Марин Кубетски

„24 часа дъжд“ – Марин Кубетски

Той влезе в ресторанта на гарата в полунощ. Кимна небрежно на неколцината, допиващи последните си чаши, и седна на една от масите в ъгъла, над която висеше огромен стенен часовник. Срещу му някак изпитателно го наблюдаваше продълговато огледало. Бе мокър до кости. Навън, по паважа на безлюдния перон, плющеше дъжд като из ведро, сякаш точно в тази нощ искаше да измие цялата гнусотия по грешната земя. Поръча си чаша кафе и, подпрян на дланта си, се взря в тъмницата зад пердето. Мислеше върху любезното „господине“, с което се обърна към него сервитьорката. Никога не бяха го наричали така… Какъв господин беше той?!… На някаква далечна и пуста гара, с един отдавна отпътувал влак, и с болезнено усещане, че друг за него никога няма да има… Господин Никой! От Никъде – за… Никъде! Сам, безпътен, гологлав и едно изцъклено небе. Прегладнели, отвън скимтяха две улични псета…
Говорителят на гарата отсече с железен тон: „Двадесет и четири часа!“. Съвпадение… И той беше на двадесет и четири… години. Внезапно в съзнанието му заизплуваха спомени, на които като удавник за сламка искаше да закачи нещо по-важно и трайно от съществуването си. Двадесет и четири часа като двадесет и четири фрагмента назад от един абсурден филм. Заченат в нула часа на една късна есен, в един несретен град. Камбаната на часовника отмери един часа. Тъмно. От Първа-
та година нямаше спомени. След време разбра, че появата му на белия свят си беше абсолютна грешка. Така да се каже – жертва на похотлива пиянска история. Тъжна съдба, напръскана с дъжд…
Два часа. Втората година вместо изначалното „мама“ засрича „ба-ба“. Осиновен бе от свръхстаричко бездетно семейство. Да го бяха попитали поне… Но мътният хаос беше предстоящ…
Три часа. Детската градина. Следобедна закуска с подсладена попара. Най-вкусното нещо, което беше опитвал в живота си. Ала никога не успя да я дояде докрай. Една от лелките, предрешена като баба Яга, им просъскваше във вратовете и ги разгонваше. И Камбаната удари Седем. Първият училищен звънец! Нещо бе свършило. Започваше друго. Светло, може би… Но слънцето изгряваше от запад. На изток – изпепеляващ кървав заник… В Осем се смени персоналът на ресторанта. Плати кафето. Имаше стотинки за още две… Поръча. Продължаваше да вали… Дяволско време за сборище на самодиви и хищници…
Девет, после Десет. В трети и четвърти клас седеше на един чин с Незабравка. Какви дълбоки зелени очи имаше! Същински кладенец. Да се потопиш в него и да не излизаш… Докато каза на брат си, един пъпчив рижав пубер, че я гледа някак особено. В едно междучасие оня му стегна пионерската връзка около врата и за малко да го удуши… А някой беше казал, че първата обич не се забравя! Сърцето му се превърна в трохи за птиците…
Единадесет. В съзнанието му изплуваха улици, площади и хора. Тълпа! Разделени от въжета, скачаха на единия, после на другия крак и крещяха нещо неистово. Възбуден чичко го сграбчва за раменете и изсъсква: „Момче, от мен да знаеш – революцията ще изяде децата си!“. Изплаши се до смърт… И избяга. Свободата на съд без право да се отбранява. Правдата бе невъзможна.
Дванадесет на обяд. „Родителите“му скоропостижно се споминаха. Остана сам. Съвсем сам. С мокър взор към този побъркан и необясним свят.
На тринадесет за първи път се изправи пред бездната! Ноздрите му още потръпваха от ацетоновия „аромат, споделен с
мургави гаврошовци зад Алеята на Свободата, а прилепи лазеха рамената му…
Четиринадесет, Петнадесет, Шестнадесет, Седемнадесет,
Осемнадесет – едно тъй досадно, но за сметка на това продължително „следване в Университета“ на ТВУ. Хиляди пъти влизаше в ролята на Радо от „Всичко е любов“ и нито веднъж не успя да я изиграе докрай и убедително… А, бе – пауза…
Деветнадесет. Казарма. Хоризонт! Той бяга към него с пълно бойно снаряжение. И го доближава… доближава… доближава…, докато забрави за къде въобще тича.
Двадесет часа. Нова смяна на персонала. Плаща си кафето и поръчва друго с последните петдесет стотинки… Колко ли време не беше затварял клепачи?! Продължаваше да вали… Дъждът нямаше песен, но мълчанието му научи наизуст.
Преди три години сваляше захар на Сточна гара. Десет тона – за пет лева. Ишиасът го прекърши като отсечена вършина. Болеше непоносимо. А беше пролет!… Пролетно цвете в ледената десница на живота…
СПИН?!… Посърна… Имаше ли значение, че всичко в този свят се купува с пари… Философите тук са безсилни…
В двадесет и три часа извади химикалка от вътрешния джоб на сакото и започна да пише. Бавно, много бавно, мъчително… Цял час (Кой можеше да знае, че прочетените стихове бяха най-хубавото, което му се случи в живота. Най-истинското!)… Върху сметката…
Обърна я…
В един глас дикторът на гарата и часовникът отсякоха: 24.
Огледалото го гледаше състрадателно. Стана. С бавни крачки се запъти към изхода. Дрезгав вик на клаксон раздра мрака. По коловоза като звяр летеше транзитният експрес. Вътре сервитьорката машинално прибираше сметката и… изтръпна. С непостижимо красив почерк върху нея бе написано: „Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни Боже!“ На пода под масата лежеше едно томче със стихове на поета Николай Лилиев.
Линейката на „Спешна помощ“ пристигна след час. Дъждът неусетно бе преминал в сняг. Бял, толкова бял, че чак прозираше.
Странно!
На другия ден местният вестник не отрази нищо. Само едно малко каре, в долния край на последната страница, остана в бяло…

Автор: Марин Кубетски – гр. Етрополе

0 отговори

Вашият коментар

Включете се в дискусията
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.