ЕТРОПОЛСКИТЕ УЧИТЕЛИ И ТЕХНИЯТ ПРИНОС ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Икономическото благосъстояние и интензивният живот, който е кипял в Етрополе през ХVІ –ХІХ в. създават условия за развитие на книжовността и просветното дело. В годините на османското владичество те са фактор за опазването на християнската вяра и българската идентичност. В своята богата история Етрополе е съхранило имената на духовници, просветители, общественици, живели и работили за културното и обществено –икономическото издигане на родния град. Наследили традициите на граматици и книжовници от Етрополската книжовно–просветна школа, учителите от Етрополе дават своя принос за развитието на образователното дело в различни селища през епохата на Българското възраждане. На много места, където работят, етрополските учители-възрожденци са реформатори на килийното образование и активни последователи на новобългарското училище.
Един от историографите на българските училища по онова време Никола Иванов Ванков пише: „Етрополе е дало много килийни учители, чиито имена се срещат в много градове и села преди Освобождението. Тук ще е имало постоянно килии, из които са излизали учители”.
Развитието на просветното дело в Етрополе се основава на богатите книжовно–просветни традиции на етрополския манастир „Св. Троица”, един от най–значимите духовни центрове за Северна и Северозападна България.Ограмотяването в този район започва в манастирското килийно училище. Тук се поставят основите, където монасите – книжовници и граматици, предават своите знания на будните етрополски деца. Първи сведения за такова училище имаме от 1613 г., когато в школския регистър се споменава името на даскал Тодор. През 1790 г. то преустановява своята дейност и духовникът Евтимий го премества в града, за да е по–близо и достъпно за децата.
Поради нарастващите нужди от занаятчии и търговци със светско образование, през 1811 г. в Етрополе даскал Паун открива Обществено килийно училище в двора на църквата „Св. Георги”. То се развива и укрепва при първия учител – етрополец Стефан Стоянов Ушкача. Той въвежда преподаването по Рибния буквар на д-р Петър Берон и предлага да се построи нова специална училищна сграда, тъй като метосите и частните училища били тесни да поберат всички жадни за знания деца. С помощта на по-заможните граждани и занаятчийски еснафи училището било построено. Срокът на обучение е пет години, учебната година започва на „чисти понеделник” и завършва на „чисти понеделник”, учели без ваканции. Учениците отначало усвояват буквите, слоговете и речката; след това изучават Часослова, Псалтира и Апостола, запознават се с гръцките букви, четат църковни и благонравни книги, обучават се по писане.
Наред с развитието на мъжкото килийно училище, нуждата от образование на момичетата в Етрополе наложило да се открият училища и за тях. Битът на етрополци изисква добре подготвени домакини и майки, а връзките на заможните занаятчии и търговци с големите градове изисквали по–напреднала културна подготовка на жените. Така в началото на ХІХ в. в град Етрополе се открива първото девическо килийно училище при женския метох към църквата „Св. Архангел Михаил”. Учителка там е монахиня Татяна. Първоначално в училището се обучават дъщерите на заможни занаятчии и търговци от Етрополе, но постепенно в него били приети и такива, които искали да посветят своя живот в служба на религията. Монахиня Татяна решава в метоха да остави само послушничките, а за другите момичета отваря частно килийно девическо училище в къщата на брат си – свещеник Павел. Там ученичките учат четене, писане, пеене и ръкоделие. Педагогическата дейност на монахиня Татяна се смята за начало на девическото образование в Етрополе.
Една от учителките работили за развитие на девическото образование в града е Дона Николова Герасимова. Учи при монахиня Татяна, след това при Димитър Дидов и Манол Лазаров в общественото взаимно училище. Тя се проявява като отлична учителка и организаторка, и скоро привлича в училището голяма част от дъщерите на етрополските първенци. През 1851 г. Дона Герасимова открива в къщата на брат си Саво Герасимов частно девическо училище. Курсът е едногодишен, включва четене и граматика, писане, катахизис, числителница, ръкоделие и познания по домакинство. През 1854 г. тя премества училището в Кобиларовата къща, която била по- просторна и на по-безопасно място в града. Дона Герасимова учителства 3-4 години и след като се омъжва, закрива училището.
Голяма заслуга за развитието на девическото образование в гр. Етрополе има Тота Хаджицветкова. Първоначално учи при Симеон Павлов и Илия Щърбанов в мъжкото училище, след това при Симеон Бенчев в девическото училище. След като завършва през 1872 г. Габровското класно училище, учителства една година в Тетевен. Връща се в Етрополе и става учителка в трикласното девическо училище. Освен на четмо и писмо, тя учи момичетата и жените да шият, плетат и готвят. Тота Хаджицветкова се ползва с уважение и авторитет в града – нейният подпис стои на едно от първите места под Благодарствения адрес, изпратен от етрополци до руския император през 1878 г.
На 29.02.1918 г. Тота Хаджицветкова в своето завещание оставя сумата от 600 лв. за основаване на фонд „Тота Хаджицветкова” , с който да се подпомагат бедни и будни ученици от гр. Етрополе. Освен това тя завещава и 200 лв. на църквите в града и манастира „Св. Троица”.
Освобождението заварва Етрополе с развито трикласно девическо училище, посещавано от значителен брой жадни за знания момичета. „Даскалиците”, така наричали учителките етрополци, с тази дума изразявали своята почит и уважение към тези, които учели децата им на четмо и писмо.
Етрополските взаимни и класни училища подготвят много просветни дейци за възрожденските училища на Северна и Северозападна България. Почти няма селище, в което от началото на ХІХв. до Освобождението да не е идвал „даскал” етрополец, а на много места те са първите просветни дейци.
Един от първите учители, представители и организатори на взаимното училище и новобългарското образование в Етрополе е Димитър Иванов Дидов. Учи в килийното училище на Варовитския метох при отец Ефтимий, после при Христаки Павлович и даскал Стефан Стоянов. Две години учи в Пловдив в гръцко училище – главно гръцки език и църковно пеене, а после в Цариград в училището на Теодорос Фокис. От Цариград отива в София, където става деловодител в търговската кантора на известен софийски търговец. Тук се сприятелява с даскал Манол Лазаров. Етрополските първенци му предлагат да стане учител в общественото училище и в средата на 1841 г. той се връща в Етрополе. Димитър Дидов извършва реформа в учебното дело в града като заменя килийната със взаимната организация на обучение. Въвежда преподаването на Взаимоучителните таблици на Неофит Рилски и неговите граматика и христоматия, „Славянобългарско детоводство” на Неофит Бозвели, „Славянобългарска граматика”, „История на България” от Христаки Павлович и „Физика” от Найден Геров.Училището се прочува като образцово и привлича много деца не само от града,но и от околните селата и махали. През 1842 г. Димитър Дидов кани в Етрополе учителя Манол Лазаров и откриват първото обществено девическо училище.
Научили за добре подготвения, способен и опитен етрополски учител, редица селища му отправят покана да отиде и да им уреди училищата. През 1846 г. Димитър Дидов става учител във Враца, там работи до 1850 г, когато по настояване на етрополските първенци се връща в Етрополе и остава в града до 1857 г. След това учителства в Лом, Тетевен, Орхание, Пирдоп, Врачеш и Видраре.
През 1874 г. той окончателно се връща в родния си град и остава тук до Освобождението. Така в продължение на 36 години Димитър Дидов непрестанно работи за развитието на новото българско училище, възпитава и обучава много бъдещи учители и възрожденски дейци, между които са Илия Щърбанов, Христо Дидов, Симеон Подбалкански, Христо Бойчев, Тодор Пеев.
Освен като учител, Димитър Дидов е известен и като добър лечител. През 1850 г. се запознава с дошлия в Етрополе лекар, с негова помощ натрупва известни знания по медицина, чете медицинска литература и започва успешно да лекува. Хората го наричали „даскал Димитър Хекимина”.
Димитър Дидов участва в учителския събор, състоял се в Ловеч през месец ноември 1874 г. Взема активно участие в съставянето и обсъждането на учебните програми.
Един от многобройните учители, дали своя принос в образованието през Възраждането, e Симеон Бенчев. Роден на 1.ІХ.1829 г. в Етрополе, първоначално учи при даскал Стефан Стоянов, а по-късно – при Димитър Дидов и Манол Лазаров. През 1847 г. заминава за Хилендарския манастир в Света гора и там учи две години църковнославянски и гръцки език. От 1850 г. до 1853 г. е учител в Орхание и пръв прилага тук взаимния метод на обучение. През 1853 г. се премества в Лом, където учителства до 1855 г. В продължение на 4 години Симеон Бенчев е учител в Белоградчик. Заедно с Христо Иванов Дидов въвеждат взаимния метод във видинските училища. След 1861 г. Симеон Бенчев се връща в Белоградчик, тук се жени и става свещеник. Заради конфликт с видинския митрополит-грък е изгонен от Видинска епархия и се връща в Етрополе.
През 1865 г. Симеон Бенчев е учител в първото самостоятелно обществено девическо училище в Етрополе. В него учителства две години, след това става свещеник и до 1904 г. служи в църквата „Св. Архангел Михаил”. По спомени на съвременници, поп Симеон е бил много духовит човек, обичал да се изразява в рими и има запазени негови поговорки. Този голям възрожденски учител и духовник е оставил свои ръкописи – стихове и преводи на сръбски и руски.
Взаимното училище бързо се развива и укрепва. За известен период задоволява нуждите от образование в Етрополе, но с течение на времето неговата организация, методи и система на обучение се изменят. Учебното съдържание вече е недостатъчно, тъй като нарастват нуждите на обществото от научни знания и по–добре подготвени личности, това налага усъвършенстване на обучението и възпитанието. Постепенно се преминава към класно–урочна система на обучение и се полагат основите на бъдещото класно училище.
