Икономическото благосъстояние и интензивният живот, който е кипял в Етрополе през ХVІ –ХІХ в. създават условия за развитие на книжовността и просветното дело. В годините на османското владичество те са фактор за опазването на християнската вяра и българската идентичност. В своята богата история Етрополе е съхранило имената на духовници, просветители, общественици, живели и работили за културното и обществено –икономическото издигане на родния град. Наследили традициите на граматици и книжовници от Етрополската книжовно–просветна школа, учителите от Етрополе дават своя принос за развитието на образователното дело в различни селища през епохата на Българското възраждане. На много места, където работят, етрополските учители-възрожденци са реформатори на килийното образование и активни последователи на новобългарското училище.
Един от историографите на българските училища по онова време Никола Иванов Ванков пише: „Етрополе е дало много килийни учители, чиито имена се срещат в много градове и села преди Освобождението. Тук ще е имало постоянно килии, из които са излизали учители”.
Развитието на просветното дело в Етрополе се основава на богатите книжовно–просветни традиции на етрополския манастир „Св. Троица”, един от най–значимите духовни центрове за Северна и Северозападна България.Ограмотяването в този район започва в манастирското килийно училище. Тук се поставят основите, където монасите – книжовници и граматици, предават своите знания на будните етрополски деца. Първи сведения за такова училище имаме от 1613 г., когато в школския регистър се споменава името на даскал Тодор. През 1790 г. то преустановява своята дейност и духовникът Евтимий го премества в града, за да е по–близо и достъпно за децата.
Поради нарастващите нужди от занаятчии и търговци със светско образование, през 1811 г. в Етрополе даскал Паун открива Обществено килийно училище в двора на църквата „Св. Георги”. То се развива и укрепва при първия учител – етрополец Стефан Стоянов Ушкача. Той въвежда преподаването по Рибния буквар на д-р Петър Берон и предлага да се построи нова специална училищна сграда, тъй като метосите и частните училища били тесни да поберат всички жадни за знания деца. С помощта на по-заможните граждани и занаятчийски еснафи училището било построено. Срокът на обучение е пет години, учебната година започва на „чисти понеделник” и завършва на „чисти понеделник”, учели без ваканции. Учениците отначало усвояват буквите, слоговете и речката; след това изучават Часослова, Псалтира и Апостола, запознават се с гръцките букви, четат църковни и благонравни книги, обучават се по писане.
Наред с развитието на мъжкото килийно училище, нуждата от образование на момичетата в Етрополе наложило да се открият училища и за тях. Битът на етрополци изисква добре подготвени домакини и майки, а връзките на заможните занаятчии и търговци с големите градове изисквали по–напреднала културна подготовка на жените. Така в началото на ХІХ в. в град Етрополе се открива първото девическо килийно училище при женския метох към църквата „Св. Архангел Михаил”. Учителка там е монахиня Татяна. Първоначално в училището се обучават дъщерите на заможни занаятчии и търговци от Етрополе, но постепенно в него били приети и такива, които искали да посветят своя живот в служба на религията. Монахиня Татяна решава в метоха да остави само послушничките, а за другите момичета отваря частно килийно девическо училище в къщата на брат си – свещеник Павел. Там ученичките учат четене, писане, пеене и ръкоделие. Педагогическата дейност на монахиня Татяна се смята за начало на девическото образование в Етрополе.
Една от учителките работили за развитие на девическото образование в града е Дона Николова Герасимова. Учи при монахиня Татяна, след това при Димитър Дидов и Манол Лазаров в общественото взаимно училище. Тя се проявява като отлична учителка и организаторка, и скоро привлича в училището голяма част от дъщерите на етрополските първенци. През 1851 г. Дона Герасимова открива в къщата на брат си Саво Герасимов частно девическо училище. Курсът е едногодишен, включва четене и граматика, писане, катахизис, числителница, ръкоделие и познания по домакинство. През 1854 г. тя премества училището в Кобиларовата къща, която била по- просторна и на по-безопасно място в града. Дона Герасимова учителства 3-4 години и след като се омъжва, закрива училището.
Голяма заслуга за развитието на девическото образование в гр. Етрополе има Тота Хаджицветкова. Първоначално учи при Симеон Павлов и Илия Щърбанов в мъжкото училище, след това при Симеон Бенчев в девическото училище. След като завършва през 1872 г. Габровското класно училище, учителства една година в Тетевен. Връща се в Етрополе и става учителка в трикласното девическо училище. Освен на четмо и писмо, тя учи момичетата и жените да шият, плетат и готвят. Тота Хаджицветкова се ползва с уважение и авторитет в града – нейният подпис стои на едно от първите места под Благодарствения адрес, изпратен от етрополци до руския император през 1878 г.
На 29.02.1918 г. Тота Хаджицветкова в своето завещание оставя сумата от 600 лв. за основаване на фонд „Тота Хаджицветкова” , с който да се подпомагат бедни и будни ученици от гр. Етрополе. Освен това тя завещава и 200 лв. на църквите в града и манастира „Св. Троица”.
Освобождението заварва Етрополе с развито трикласно девическо училище, посещавано от значителен брой жадни за знания момичета. „Даскалиците”, така наричали учителките етрополци, с тази дума изразявали своята почит и уважение към тези, които учели децата им на четмо и писмо.
Етрополските взаимни и класни училища подготвят много просветни дейци за възрожденските училища на Северна и Северозападна България. Почти няма селище, в което от началото на ХІХв. до Освобождението да не е идвал „даскал” етрополец, а на много места те са първите просветни дейци.
Един от първите учители, представители и организатори на взаимното училище и новобългарското образование в Етрополе е Димитър Иванов Дидов. Учи в килийното училище на Варовитския метох при отец Ефтимий, после при Христаки Павлович и даскал Стефан Стоянов. Две години учи в Пловдив в гръцко училище – главно гръцки език и църковно пеене, а после в Цариград в училището на Теодорос Фокис. От Цариград отива в София, където става деловодител в търговската кантора на известен софийски търговец. Тук се сприятелява с даскал Манол Лазаров. Етрополските първенци му предлагат да стане учител в общественото училище и в средата на 1841 г. той се връща в Етрополе. Димитър Дидов извършва реформа в учебното дело в града като заменя килийната със взаимната организация на обучение. Въвежда преподаването на Взаимоучителните таблици на Неофит Рилски и неговите граматика и христоматия, „Славянобългарско детоводство” на Неофит Бозвели, „Славянобългарска граматика”, „История на България” от Христаки Павлович и „Физика” от Найден Геров.Училището се прочува като образцово и привлича много деца не само от града,но и от околните селата и махали. През 1842 г. Димитър Дидов кани в Етрополе учителя Манол Лазаров и откриват първото обществено девическо училище.
Научили за добре подготвения, способен и опитен етрополски учител, редица селища му отправят покана да отиде и да им уреди училищата. През 1846 г. Димитър Дидов става учител във Враца, там работи до 1850 г, когато по настояване на етрополските първенци се връща в Етрополе и остава в града до 1857 г. След това учителства в Лом, Тетевен, Орхание, Пирдоп, Врачеш и Видраре.
През 1874 г. той окончателно се връща в родния си град и остава тук до Освобождението. Така в продължение на 36 години Димитър Дидов непрестанно работи за развитието на новото българско училище, възпитава и обучава много бъдещи учители и възрожденски дейци, между които са Илия Щърбанов, Христо Дидов, Симеон Подбалкански, Христо Бойчев, Тодор Пеев.
Освен като учител, Димитър Дидов е известен и като добър лечител. През 1850 г. се запознава с дошлия в Етрополе лекар, с негова помощ натрупва известни знания по медицина, чете медицинска литература и започва успешно да лекува. Хората го наричали „даскал Димитър Хекимина”.
Димитър Дидов участва в учителския събор, състоял се в Ловеч през месец ноември 1874 г. Взема активно участие в съставянето и обсъждането на учебните програми.
Един от многобройните учители, дали своя принос в образованието през Възраждането, e Симеон Бенчев. Роден на 1.ІХ.1829 г. в Етрополе, първоначално учи при даскал Стефан Стоянов, а по-късно – при Димитър Дидов и Манол Лазаров. През 1847 г. заминава за Хилендарския манастир в Света гора и там учи две години църковнославянски и гръцки език. От 1850 г. до 1853 г. е учител в Орхание и пръв прилага тук взаимния метод на обучение. През 1853 г. се премества в Лом, където учителства до 1855 г. В продължение на 4 години Симеон Бенчев е учител в Белоградчик. Заедно с Христо Иванов Дидов въвеждат взаимния метод във видинските училища. След 1861 г. Симеон Бенчев се връща в Белоградчик, тук се жени и става свещеник. Заради конфликт с видинския митрополит-грък е изгонен от Видинска епархия и се връща в Етрополе.
През 1865 г. Симеон Бенчев е учител в първото самостоятелно обществено девическо училище в Етрополе. В него учителства две години, след това става свещеник и до 1904 г. служи в църквата „Св. Архангел Михаил”. По спомени на съвременници, поп Симеон е бил много духовит човек, обичал да се изразява в рими и има запазени негови поговорки. Този голям възрожденски учител и духовник е оставил свои ръкописи – стихове и преводи на сръбски и руски.
Взаимното училище бързо се развива и укрепва. За известен период задоволява нуждите от образование в Етрополе, но с течение на времето неговата организация, методи и система на обучение се изменят. Учебното съдържание вече е недостатъчно, тъй като нарастват нуждите на обществото от научни знания и по–добре подготвени личности, това налага усъвършенстване на обучението и възпитанието. Постепенно се преминава към класно–урочна система на обучение и се полагат основите на бъдещото класно училище.
Особено силно се развива класното училище в Етрополе при идването на учителя Симеон Лазаров Подбалкански. Той е роден в Етрополе, в семейството на Лазар Хаджимоцов – училищен настоятел, църковен епитроп и борец за самостоятелна българска църква. Първоначално Симеон Лазаров учи при даскал Димитър Дидов и Манол Лазаров в Етрополе, а след това в Румъния /Брашов/. През 1853 г. се връща в Етрополе и е учител тук до 1855 г. Две години учителства в Ловеч и Тетевен, където поставя началото на взаимоучителния метод и на девическото образование. Симеон Подбалкански обръща голямо внимание и на възпитателната работа, пръв въвежда в тетевенските училища „билети” за награждаване на изявилите се ученици. В Етрополе открива две училища – за момчета и за момичета. Успоредно с организационно – педагогическите промени в обучението той въвежда изучаването на нови предмети – българска граматика, числителница, земеописание, краснопис, свещена история, катехизис и кратка българска история. Симеон Подбалкански е един от първите възрожденски учители, които въвеждат литературното обучение във взаимното училище. Освен с учителска, Симеон Подбалкански се занимава и с литературна дейност. През 1859 г. пише поемата „Марко Кралевичи”, която публикува в Цариградски вестник. Пише и някои учебни помагала и книги, останали в ръкопис.
В продължение на 15 години – от края на 1861 г. до 1875 г., е учител във Враца, с прекъсване от две години, когато учи юридически науки в Прага. Във врачанското училище „Св. Възнесение” по негово време съществувал образцов ред. Той е един от инициаторите за основаване на читалището във Враца през 1869 г.
Симеон Подбалкански е депутат от Враца в Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. След Освобождението е заема за кратко време длъжностите председател на съда, кмет и председател на училищното настоятелство.
Педагогическата и литературна дейност на Симеон Подбалкански говорят за добрата подготовка на етрополския учител. Той е един от най – ярките възрожденски просветни дейци и организатори на новото класно училище.
Преминаването от взаимното училище към класно се извършва след въвеждането на звучната метода през 1871 г. С това окончателно се премахва взаимоучителната система на обучение в Етрополе. През този период тук работят Христо Иванов Дидов, Христо Бойчев, Илия Щърбанов, талантливи и добре подготвени учители, които оставят дълбоки следи в образователното дело през Възраждането.
Христо Иванов Дидов, първоначално учи в родния си град при брат си Димитър Дидов и Манол Лазаров, след това една година в Пирдопското училище. През 1849 г. отива в Ловеч като помощник на учителя Манол Лазаров. Учителства в Етрополе, във Видин, в с. Видраре, а от 1862 г. до 1865 г. отново е учител в Етрополе, преподава нравоучение, църковно пеене, земеописание и закон божи. Той е противник на моралните и физически наказания, за него училището е място, където се формира родолюбие, любов към училището и науката.
През 1868 г. Христо Дидов приема поканата на българската община в Оряхово за учител. На 27.V.1871 г. получава свещенически сан – „иконом”. Особени грижи полага за благоустрояването на църквата „Свети Георги” в Оряхово. В Оряховския край е известен като неуморим просветен деец и борец за църковна независимост и национална свобода. След Освобождението е член-контрольор в Оряховския окръжен съвет, член на училищното настоятелство, архиерейски наместник. Избран е за народен представител в ІІІ-то Велико народно събрание 1886-1887 г. През 1890 г., въпреки забраната от тогавашния владика Константин, иконом Христо Иванов участва в освещаването на паметника на Христо Ботев във Враца. Пенсионира се през 1894 г. след 16 години учителстване и 25 годишна служба като свещеник.
Особено голяма заслуга за развитието на Етрополското класно училище има Христо Бойчев . Учи във взаимното училище при Димитър Дидов и Манол Лазаров в Ловеч, след това учи в Лом, завършва Роберт колеж в Цариград. Той е един от най- образованите и подготвени учители през този период в Етрополския и Орханийския край. Дълги години учителствал в Орхание и селата Осиковица, Правец, Боженица, Видраре. В етрополското класно училище е учител от 1867 до 1871 г. Даскал Христо Бойчев много добре познавал историята на Етрополе и запознавал с нея учениците си, с което засилва любовта им към родния край . По история използва екскурзията като методическа форма на обучение, за да запознава учениците с околностите и историческите забележителности на града.
През 1870 г. заминава за гр. Оряхово, където учителства две години, но заболява тежко и продължително. След оздравяването си става свещеник в същия град .
Дълбоки следи в просветния и обществено-културен живот през Възраждането оставя и етрополският учител Илия Щърбанов. От 1860 до 1863 г. е учител в Пирдоп. Той се отличава със своята начетеност, познания в науките и църковната книжнина, въвежда строг порядък и дисциплина в училището. Илия Щърбанов поставя началото на общообразователни беседи за възрастните, чете и тълкува статии от вестници и списания. Особено държи на връзката с родителите при обучението и възпитаването на децата, следи за поведението на учениците си в клас и у дома. Той въвежда за всеки ученик специални бели и черни картончета, с които се оценява поведението на учениците в училище и в къщи.Учителят се отнася много строго към непослушните и невъзпитани деца, които са събрали черни картони. Пръв Илия Щърбанов е налага в училище да се провеждат ежедневни медицински прегледи на учениците – следяло се за тяхното здраве, чистота и хигиена, въвежда специален ред на отиване и връщане от училище.
От 1868 г. до Освобождението е учител в Лом, където продължава делото на своя учител Димитър Дидов. Илия Щърбанов е бил председател на Окръжния съвет в Лом след Освобождението и народен представител и депутат от Лом паланка в Учредителното народно събрание във Велико Търново.
Илия Вълчев е роден около 1850 год. в семейството на етрополския търговец Димитър/Мишо/ Вълчев. През 1870 г. Илия Вълчев е назначен за помощник на главния учител Тодор Пеев в мъжкото класно училище. Избран е за секретар на Тайния революционен комитет в Етрополе. Илия Вълчев участва в създаването и дейността на читалище „Напредък”. След обира на турската хазна в Арабаконак емигрира в Румъния и става учител в българското училище в Браила.
Ролята и приносът на етрополските учители за развитието на възрожденските ни училища особено ярко се изразяват в педагогическата дейност на Тодор Пеев. Една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист, мемоарист, публицист и драматург. Той оставя трайни следи в развитието на просветното дело в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе и Браила, (където развива и укрепва българското училище). Педагогическата дейност на Тодор Пеев е свързана с навлизане в училищата на светското учебно съдържание, на постепенна замяна на взаимоучителната метода с класно-урочна организация на учебния процес и налагането на звуковия метод като основен за началното ограмотяване.
Тодор Пеев е роден през 1842 г. в гр. Етрополе в семейството на знатния търговец Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи при даскал Димитър Дидов, Симеон Подбалкански и Христо Иванов Дидов. През 1858 г. за кратко е ученик в Ловеч при бившия етрополски учител Манол Лазаров. Същата година Тодор Пеев учи в Софийското класно мъжко училище при Сава Филаретов – току-що завършил историко филологическия факултет на Московския университет. В София той получава големи за времето си теоретични познания, изучава всеобща и българска история, математика, български, френски, землеописание, религия, гръцки и старобългарски. Самият Филаретов с гордост нарича Тодор Пеев „мой пръв ученик”и го препоръчва на самоковци за главен учител. Тодор Пеев заминава за Самоков в края на 1860 г. и едва осемнадесетгодишен започва своята педагогическа дейност като главен учител в Самоковското общинско българско училище. Там той съставя „Главни правила за управлението на Самоковското общонародно българско училище” . При съставянето му Тодор Пеев успява практически да реализира и доразвие идеите си, като включва редица нови оригинални елементи в нормативната уредба за организация и управление на българското училище през този период. Правилникът на „Самоковското Общенародно Българско Училище” съдържа 16 параграфа, даващи указания както за управлението и реда в училището, така и за организацията на учебно-възпитателния процес в него. Самоковският правилник е уникален училищен документ от Възраждането. Правилникът е изписан върху дървена табла с размери 160/67 см, сглобена от три малки дъски. Съхранява се в Самоковския исторически музей. Заложените в него идеи и принципни изисквания, звучат актуално и днес. Тодор Пеев е учител в Самоков до края на учебната 1861 г., след това напуска и се връща в Етрополе.
През 1863 г. той заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж в предградието Бебек край Босфора. Получава за времето си солидно образование и отлична подготовка, усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски. В Цариград младежът скоро попада в средите на българската колония, населяваща централния квартал Балкапан хан.Тук се сприятелява с родолюбиви български занаятчии и търговци, ентусиазирани участници в църковната борба. Тази родолюбива българска среда оказва силно влияние за духовното и политическо съзряване на младия етрополец.
В началото на 1865 г., след като завършва колежа в Цариград, със съдействието на влиятелни българи и с личната препоръка на директора Йожен Боре, Тодор Пеев е назначен за главен учител в българското училище в Силистра. Тук той разгръща широка просветна и обществена дейност, още в първите месеци урежда силистренското училище по образец на модерните европейски училища. За две години той организира три учебни класа с 250 ученика, открива паралелки за ученички от ІІІ-то и ІV-то отделение, увеличава учителския персонал, въвежда звучната метода в обучението, допълва програмата с нови учебни предмети, въвежда изучаването на чужди езици, устройва нагледни часове за преподаване и изпитване, изработва единна програма и въвежда единни учебници. Предварително обсъжда с учителите от Силистра и региона съдържанието на учебниците и дава методически указания и консултации за прилагането им. Въвежда учебни екскурзии по някои предмети. Отваря училища в много села и подготвя учителите им. На края на учебната година организира училищни тържества с публични изпити. Тодор Пеев съставя „Проект за откриване в Силистра на едно Централно окръжно училище “- педагогическо училище за подготовка на учители и свещеници.
С дейността си в училище, с обществените начинания, с патриотичните разговори със силистренци Тодор Пеев става неудобен за фанариотите. Заради клевети и доноси срещу него пред Русенския валия, той е принуден да напусне Силистра. На път за Видин, където възнамерява да си търси учителско място, се спира за няколко дни в Русе, където по недоразумение е арестуван. След застъпничеството на Драган Цанков и Атанас Петкович пред Мидхат паша го освобождават и отвеждат при Русенския валия. При срещата си с него Мидхат паша е удивен от високата образованост на младия учител и отличното владеене на чужди езици. С писмо до софийския окръжен управител Азис паша го препоръчва за главен учител в Кюстендил.
От 1868 г. Тодор Пеев е назначен за учител в Кюстендил, където за кратко време прави редица промени в учебното дело. Развива мъжкото училище в трикласно и открива девическо училище, посещавано от 50-60 ученички. Въвежда нови правила за вътрешния ред, звучната метода и класно-урочната система на обучение. Тодор Пеев става популярна и уважавана личност в Кюстендилския край. В главното мъжко училище той преподава български език, обща история, аритметика, българска история, закон божи и турски език. При него се учат деца не само от Кюстендил, но и от по-далечни места като Радомир, Етрополе, Криворечна паланка. Той пише много от писмата на общината до българските архиереи в Цариград и до различни турски политици във връзка с черковния въпрос, подкрепя кюстендилци в борбата им срещу гръцкия владика Игнатий. За добрата педагогическа дейност на Тодор Пеев в кюстендилските училища се печатат дописки в периодичния печат. Като главен учител поддържа връзка с по-видните представители на българските общини и учители от окръга, изпълнява ролята на инспектор. Три години той активно участва в просветния, обществения и културния живот на Кюстендил. Вътрешната уредба, допълненията и нововъведенията на Тодор Пеев издигат училищата в Кюстендил и в околните селища до равнището на по-добре уредените класни училища.
На 1 декември 1869 г. Тодор Пеев основава българско народно читалище „Искра” с пръв негов председател Георги Ангелов Друмоходски. Успехите му като учител стават известни в много градове, канен е за учител в Тетевен, Велес, Етрополе, Севлиево, но приема молбата на етрополските общинари и се връща в Етрополе като главен учител в мъжкото класно училище . Нов етап в развитието на училищното дело в Етрополе започва с откриването на главното мъжко училище. Според дневника на х. Цено Куртанов създаването на настоятелство за изграждане на училищното здание е едно от важните събития в Етрополе. Строителството е започнало от 12 август 1870 г., а освещаването на училището е било на 10 юли 1871 г. Негови настоятели са Николчо Ценов, Мишо Вълчов, Григор Симонов, Генчо х. Панов, х. Цено Христов (Куртанов). Строителите са от Мирково. За даскал е условен Тодор х. Пейов с 9 000 гроша годишна заплата. Тодор Пеев изпраща специална дописка във в-к „Право“ за добрата самоорганизация на местното общество в полза на училището. В нея той съобщава важния факт, че етрополецът Михалаки Хина е вложил за училището 3 000 минца в Букурещка банка и то ще се издържа от лихвата на този влог, която възлиза на 10 000 гроша годишно. Тодор Пеев високо оценява дарителския жест на М. Хина и се заема с окончателното подреждане на новото училище. Полага усилия в училищните настоятелства, в черковните и манастирски съвети между новите членове да влизат по – млади, родолюбиви и честни хора. Мъжкото училище започва занятия в новата сграда на 20 юли 1871 г. Тодор Пеев разделя учениците според подготовката им на отделения и класове. В новото мъжко класно училище има първоначална степен и два класа, а през втората учебна година той открива и трети клас. В старата сграда открива самостоятелно девическо училище с три отделения. Първото е за начално образование, другите две учат по програмата на мъжкото класно училище с добавка на предмети за домакински познания и сръчност. В методиката заменя окончателно взаимоучителната система с класно–урочната, въвежда звучния метод за начално обучение. Оказва методическа помощ на своите колеги в усвояването на принципите и особеностите на звучния метод. Тодор Пеев е изявен педагог и учител – новатор. Той е от първите учители, които въвеждат домашните писмени изложения като самостоятелна работа на учениците, преподава с вещина българска история. Според него: „Всичко преподадено по история в училище се разказва от учениците в къщи на родители, роднини и познати и по такъв начин мнозина неграмотни граждани се запознават с историята на своя народ и в тях се повдига силно патриотичното чувство”. За патриотичното възпитание на децата въвежда като задължителна учебна форма екскурзии в часовете по българска история, това го представя като прозорлив педагог от Възраждането, който се стреми да постави новоизграждащото се българско училище на здрава национална основа.
В края на учебната година, която завършва на Петровден, Тодор Пеев организира изпити, на които присъстват градските първенци, училищното настоятелство, родителите на децата и представители на властта.
При Тодор Пеев учителското призвание е неразривно свързано с дълга му на патриот и общественик. През есента на 1870 г. в къщата му идва Васил Левски и основава Тайния революционен комитет в Етрополе. За негов председател е избран Тодор Пеев , който става един от близките съратници на Апостола. В едно от писмата си до Пеев, Левски пише: „Де да си имаме повече като тебе комитски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комити”. Като прозорлив, образован, мъдър революционер и просветен деец, Тодор Пеев навреме разбира, че за да има успех революционното дело, народът трябва да бъде просветен и непрекъснато да се просвещава.
На 7.І.1871 г. в голямата килия на манастирския метох в града се събират членовете на ЧБРК – Тодор Пеев, