разнасяла веселбата, там от билото, от падината, от къщата на баба Велика.
На другият ден, събрали се само синовете, дъщерите, зетьовете, снахите и разбира се внуците. Седнали и преди да почнат отново да ядат и пият решили. Всяко трето момиче от фамилията да носи името Велика.
Кой знае дали прочутата Велика Войвода, страшилището за поробителите в Етрополския край не е била от потомците на баба Велика?!

А от преданието до нас е стигнало, че когато градът Етрополе е паднал Велика била на 74 години, а е умряла на 106 години. И през целите тридесет и две години нито веднъж в града не е стъпила. А преди да затвори завинаги очи събрала цялата челяд и изрекла:
– Когато и да е България и Етрополе ще са свободни! Посрещнете свободата и в този ден цветя, много, много цветя на гробът ми посадете!

Източник: „Легенда за етрополката“ с автор Васил Вълков