Особено силно се развива класното училище в Етрополе при идването на учителя Симеон Лазаров Подбалкански. Той е роден в Етрополе, в семейството на Лазар Хаджимоцов – училищен настоятел, църковен епитроп и борец за самостоятелна българска църква. Първоначално Симеон Лазаров учи при даскал Димитър Дидов и Манол Лазаров в Етрополе, а след това в Румъния /Брашов/. През 1853 г. се връща в Етрополе и е учител тук до 1855 г. Две години учителства в Ловеч и Тетевен, където поставя началото на взаимоучителния метод и на девическото образование. Симеон Подбалкански обръща голямо внимание и на възпитателната работа, пръв въвежда в тетевенските училища „билети” за награждаване на изявилите се ученици. В Етрополе открива две училища – за момчета и за момичета. Успоредно с организационно – педагогическите промени в обучението той въвежда изучаването на нови предмети – българска граматика, числителница, земеописание, краснопис, свещена история, катехизис и кратка българска история. Симеон Подбалкански е един от първите възрожденски учители, които въвеждат литературното обучение във взаимното училище. Освен с учителска, Симеон Подбалкански се занимава и с литературна дейност. През 1859 г. пише поемата „Марко Кралевичи”, която публикува в Цариградски вестник. Пише и някои учебни помагала и книги, останали в ръкопис.
В продължение на 15 години – от края на 1861 г. до 1875 г., е учител във Враца, с прекъсване от две години, когато учи юридически науки в Прага. Във врачанското училище „Св. Възнесение” по негово време съществувал образцов ред. Той е един от инициаторите за основаване на читалището във Враца през 1869 г.
Симеон Подбалкански е депутат от Враца в Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. След Освобождението е заема за кратко време длъжностите председател на съда, кмет и председател на училищното настоятелство.
Педагогическата и литературна дейност на Симеон Подбалкански говорят за добрата подготовка на етрополския учител. Той е един от най – ярките възрожденски просветни дейци и организатори на новото класно училище.
Преминаването от взаимното училище към класно се извършва след въвеждането на звучната метода през 1871 г. С това окончателно се премахва взаимоучителната система на обучение в Етрополе. През този период тук работят Христо Иванов Дидов, Христо Бойчев, Илия Щърбанов, талантливи и добре подготвени учители, които оставят дълбоки следи в образователното дело през Възраждането.
Христо Иванов Дидов, първоначално учи в родния си град при брат си Димитър Дидов и Манол Лазаров, след това една година в Пирдопското училище. През 1849 г. отива в Ловеч като помощник на учителя Манол Лазаров. Учителства в Етрополе, във Видин, в с. Видраре, а от 1862 г. до 1865 г. отново е учител в Етрополе, преподава нравоучение, църковно пеене, земеописание и закон божи. Той е противник на моралните и физически наказания, за него училището е място, където се формира родолюбие, любов към училището и науката.
През 1868 г. Христо Дидов приема поканата на българската община в Оряхово за учител. На 27.V.1871 г. получава свещенически сан – „иконом”. Особени грижи полага за благоустрояването на църквата „Свети Георги” в Оряхово. В Оряховския край е известен като неуморим просветен деец и борец за църковна независимост и национална свобода. След Освобождението е член-контрольор в Оряховския окръжен съвет, член на училищното настоятелство, архиерейски наместник. Избран е за народен представител в ІІІ-то Велико народно събрание 1886-1887 г. През 1890 г., въпреки забраната от тогавашния владика Константин, иконом Христо Иванов участва в освещаването на паметника на Христо Ботев във Враца. Пенсионира се през 1894 г. след 16 години учителстване и 25 годишна служба като свещеник.
Особено голяма заслуга за развитието на Етрополското класно училище има Христо Бойчев . Учи във взаимното училище при Димитър Дидов и Манол Лазаров в Ловеч, след това учи в Лом, завършва Роберт колеж в Цариград. Той е един от най- образованите и подготвени учители през този период в Етрополския и Орханийския край. Дълги години учителствал в Орхание и селата Осиковица, Правец, Боженица, Видраре. В етрополското класно училище е учител от 1867 до 1871 г. Даскал Христо Бойчев много добре познавал историята на Етрополе и запознавал с нея учениците си, с което засилва любовта им към родния край . По история използва екскурзията като методическа форма на обучение, за да запознава учениците с околностите и историческите забележителности на града.
През 1870 г. заминава за гр. Оряхово, където учителства две години, но заболява тежко и продължително. След оздравяването си става свещеник в същия град .
Дълбоки следи в просветния и обществено-културен живот през Възраждането оставя и етрополският учител Илия Щърбанов. От 1860 до 1863 г. е учител в Пирдоп. Той се отличава със своята начетеност, познания в науките и църковната книжнина, въвежда строг порядък и дисциплина в училището. Илия Щърбанов поставя началото на общообразователни беседи за възрастните, чете и тълкува статии от вестници и списания. Особено държи на връзката с родителите при обучението и възпитаването на децата, следи за поведението на учениците си в клас и у дома. Той въвежда за всеки ученик специални бели и черни картончета, с които се оценява поведението на учениците в училище и в къщи.Учителят се отнася много строго към непослушните и невъзпитани деца, които са събрали черни картони. Пръв Илия Щърбанов е налага в училище да се провеждат ежедневни медицински прегледи на учениците – следяло се за тяхното здраве, чистота и хигиена, въвежда специален ред на отиване и връщане от училище.
От 1868 г. до Освобождението е учител в Лом, където продължава делото на своя учител Димитър Дидов. Илия Щърбанов е бил председател на Окръжния съвет в Лом след Освобождението и народен представител и депутат от Лом паланка в Учредителното народно събрание във Велико Търново.
Илия Вълчев е роден около 1850 год. в семейството на етрополския търговец Димитър/Мишо/ Вълчев. През 1870 г. Илия Вълчев е назначен за помощник на главния учител Тодор Пеев в мъжкото класно училище. Избран е за секретар на Тайния революционен комитет в Етрополе. Илия Вълчев участва в създаването и дейността на читалище „Напредък”. След обира на турската хазна в Арабаконак емигрира в Румъния и става учител в българското училище в Браила.
Ролята и приносът на етрополските учители за развитието на възрожденските ни училища особено ярко се изразяват в педагогическата дейност на Тодор Пеев. Една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист, мемоарист, публицист и драматург. Той оставя трайни следи в развитието на просветното дело в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе и Браила, (където развива и укрепва българското училище). Педагогическата дейност на Тодор Пеев е свързана с навлизане в училищата на светското учебно съдържание, на постепенна замяна на взаимоучителната метода с класно-урочна организация на учебния процес и налагането на звуковия метод като основен за началното ограмотяване.
Тодор Пеев е роден през 1842 г. в гр. Етрополе в семейството на знатния търговец Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи при даскал Димитър Дидов, Симеон Подбалкански и Христо Иванов Дидов. През 1858 г. за кратко е ученик в Ловеч при бившия етрополски учител Манол Лазаров. Същата година Тодор Пеев учи в Софийското класно мъжко училище при Сава Филаретов – току-що завършил историко филологическия факултет на Московския университет. В София той получава големи за времето си теоретични познания, изучава всеобща и българска история, математика, български, френски, землеописание, религия, гръцки и старобългарски. Самият Филаретов с гордост нарича Тодор Пеев „мой пръв ученик”и го препоръчва на самоковци за главен учител. Тодор Пеев заминава за Самоков в края на 1860 г. и едва осемнадесетгодишен започва своята педагогическа дейност като главен учител в Самоковското общинско българско училище. Там той съставя „Главни правила за управлението на Самоковското общонародно българско училище” . При съставянето му Тодор Пеев успява практически да реализира и доразвие идеите си, като включва редица нови оригинални елементи в нормативната уредба за организация и управление на българското училище през този период. Правилникът на „Самоковското Общенародно Българско Училище” съдържа 16 параграфа, даващи указания както за управлението и реда в училището, така и за организацията на учебно-възпитателния процес в него. Самоковският правилник е уникален училищен документ от Възраждането. Правилникът е изписан върху дървена табла с размери 160/67 см, сглобена от три малки дъски. Съхранява се в Самоковския исторически музей. Заложените в него идеи и принципни изисквания, звучат актуално и днес. Тодор Пеев е учител в Самоков до края на учебната 1861 г., след това напуска и се връща в Етрополе.
През 1863 г. той заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж в предградието Бебек край Босфора. Получава за времето си солидно образование и отлична подготовка, усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски. В Цариград младежът скоро попада в средите на българската колония, населяваща централния квартал Балкапан хан.Тук се сприятелява с родолюбиви български занаятчии и търговци, ентусиазирани участници в църковната борба. Тази родолюбива българска среда оказва силно влияние за духовното и политическо съзряване на младия етрополец.
В началото на 1865 г., след като завършва колежа в Цариград, със съдействието на влиятелни българи и с личната препоръка на директора Йожен Боре, Тодор Пеев е назначен за главен учител в българското училище в Силистра. Тук той разгръща широка просветна и обществена дейност, още в първите месеци урежда силистренското училище по образец на модерните европейски училища. За две години той организира три учебни класа с 250 ученика, открива паралелки за ученички от ІІІ-то и ІV-то отделение, увеличава учителския персонал, въвежда звучната метода в обучението, допълва програмата с нови учебни предмети, въвежда изучаването на чужди езици, устройва нагледни часове за преподаване и изпитване, изработва единна програма и въвежда единни учебници. Предварително обсъжда с учителите от Силистра и региона съдържанието на учебниците и дава методически указания и консултации за прилагането им. Въвежда учебни екскурзии по някои предмети. Отваря училища в много села и подготвя учителите им. На края на учебната година организира училищни тържества с публични изпити. Тодор Пеев съставя „Проект за откриване в Силистра на едно Централно окръжно училище “- педагогическо училище за подготовка на учители и свещеници.

