Етрополе

ЦАР БОРИС III В ЕТРОПОЛСКИЯ БАЛКАН

Крачи младият лесовъд пред цар Борис III, върви и неспокойно поглежда на изток. Неподозирайки тревогата му, царят често спира да бере горски цветя и билки. Любува се на пойните птици, гласно се възхищава на планинската природа. Та при поредното му спиране лесовъдът стеснително пита:
– Ваше Величество, снощи ме предупредихте, че по изгрев трябва да сме в царството на глухарите, пък тя, зората скоро ще дойде!
Царят спрял до един столетен бук, търси с поглед върху му нещо и говори:
– Какви дървета- гиганти, каква приказна вълшебна гора!
Реди думите , поглежда водача и, тръгвайки добавя:
– Вярно, така се уточнихме снощи, но повярвай ми, плени ме Етрополският балкан. Толкова много и разнообразна растителност, такъв пъстър животински свят не съм срещал.
Продължава пътя си, след няколко метра отново се спира, впил поглед в поредният поток, произнася:
– Ах,какви буйни и бистри води!
– И пълни с риба – добавя водачът.
– Риба ли?
– Да, балканска пъстърва!
В същият миг царят се заглежда встрани, приближава се до водача и?…
– Гледай ги, два, не – три заека, наблюдават ни, не бягат. Значи не ги биете, което е много хубаво, защото на много места са на изчезване.
Потеглят отново. Гората постепенно оредява. Скоро пред тях се открива нова прелест – огромна каменна река.
– Нима и в Етрополската планина съществуват такива прелестни морени? Започва царя, но вместо да довърши мисълта си, бързо се втурва към овалните камъни. В миг от там излита ято скални яребици.
– Любимото им място – обажда се лесовъдът, най-вкусната птица.
– Вярно е, но аз по тях не стрелям. Страхувам се, че в близките години няма да ги има в България.
– Ние също не ги стреляме.
И пак поемат нагоре. Лесовъдът напред, след него царя, а подире им войникът- охрана и шофьор. Изкачват се а местността все се изменя. Така поредната изненада идва след четвърт час. Пред тримата се открива огромна поляна. Взира се цар Борис, търка очи, поглежда водача и не вярва на очите си. Само на стотина метра от тях пасе огромна кошута заедно с двете си рожби. Вероятно усетила присъствието на хора, майката вдига глава, оглежда се, прави два-три скока, после остава неподвижна, сякаш размишлява няколко мига, па се втурва посред поляната. Скача бавно, спира, обръща се назад и отново продължава, а малките точно и подражават. Царя гледа с любопитства отдалечаващите се животни, а когато изчезва и последното, той се обръща към водача-лесовъд с думите:
– Слушай, Стоянчо, реших окончателно да отложим отиването при глухарите тази сутрин. Затова нека влезнем на зелената морава и си отдъхнем продължително.
– Както кажете, Ваше Величество – отговаря лесовъдът.
Излизат, сядат. Слънцето току що се показва на хоризонта и залива със светлите си, топли лъчи цялата околност. Войникът сваля раницата си и произнася:
– Не е ли време да похапнете Ваше Величество?
– Разбира се, само, че и тримата.
Срамежливо посяга водачът към царското ядене, но непринуденото държание на царя, сякаш го омайва и той като че ли забравя, че до него, хей тъй на тревата, седи и закусва царят на България. Щом приключи закуската, Негово Величество става, разхожда се, поглежда часовникът, приближава се до младежите и им заговаря:
– Стоянчо, оттук изкачвал ли се до билото на планината?
– Стотици пъти Ваше Величество.
– А можеш ли да ми кажеш за колко време се стига до там?
– Трудно ми е да отговоря, зависи от скоростта, от почивките…
– Добре, добре. Все пак съгласни ли сте да стигнем до билото?
– С най-голямо удоволствие! – рече Стоян – водачът пак грабва войнишката раница и тръгва, добавяйки: Значи окончателно се отказвате от глухарите?