С дейността си в училище, с обществените начинания, с патриотичните разговори със силистренци Тодор Пеев става неудобен за фанариотите. Заради клевети и доноси срещу него пред Русенския валия, той е принуден да напусне Силистра. На път за Видин, където възнамерява да си търси учителско място, се спира за няколко дни в Русе, където по недоразумение е арестуван. След застъпничеството на Драган Цанков и Атанас Петкович пред Мидхат паша го освобождават и отвеждат при Русенския валия. При срещата си с него Мидхат паша е удивен от високата образованост на младия учител и отличното владеене на чужди езици. С писмо до софийския окръжен управител Азис паша го препоръчва за главен учител в Кюстендил.

От 1868 г. Тодор Пеев е назначен за учител в Кюстендил, където за кратко време прави редица промени в учебното дело. Развива мъжкото училище в трикласно и открива девическо училище, посещавано от 50-60 ученички. Въвежда нови правила за вътрешния ред, звучната метода и класно-урочната система на обучение. Тодор Пеев става популярна и уважавана личност в Кюстендилския край. В главното мъжко училище той преподава български език, обща история, аритметика, българска история, закон божи и турски език. При него се учат деца не само от Кюстендил, но и от по-далечни места като Радомир, Етрополе, Криворечна паланка. Той пише много от писмата на общината до българските архиереи в Цариград и до различни турски политици във връзка с черковния въпрос, подкрепя кюстендилци в борбата им срещу гръцкия владика Игнатий. За добрата педагогическа дейност на Тодор Пеев в кюстендилските училища се печатат дописки в периодичния печат. Като главен учител поддържа връзка с по-видните представители на българските общини и учители от окръга, изпълнява ролята на инспектор. Три години той активно участва в просветния, обществения и културния живот на Кюстендил. Вътрешната уредба, допълненията и нововъведенията на Тодор Пеев издигат училищата в Кюстендил и в околните селища до равнището на по-добре уредените класни училища.

На 1 декември 1869 г. Тодор Пеев основава българско народно читалище „Искра” с пръв негов председател Георги Ангелов Друмоходски. Успехите му като учител стават известни в много градове, канен е за учител в Тетевен, Велес, Етрополе, Севлиево, но приема молбата на етрополските общинари и се връща в Етрополе като главен учител в мъжкото класно училище . Нов етап в развитието на училищното дело в Етрополе започва с откриването на главното мъжко училище. Според дневника на х. Цено Куртанов създаването на настоятелство за изграждане на училищното здание е едно от важните събития в Етрополе. Строителството е започнало от 12 август 1870 г., а освещаването на училището е било на 10 юли 1871 г. Негови настоятели са Николчо Ценов, Мишо Вълчов, Григор Симонов, Генчо х. Панов, х. Цено Христов (Куртанов). Строителите са от Мирково. За даскал е условен Тодор х. Пейов с 9 000 гроша годишна заплата. Тодор Пеев изпраща специална дописка във в-к „Право“ за добрата самоорганизация на местното общество в полза на училището. В нея той съобщава важния факт, че етрополецът Михалаки Хина е вложил за училището 3 000 минца в Букурещка банка и то ще се издържа от лихвата на този влог, която възлиза на 10 000 гроша годишно. Тодор Пеев високо оценява дарителския жест на М. Хина и се заема с окончателното подреждане на новото училище. Полага усилия в училищните настоятелства, в черковните и манастирски съвети между новите членове да влизат по – млади, родолюбиви и честни хора. Мъжкото училище започва занятия в новата сграда на 20 юли 1871 г. Тодор Пеев разделя учениците според подготовката им на отделения и класове. В новото мъжко класно училище има първоначална степен и два класа, а през втората учебна година той открива и трети клас. В старата сграда открива самостоятелно девическо училище с три отделения. Първото е за начално образование, другите две учат по програмата на мъжкото класно училище с добавка на предмети за домакински познания и сръчност. В методиката заменя окончателно взаимоучителната система с класно–урочната, въвежда звучния метод за начално обучение. Оказва методическа помощ на своите колеги в усвояването на принципите и особеностите на звучния метод. Тодор Пеев е изявен педагог и учител – новатор. Той е от първите учители, които въвеждат домашните писмени изложения като самостоятелна работа на учениците, преподава с вещина българска история. Според него: „Всичко преподадено по история в училище се разказва от учениците в къщи на родители, роднини и познати и по такъв начин мнозина неграмотни граждани се запознават с историята на своя народ и в тях се повдига силно патриотичното чувство”. За патриотичното възпитание на децата въвежда като задължителна учебна форма екскурзии в часовете по българска история, това го представя като прозорлив педагог от Възраждането, който се стреми да постави новоизграждащото се българско училище на здрава национална основа.

В края на учебната година, която завършва на Петровден, Тодор Пеев организира изпити, на които присъстват градските първенци, училищното настоятелство, родителите на децата и представители на властта.

При Тодор Пеев учителското призвание е неразривно свързано с дълга му на патриот и общественик. През есента на 1870 г. в къщата му идва Васил Левски и основава Тайния революционен комитет в Етрополе. За негов председател е избран Тодор Пеев , който става един от близките съратници на Апостола. В едно от писмата си до Пеев, Левски пише: „Де да си имаме повече като тебе комитски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комити”. Като прозорлив, образован, мъдър революционер и просветен деец, Тодор Пеев навреме разбира, че за да има успех революционното дело, народът трябва да бъде просветен и непрекъснато да се просвещава.

На 7.І.1871 г. в голямата килия на манастирския метох в града се събират членовете на ЧБРК – Тодор Пеев, Григор Спасов, Илия Правчанов, Христо Павлов, Симеон Златарев, Иван Герчев, Илия Вълчев както и някои по-видни граждани и основават читалището. Целта е „умствено и нравствено повдигане на гражданите, а заедно с това свестяване за политическо освобождение от поробителя”. Първите читалищни дейци подаряват голям брой книги на читалищната библиотека. В читалището веднъж седмично се устройват събрания, на които Тодор Пеев или други членове на читалищното ръководство изнасят сказки пред етрополци. За кратко време читалище “Напредък” става огнище на богат духовен живот и книжовно-просветна дейност, място за революционна пропаганда.

В момент, когато училищата, революционната борба и духовният живот в етрополския и орханийския край са в подем, Тодор Пеев е принуден да емигрира. След обира на турската хазна в Арабаконак на 14.Х.1872 г. заминава за Влашко, „за да разбере чие дело е обирът на пощата”. В Букурещ той се среща с Каравелов, Ботев, Киряк Цанков и Олимпи Панов и ги осведомява за мисията си и положението в България.

След шест месечен престой там той се установява в Браила и през пролетта на 1873 г. става директор на българското училище. В своята педагогическа дейност Тодор Пеев обръща внимание върху ролята на родния език и неговото изучаване: „Той е символ на народността, затова трябва да бъде най-святият предмет за един народ.” В Браила той иска да уреди училище, в което да се учат българчета и от други румънски градове, „да възпитаваме и изучаваме българе”и за първи път заговаря за нуждата от педагог–възпитател в училище. Като директор на училището в Браила написва едноактната комедия „Даскал Генко”, в която осмива килийната педагогика и консерватизма на българските чорбаджии, пропагандира идеите на светското образование.

В Браила е един от основателите на Българското книжовно дружество / дн. БАН/ заедно с Марин Дринов и Васил Друмев. Избран е за негов секретар, а през месец юни 1873 г., след като Васил Друмев се оттегля, е избран за деловодител на Дружеството и редактор на печатния му орган – “Периодическо списание” до 1876 г.

Тодор Пеев преустановява педагогическата си дейност в началото на Руско–турската освободителна война, когато българското училище в Браила е закрито.

Тодор Пеев живее в динамична епоха и има историческия шанс да общува с най – ярките личности в българската история от втората половина на ХІХ век, самият той е творец на тази история. Богатата и многостранна дейност на Тодор Пеев винаги е подчинена на мисълта за свободата и добруването на българския народ. Със своята революционна, педагогическа, писателска и обществена дейност той с достойнство заема своето място в пантеона на българските възрожденци. Житейската и творческа съдба на етрополеца Тодор Пеев оставят дълбоки следи в летописните страници на Етрополе и националната ни история.

Етрополските училища през Възраждането, със своята добра организация и светско образователно съдържание превръщат града ни в един от просветните центрове, подготвящи учители за новобългарските училища. Всеотдайността, с която работят сред децата и възрастните, ги характеризира като носители на високо национално съзнание – поставили в единство просветно дело и национално-освободителната борба. Приносът на Етрополе в образователното дело през епохата на Българското възраждане особено ясно личи от просветна и обществена дейност на етрополските учители в редица селища на България и извън нея.

Източник: Исторически музей Етрополе

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА)!

В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

Христо Тотов

Христо Тотов

Христо Тотов е роден в Етрополе през 1871 година. Като малък заминава за София да чиракува в кафенета. Тук той приема идеята за освобождение на Македония и без колебание се заклева като поборник – участник в революционното дело на поробените български земи. През 1895г. Македонския комитет организира въоръжено нахлуване на чети от България в намиращата се под османска власт Македония. През 1896г. Христо Тотов се сражава в редиците на четата на Иван Пашалията.
През следващите години Христо Тотов е редом до едни от най-видните революционери и войводи на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна организация и Върховния Македоно-Одрински комитет. Участва в четите на Дончо Войвода, наричан още Пиринския цар и Алексо Поройлията, който води редица сражения с турския аскер в района на Поройско и Петричко.
В началото на 1902г. Христо Тотов се връща за кратко в Етрополе. Тук на 17.03.1902г. Той пише дълго и прочуствено писмо до своите близки, с което се прощава с тях и заминава за втори път в Македония.
„Моето горещо желание в Македония – свобода или смърт. Ето и сега като не мога да се отърпа да слушам охканията оттатък Рила, и ето и днес като не мога да си въздържа разпалените духове, които ме постоянно влечат къмто борбата против мръсния тиранин. Братя, първо помислете за Левский, за Христо Ботев, за Стефан Караджа и други, и други много такива и за това недейте ме презира, но всички речете умре за чест и слава като българин…и га дойде поскоро часа и деня да дойдете и вие при нас на помощ. Сбогом отечество и земя, която си ни отхранила и отгледала, сбогом, сбогом…оставам за спомен името си Христо ТОТОВ“.
Най-вероятно Христо се връща в четата на Вангел Войвода. С нея, той се сражава при с. Караджово и с. Железница през март 1902 година. След това четата води сражения при с. Николич.
След което Христо Тотов става секретар на четата на Иван Карасулията. Иван Христов Орджанов, известен като Иванчо Карасулията е български революционер и войвода. За кратко време четата на Карасулията действа в Дойранско, Гевгелийско и Ениджевардарско. На 28.06.1902г. Двете чети – на Иван Карасулията и на Апостол Петков, водят сражение на връх Гъндач – Паяк планина срещу турски аскер. За това сражение Христо Тотов пише в своята автобиография, че от Гевгелийската чета след борбите в Македония са останали само той и Лазо Черния.
Този голям българин не остава настрана и участва във войните за национално обединение, Сражава се в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, за което е награден с бронзов медал „За заслига“.
След войните Христо Тотов работи като охрана на пътя в Арабаконак. В Етрополе се ползва с голям авторитет, включва се активно в обществения живот на града. Пенсионира се като горски служител, получава и пенсия като поборник.
Умира през 1958 година в Етрополе.
Източник: Исторически музей Етрополе

Снимка от паспорта на Христо Тотов

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА). В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!

Люба Йоцова

Люба Йоцова – първата Мис България

На 29 януари 1929 г. в градското казино в София се провежда първият конкурс „Мис България”. Конкурсът е организиран от в-к „Зора”, в журито са поканени – скулпторът Андрей Николов, художниците Борис Митов , Никола Маринов и Стефан Иванов, писателят Добри Немиров, проф. Асен Златаров и оперната певица Констанца Кирова. В редакцията са изпратени снимки на 200 кандидатки, от които журито избира осем за конкурса. Вечерта на бала са избрани още 32 госпожици. От всички са избрани три финалистки – Люба Йоцова, Нора Трифонова и Радка Станишева. За Мис България е провъзгласена Люба Йоцова. „Трябваше да предпочетем една красота приказна, тиха, скромна, която най-добре отговаря на нашия национален характер” – така Андрей Николов обосновава изборът на журито. Люба Йоцова е родена на 24 май 1908 г. в гр. Враца, но нейните корени са етрополски. В нашия музей се съхранява нейно писмо (вх.№14/ 3.VІІІ.1960 г.). с автобиографични данни. Родът на Люба Йоцова и по бащина и по майчина линия е от Етрополе. Баща й Иван Димитров Йоцов е внук на Йоцо Семков – етрополец, преселил се във Враца. Майка й Йордана Савова е родена в Етрополе, и е внучка на етрополския чорбаджия Мишо Вълчев, член на Местния революционен комитет. Прадядото на Люба Йоцова – Йоцо Семков е бил един от най-влиятелните граждани на Враца, женен за Маруца, дъщерята на Иван Замбин – първият български дипломат в Русия. През м.ноември 1929 г. Люба Йоцова се омъжва за адвоката Васил Веселинов и имат две деца – Йонко и Надя. След изборът на Люба Йоцова за мис България, тя заминава за Париж и участва в конкурса „Мис Европа”. За участието си в този конкурс тя пише: „В Париж, в Гранд Опера на устроения по случая бал пред Председателя на Френската република – г-н Думерг, дефилирахме всички представителки на 17 държави”. За мис Европа е избрана красавицата на Унгария, а Люба Йоцова е нейна подгласничка. По повод изборът на Люба Йоцова за Мис България Етрополската дружба в гр.София й подарява традиционна етрополска носия, с която тя се снима на лотарийния билет от 12 юли 1929 г. Люба Йоцова умира на 18 октомври 1987 г. в гр. София.

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ  – (ОБЩИНА) . В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!

Дойно Кръстев Левчев

Дойно Кръстев Левчев

Дойно Кръстев Левчев е роден през 1858 г. в семейството на Кръстьо Вълков Левчев и Неделя Дойнова от гр. Етрополе. Баща му Кръстьо Левчев е бил табак. Дойно Левчев завършва класното училище в Етрополе и след това е изпратен от родителите си в Крайова, Румъния. Там той учи и работи като обущар. След завършване на образованието си Дойно Левчев започва като учител и църковен певец в с. Горно Абланово, Русенско. Тук той работи в продължение на 4 години и е много уважаван от местното население. Тежко заболяване на майка му го кара да се върне в Етрополе. В родния си град Дойно Левчев е поканен от местната управа за учител в мъжкото класно училище, където работи в продължение на 33 години. Той става член на читалище „Напредък” в града и продължава да е църковен певец в църквата „Свети Архангел Михаил”. През 1888 г. Дойно Левчев е избран в читалищното ръководство. През 1904 г. в Етрополе е основана млекарска кооперация „Малки Искър” за производство на краве масло и кашкавал. Дойно Левчев е сред учредителите на кооперацията и е избран за касиер. През 1908 г. – 1910 г. Дойно Левчев е кмет на Етрополе. По време на неговото управление се строи първият водопровод на града, подема се инициатива за строеж на първата болница в Етрополе. Женен е за етрополката Димитра Пеева Атанасова, с която имат 8 деца – Невена, Христо, Пейо, Илийка, Спиридон, Цветана, Кръстьо, Борис. Синът му Спиридон Левчев учи за лекар и е баща на големия български поет Любомир Левчев. През целия си живот Дойно Левчев е бил уважаван учител и гражданин, активно се включва в обществения живот на Етрополе, бил е член на Комитета за икономическо и културно повдигане на града. На 8.ІХ.1898 г. Дойно Левчев заедно с група етрополци присъства на освещаването на църквата „Свети Стефан” в Цариград. Дойно Левчев умира на 8.ІХ.1922 г. В паметта на етрополската общественост Дойно Левчев е останал като честен и справедлив човек, достоен учител и будител.

Източник: Исторически музей – гр. Етрополе

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА) . В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!

Тота Хаджицветкова

Тота Хаджицветкова

Тота Хаджицветкова е родена през 1837 г. в семейството на хаджи Цветко- търговец от Етрополе. Първоначално тя учи в Етрополе, в мъжкото училище при учителите Симеон Павлов и Илия Щърбанов, а след това в девическото училище при учителя Симеон Бенчев. През 1872 г. Тота Хаджицветкова завършва Габровското училище, а през следващите две години работи като учителка в Тетевен. През 1874 г. тя се връща се в Етрополе и е учителка в трикласното девическо училище до 1890 г. През 1880 г. в Етрополе идва като учителка в девическото училище Царевна Миладинова. Тота Хаджицветкова е нейна помощничка и преподава закон божи, география и краснопис. На 10.02.1882 г. учителките Тота Хаджицветкова и Съба Лука Боцова основават в Етрополе първото женско благотворително дружество. Те учат момичетата и жените на четмо и писмо, да умеят да шият, плетат и готвят. Първата шевна машина в Етрополе купува Тота Хаджицветкова през 1862 г. Тя с много усет и сръчност шиела дрехи на жените от града. Моделите й се отличавали с изящество и прецизност, украсени с фини дантели и ширити. Тота Хаджицветкова се ползвала с уважение и авторитет в Етрополе. През 1878 г. етрополци изпращат Благодарствен адрес до руския император и подписът на уважаваната учителка е сред първите подписали адреса. . Развитието на просветата и културата в Етрополе винаги е подпомагано от етрополски дарители, сред които и Тота Хаджицветкова. В завещанието си от 29.02.1918 г. тя оставя сумата от 600 лв. за основаване на фонд „Тота Хаджицветкова”, за подпомагане бедни и будни ученици от гр. Етрополе. Тя завещава и 200 лв. на църквите в града и етрополския манастир „Св. Троица”. В Деня на българската просвета и култура – 24 май 1998 г. нейните наследнички – Тинка и Мими Григорови даряват завещанието на Тота Хаджицветкова на Исторически музей – Етрополе, ценен документ за нашата история. Тота Хаджицветкова умира на 30.09.1919 г.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.

Тота Хаджицветкова
Димитър Иванов Дидов

Димитър Иванов Дидов

Димитър Иванов Дидов е роден в Етрополе през 1816 г. Син е на етрополския търговец, табак и църковен певец Иван Дидов. Учи в килийното училище при Варовитския метох при отец Ефтимий, после при Христаки Павлович и даскал Стефан Стоянов. Две години учи в Пловдив в гръцко училище- главно гръцки език и църковно пеене, а после в Цариград в училището на Теодорос Фокис. От Цариград отива в София където е деловодител в търговската кантора на известен софийски търговец. Тук се сприятелява с даскал Манол Лазаров. В средата на 1841 г. се връща в Етрополе. Етрополските първенци му предлагат да стане учител в общественото училище. Димитър Дидов извършва реформа в учебното дело в града като заменя килийната със взаимната организация на обучение. Училището се прочуло като образцово, при него започнали да идват деца от града, селата и околните махали. През 1842 г. той кани в Етрополе учителя Манол Лазаров и заедно успешно прилагат новата взаимоучителна метода. През 1842 г. Димитър Дидов и Манол Лазаров за първи път започнали да се обучават и момичетата в общественото училище. Ето защо 1842 г. се смята за начало на общественото девическо образование в Етрополе. През 1846 г. Д.Дидов е поканен за учител във Враца. Остава там до 1850 г. когато по настояване на етрополските първенци се връща като учител в Етрополе. Тук остава до 1857 г. после учителства в Лом, Тететвен, Орхание, Пирдоп, Врачеш и Видраре. Организацията на Ломското взаимно училище до голяма степен е дело на етрополеца Д. Дидов. Неговото дело тук е продължено от ученикът му етрополецът Илия Щърбанов, който е учител тук от 1868 г. до Освобождението. През 1864 г. и 1868 г. Д.Дидов отново е учител в Етрополе, а през 1874 г. окончателно се връща в родния си град. Димитър Дидов е учител с авторитет, той непрестанно работи за развитието на новото българско училище, възпитава и обучава много бъдещи учители и възрожденски дейци – Илия Щърбанов, Христо Дидов, Симеон Подбалкански, Христо Бойчев, Тодор Пеев и др. Освен като добър учител Димитър Дидов е известен като добър лечител. През 1850 г. се запознава с дошлия в Етрополе доктор и започва да се занимава с медицина – чете медицинска литература, натрупва опит в лекуването и става единствения лекар в Етрополе. Хората го наричали „даскал Димитър Хекимина”. След Освобождението получава право да лекува и получава държавна пенсия като народен учител и лекар. Димитър Дидов е делегат от Етрополе на учителския събор в Ловеч през м.ІХ.1874 г. и взима активно участие в съставянето и обсъждането на учебните програми. По време на освобождението на Етрополе е бил преводач на руските войници, ранен е при засада от турците и е лекуван от Георги Цариградски и руски лекари. Димитър Дидов умира на 28.Х.1886 г. Христо Иванов Дидов е роден в Етрополе към 1825 г. Много малък остава сирак и е изпратен да учи занаят – кожухар в Ловеч. Връща се в Етрополе и учи при брат си Димитър Дидов и Манол Лазаров и една година в Пирдопското училище. През 1849 г. отива в Ловеч за помощник на учителя Манол Лазаров. Към 1853 г. е учител в Етрополе. През 1853-1859 г. учителства във Видин, 1860 г. в с. Видраре, а от 1862 г. до 1865 г. отново е учител в Етрополе. През 1861 г. се жени за Съба Попкръстева, с която имат 9 деца. През 1868 г. приема поканата на българската община в Оряхово за учител. На 27.V.1871 г. Христо Иванод Дидов получава свещенически сан – „иконом”. Особени грижи полага за благоустрояването на църквата „Свети Георги” в Оряхово. Участва активно в делата на местния революционен комитет. В Оряховския край е известен като неуморим просветен деец и борец за църковна независимост и национална свобода. След Освобождението е бил член-контрольор в Оряховския окръжен съвет, член на училищното настоятелство, архиерейски наместник. Избран е за народен представител в ІІІ-то Велико народно събрание 1886-1887 г. През 1890 г. въпреки забраната от тогавашния владика Константин, иконом Христо Иванов участва в освещаването на паметника на Христо Ботев във Враца. Пенсионира се през 1894 г. след 16 години учителствуване и 25 годишна служба като свещеник. Умира на 29.І.1909 г. и е погребан в двора на църквата „Св. Георги” в Оряхово.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.

Симеон Хаджибенчев

Симеон Хаджибенчев

Симеон Хаджибенчев е роден на 1.ІХ.1829 г. в Етрополе. Първоачално учи при даскал Стефан Стоянов, а по-късно при Димитър Дидов и Манол Лазаров. От 1841 г. четири години учи за шивач в шивалнята на Кръстьо Иванчин. През 1847 г. заминава за Хилендарския манастир в Света гора и там учи две години църковнославянски и гръцки езици. Връща се в Етрополе. През 1850 г.-1853 г. е учител в Орхание и пръв прилага тук взаимния метод на обучение. През 1853 г. се премества като учител в Лом до 1855 г. В продължение на 4 години Симеон Хаджибенчев е учител в Белоградчик 1855-1859 г. През 1859-1861 г. е учител във Видин заедно с Христо Иванов Дидов и двамата въвеждат взаимния метод във видинските училища. След 1861 г. С. Бенчев се връща в Белоградчик и тук се жени и става свещеник. Заради конфликт с видинския митрополит – грък е изгонен от Видинска епархия и се връща в Етрополе. През 1865 г. Симеон Бенчев е учител в първото самостоятелно обществено девическо училище в Етрополе. В него той въвежда взаимния метод и организира училището по подобие на мъжкото взаимно училище. Тук той е учител до 1867 г. След това до 1904 г. Симеон Бенчев служи като свещеник в църквата „Св. Архангел Михаил”. По спомени на съвременници, поп Симеон е бил много духовит човек, обичал да се изразява в рими и има запазени негови поговорки. Този голям възрожденски учител и духовник е оставил свои ръкописи с преписи на сръбски и руски източници, както и свои стихове. Свещеник Симеон Бенчев умира на 13.Х.1913 г. в Етрополе.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА ВКЛЮЧВАНЕ В МЕХАНИЗМА ЛИЧНА ПОМОЩ

1. Право на лична помощ до 31.12.2020 г. имат:
• Лица с право на чужда помощ и определени 90 и над 90 % трайна намалена работоспособност или вид и степен на увреждане;
• Децата с право на чужда помощ с определени 50 и над 50 на сто вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност;
• Децата без право на чужда помощ с определени 90 и над 90 на сто вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност;
2. От 01.04.2019 г. можете да заявите желанието си да ползвате Механизма лична помощ. Документите за изготвянето на индивидуалните оценки на потребностите от лична помощ се подават в специализирания отдел в дирекция „Социално подпомагане“-гр. Етрополе.
• Документите за изготвяне на индивидуална оценка на потребителите са:
• Заявление-декларация по образец;
• Формуляр са самооценка;

КАНДИДАТСТВАНЕ ЗА ОЦЕНЯВАНЕ
Документите можете да получите в Дирекция „Социално подпомагане“-гр. Етрополе или да изтеглите от електронната страница на Агенция за социално подпомагане – меню „Социално подпомагане“, подменю „Подкрепа на хората с увреждания“, „Индивидуална оценка на потребностите“, раздел „Документи“.
• Заявлението и формулярът за самооценка се попълват от Вас, от Ваш законен или упълномощен представител.
• Документите се подават лично, чрез упълномощено лице или от законен представител.
Когато ползвател на лична помощ е малолетен или поставено под пълно запрещение лице, той се представлява от законния му представител, а когато е непълнолетен или поставено под ограничено запрещение лице, се иска съгласието на законния му представител.
ОЦЕНЯВАНЕ
• След подаване на документите ще бъдете посетен в дома Ви от служител на Дирекция“Социално подпомагане“, който има задължението на установи Вашите реални затруднения и потребности, и да проведе интервю с Вас или Ваш законен представител или с човека, който полага грижи за Вас.
• Служителят използва специално разработен формуляр с различни въпроси, изследващи Вашите функционални затруднения.
Въз основа на Вашата самооценка, представените документи и резултатите от проведеното интервю, на заседание на специализирания отдел се изготвя Индивидуална оценка на потребностите Ви.
В 10-дневен срок от изготвяне на индивидуалната оценка на потребностите се издава направление за включването Ви в Механизма лична помощ.
3. За да се включите в Механизма за лична помощ трябва да подадете Заявление в Община Етрополе по настоящ адрес.
• Документи за включване:
• Заявление, в което посочвате избраното от Вас лице за асистент;
• Направлението, издадено от Дирекция „Социално подпомагане“, с определения Ви брой часове за лична помощ;
Когато в заявлението не сте посочили асистент, общината /доставчикът на лична помощ/ може да Ви предложи асистент.
Личен асистент може да бъде всеки, който не е поставен под запрещение и не е осъждан. Няма доходен критерий за назначаване на личен асистент.
• В заявлението, Вие /Вашият законен представител/ изрично давате съгласие:
• Добавката за чужда помощ да се превежда за плащането на ползваната услуга;
• До 380 лв. от месечната помощ по чл. 8д от ЗСПД /в зависимост от броя на определените в направлението часове/, изплащана за деца с 90 и над 90 на сто вид и степен на увреждане, да се превежда за заплащане на ползваната услуга.

Важно е да знаете, за да направите избора си!
• Даденото съгласие за трансфериране на посочените суми е задължително условие за включване и ползване на Механизма лична помощ. Трансферът ще бъде извършван само след сключване на трудов договор с асистент и при реално предоставяне на услугата.
• Правата и задълженията на потребителя, личния асистент и общината/доставчика се уреждат чрез тристранно споразумение, а личният асистент се назначава с трудов договор, сключен между него и общината/доставчика.

Първите асистенти ще бъдат назначени от 01.09.2019 г., което значи, че всеки, който желае да получава асистентска помощ, трябва да подаде заявление за изготвяне на индивидуална оценка СЕГА!

Законът за личната помощ не допуска едновременното получаване на подкрепа от няколко източника за задоволяване на същите потребности!

Павел Калпакчиев

Павел Калпакчиев

Казват, че през живота си всеки мъж трябва да построи една къща. А може ли един мъж да построи почти цял град? Може, ако градът се казва Пловдив и ако става въпрос за Павел Калпакчиев и неговите тухли.
А както и да ги гледаме нещата, през Възраждането Пловдив е най – прочутият български град и очевидно е имало защо. И когато в 1874 барон Хирш изгражда жп линия от Цариград през Одрин, Любимец и Пловдив до Белово, когато в 1878 се освобождаваме от турско робство и София става столица на Княжество България, а Пловдив – на Източна Румелия, когато три години след Съединението 1885 оная жп линия, стигнала до Белово, е продължена и до София и Цариброд, за Пловдив вече няма спирачки.
И понеже имено тук вече са отворили врати първият български професионален театър, първата българска библиотека и първият български музей, именно тук французи, немци и белгийци ще решат да инвестират капиталите си и именно тук традиционната тютюнева индустрия ще „дръпне“ напред, а предприемчиви пловдивчани за няколко години ще отворят фабрика за спирт, фабрика за парфюми, фабрика за сапуни, фабрика за мастило и учебни пособия, консервна фабрика, бирена фабрика и мебелна фабрика, и затова именно тук в 1892 г. ще се роди Първото българско изложение с чуждестранно участие.
Всичко това обаче няма да се отрази на Барон- Хиршовата гара и тя все ще си е в периферията на Пловдив просто защото жп линията е била проектирана да не минава през града. Та някъде в ширналото се празно поле пред гарата в 1894 ще изникне и някаква тухларница на някой си Павел Калпакчиев.
Павел Калпакчиев се ражда в 1863 в Етрополе, но майка му два пъти овдовява и с какъв зор отглежда осемте си деца, само тя си знае. Неведоми са обаче пътищата Божии и затова има хора, които наистина се озовават на точното място в точното време, след което животът им поема в посока, за която не са си и помисляли.
И това е така, защото когато Павел решава, че е вече достатъчно голям да си изкарва хляба сам, не остава в Етрополе, но не отива и в София, която все пак не е много далеч, а кой знае защо отива в Пловдив и години наред чиракува при разни занаятчии. И като си помисли човек, и село Саранци е на един хвърлей от София, но кой знае защо някакъв заможен земевладелец от Саранци отваря хан не в София, а в Пловдив.
И Павел се хваща на работа точно в този хан, а сгодената за адютанта на Фердинанд ханджийска дъщеря така се влюбва в него, както и той в нея, че двамата се женят. Но когато Павел Калпакчиев, придобил между другото минимален опит в някаква софийска тухларница, в 1894 решава да отвори своя тухларница в ширналото се поле пред жп гарата на Пловдив, работата въобще не потръгва, защото пловдивчани по това време си строят къщите от кирпич и от никакви тухли нямат нужда.
Младият човек обаче не се отчайва, а прави втори опит, но този път поставя нещата с тухлите не на занаятчийска, а на промишлена основа, а и тъкмо е гласуван Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ всячески предприемчивостта. И с парите от зестрата на съпругата си Павел Калпакчиев инвестира в земя и машини и в 1896 на цели 477 декара, пак на онова ширнало се поле пред пловдивската жп гара, вдига фабрика за тухли и керемиди.
Междувременно са се извърволили 25 години от Освобождението, но българите в Македония и Източна Тракия, останали под турско робство, все са си под турско робство. И когато в 1903 и Илинденско – Преображенското въстание не успява, към Майка България тръгват върволици бежанци, каквито върволици ще има и преди Балканските войни, и след Първата световна война.
И когато в 1903 много от бежанците намират спасение в Пловдив, първоначално си мислят, че ще могат да се върнат по родните си места, а когато се убеждават, че това никога вече няма да стане, се настаняват на празното поле между жп гарата и фабриката на Павел Калпакчиев и така изниква бежанският квартал „Кючук Париж“. Пловдивчани подпомагат сънародниците си, изпаднали в беда, с храна и с едно – друго, а държавата им отпуска заеми с нищожна лихва за строеж на къщи.
И понеже вече не се строи с кирпич, тухларната фабрика на Калпакчиев, която до този момент никой не е поглеждал, започва да бълва тухли и едва смогва с търсенето, а в същото това време в Пловдив кипи и такъв стопански и обществен ентусиазъм, че всичко живо започва да търси тухли, за да вдига тютюневи складове, обществени сгради, частни къщи, училища и гимназии.
Успехът обаче ни най – малко не главозамайва Павел Калпакчиев, даже напротив. С времето той започва да взима на работа в тухларната си фабрика предимно сиромаси от „Кючук Париж“, а заради тежкия труд им плаща и най – високата надница в Пловдив, макар че може и да не го прави.
В двора на фабриката вдига безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с три легла и с лекар и фелдшер, всичко това без пари, отваря и хранителен магазин, в който работниците с жетони пазаруват на символични цени, дава и безплатни тухли на най – бедните от тях, за да си построят свой дом, а и безлихвен заем за закупуване на земя, при това без никакъв писмен договор, само на честна дума.
Междувременно в 1907 Павел Калпакчиев дарява тухлите за внушителната нова жп гара на Пловдив, построява и мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“ и техните каруци, дава и пари за издигане на църквата „Св.Троица“ във все повече разрастващия им се квартал. Става и един от създателите на Търговско – индустриалната камара, чиято цел е селище без поминък да няма, учредява и Пловдивската популярна банка и е неин председател до смъртта си, при това без заплата.
И все дава тухли без пари на нуждаещи се, и все не спира да подпомага учението на млади хора, дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, с жена си даряват и камбаната за тамошната църква „Свети Георги“. И през цялото това време Павел Калпакчиев не спира да модернизира фабриката си, а и започва да прави тухлите с дупки– хем да икономисва материал, хем хоросанът да влиза в дупките и така градежът да става по – здрав. И дали това е причина, никой не може да каже, но когато Кемал Ататюрк започва да строи новата турска столица Анкара, държи тя да бъде строена с прочутите тухли на прочутия Павел Калпакчиев от прочутия Пловдив.
Къде живее през всичкото това време Павел Калпакчиев с жена си и деветте си деца, противоречиви са сведенията. Според едни индустриалецът имал няколко къщи, според други тези къщи не били негови. И все пак днес на един тих ъгъл в центъра на Пловдив се издига красива къща в стил сецесион, на която паметна плоча напомня, че е построена от Павел и Мария Калпакчиеви в 1919, днес се обитава от наследниците им.
Но имотите на фамилията не са важни, по – важно е, че за работниците в тухларната фаблика за всяка Коледа е имало угощение, за всеки Великден са се месели десетки козунаци, боядисвали са се хиляди яйца, които са се раздавали на раяботническите семейства, и подаръци за децата им винаги е имало…На всеки 2 август пък цялата фабрика е чествала свети Илия, за да им дава хубаво време, че да се изпекат добре тухлите и керемидите – за израстването на Пловдив, но и за тяхното препитание…И на този ден всяка година Павел Калпакчиев и синовете му готвели и сервирали на работниците си и трапезите в двора на фабриката не се вдигали с дни.
Павел Калпакчиев умира в 1929, но проспериращата му фабрика не умира. Шестимата му синове и трите му дъщери, големи вече хора, увеличават почти тройно финансовите средства, вложени до този момент в машини, двигатели и всякакви съоръжения, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточна гара на Пловдив, а след няколко години фабриката вече произвежда не само тухли и керемиди, но и всякакви строителни материали.
И дали защото деветте му деца са си все пак девет деца, а цялата им бащиния в края на краищата е една фабрика, но наследниците на Павел и Мария Калпакчиеви подпомагат „само“ строителството на сиропиталище към църквата „Света Троица“, издигната някога с парите на баща им, самият той сирак, а и поемат изцяло издръжката на сирачетата, за които през годините дават от сърце и душа 1 300 000 лева.
И когато в 1944 животът в България главоломно се променя, тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана. „Е, някои почнаха да гледат Калпакчиеви(те) малко по- така, но туй бяха хора случайни – казва 89-годишният г-н Александър Попов, в ония години съученик в Търговската гимназия на Пловдив със сина на един от Калпакчиеви(те), и допълва – кореняците пловдивчани уважавахме Калпакчиеви(те) – на всичките сиромаси хляб даваха“ Вярваме на г-н Попов, освен и че пловдивчани са особен сой хора– и държат един на друг, и бранят всичко „пловдивско“, защото за тях Пловдив е нещо много повече от роден град.
А днес в отдавна променения „Кючук Париж“ и точно на мястото, където някога е бил входът на тухларната фабрика на Павел Калпакчиев, неговите четвърто или пето поколение наследници са поставили паметник на своя знаменит прадядо или прапрадядо, скоро и пана́ с архивни фотографии ще поставят, а междувременно са учредили и фондация „Павел Калпакчиев“, за да помагат на нуждаещи се свои съграждани.
И макар в Пловдив днес да има стотици жилищни и обществени сгради, нерядко от алуминий и стъкло, тоя град продължава да има неповторима атмосфера. А и как няма да има, като 90% от пловдивските обществени сгради и частни къщи от началото на ХХ век са издигнати с тухлите на Павел Калпакчиев, а тези тухли и до днес са живи.
Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова

Симеон Лазаров Подбалкански

Симеон Лазаров Подбалкански

Симеон Лазаров Подбалкански е роден в Етрополе на 6.ХІІ.1836 г. в семейството на Лазар Хаджимоцов – училищен настоятел, .църковен епитроп и борец за самостоятелна българска църква. Първоначално Симеон Лазаров учи при даскал Димитър Дидов и Манол Лазаров в Етрополе, а след това в Румъния /Брашов/. През 1853 г. се връща в Етрополе и е учител тук до 1855 г. После за две години е учител в Ловеч, а от 26.Х.1857 г. до 1861 г. е учител в Тетевен. Тук открива две училища – за момчета и момичета. Симеон Подбалкански поставя началото на взаимоучителния метод и девическото образование в Тетевен. Успоредно с организационно – педагогическите промени в обучението той въвежда изучаването на нови предмети – българска граматика, числителница, земеописание, краснопис, свещена история, катехизис и кратка българска история. Симеон Подбалкански е един от първите възрожденски учители, който въвежда литературното обучение във взаимното училище. Освен това той обръща голямо внимание и на възпитателната работа, той пръв въвежда в тетевенските училища „билети” за награждаване на проявилите се ученици. Освен с учителска и обществено –политическа дейност Симеон Подбалкански се занимава и с литературно-педагогическа дейност. През 1859 г. пише поемата „Марко Кралевичи”, която публикува в Цариградски вестник. Пише и някои учебни помагала и книги, останали в ръкопис. В продължение на 15 години – от края на 1861 г. до 1875 г. е учител във Враца, с прекъсване от две години /1863-1865 г./ когато учил юридически науки в Прага. Във врачанското училище „Св. Възнесение” по негово време съществувал образцов ред. Той е един от инициаторите за основаване на читалище във Враца през 1869 г. През 1875 г. става книжар. С. Подбалкански активно участва в дейността на Врачанския революционен комитет. Симеон Подбалкански е депутат от Враца в Учредителното народно събрание -Велико Търново, 1879 г. След Освобождението е заемал за кратко време длъжностите: председател на съва, кмет и председател на училищното настоятелство. Умира на 26.Х.1901 г. във Враца.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.