– Утре рано, по изгрев слънце сме при тях, това е окончателното ми решение. Още десетки пъти се пира царят, възхищавайки се на флората и фауната на Етрополският дял на Стара планина, а когато стъпи на самото било радостен заговори:
– Ето, че стигнахме, пък нечувствам никаква умора, но Вие вероятно се измъчихте?
– О, Ваше Величество, аз съм неуморим в планината. Тя е всичко за мен, на един дъх произнесе лесовъдът. Колкото до войникът, той все мълчи, само от време на време леко се усмихва.
– Да, а сега да поседнем – произнесе тихо царят. Седнаха. Поглеждайки часовникът той продължи:
Ще ви помоля за следното. Нека прекараме тази нощ тук в планината. Не съм преспивал никога сред такава величествена природа. Но за да мине всичко спокойно, ще трябва да се върнете до колата за палатките. Вярвам, че ще успеете да дойдете до 19 часа, като се съобразявам с това, че сега е 11 часа. А аз през това време ще поскитам по самото било. Нека се уточним. Между 19 и 20 часа ще ви чакам точно тук. Имате ли въпроси?
– Не искам да Ви поправям, но как така съвсем сам ще останете тук, застанал прав, пита войникът.
– Спокойно Илия, всичко е наред. Не се тревожи, щом аз го казвам.
– Не ми е работа да Ви се меся, но ето този връх пред нас е „Баба“. От тук до билото му разстоянието е само хиляда и петстотин метра. Ако се изкачите там, ще се любувате на чудесна гледка. Та предлагам там да се срещнем в 19 часа. Иначе това което казахте за мен е прекрасно, няма никаква опасност за никои – набързо произнесе водачът.
– Чудесно, Стоянчо, срещата е на „Баба“!
– Тогава да Ви заведем до там?
– О, не, аз сам, а вие обратно, нали?
Разделиха се и тръгнаха. Когато в 19 часа се събраха царят беше в отлично настроение.
Една щастлива нощ изкарва Ногово Височество в Етрополския балкан. Утрото на другия ден му поднася незабравими, приятни изненади.
Нощната тишина, пробуждането на животинският свят, изгревът, утринния ветрец го правят истински щастлив. По късно той часове наред ще се радва на любовните игри на глухарите, обичаните от него птици. Вечерта на раздяла с водача-лесовъд цар Борис III, седнал в колата си, с тъга и загриженост заговори:
– Никога не съм очаквал, че този край е толкова красив и привлекателен. Влюбих се във величествените гори, богатата растителност, буйни води, чудните морени и вълшебния животински свят. Откровено да ти кажа, чувствам се изключително щастлив сред Етрополската природа, тя ме плени и аз завинаги оставам нейн поклонник. Ти си лесовъд, при това добър и обичаш планината. Казаха ми го началниците ти.
Запомни!
Пазете, пазете тази прелест, този райски кът! Малко са такива приказни места в България, че и по света. Знаеш ли, човекът е най-висшето земно същество, но при него съществува така наречената алчност.
Та затова пазете тези богатства от човешката алчност, тъй като нерядко тя, алчността, погубва всичко. Затова днес в мен се роди тревогата, страхът и тъгата по вашия край. Скоро ще дойда за цяла седмица. И докато съм жив не ще забравя тази планина с нейната омайваща природа. Удържал на думата си цар Борис III.
Често го виждали из Етрополския край, дори с качамак, разказват, го гощавали в Бойковец.
Прозорлив човек бил той. Алчността, човешката алчност и други комерсиални подбуди превърнаха нашата планина от райски кът в пустиня, а оная, чиста и буйна изворна вода в отровна смрад.

Материалът е подготвен с любезното съдействие на Читалищна бибилотека град Етрополе.

0 отговори

Напишете коментар

Включете се в дискусията
Заповядайте!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.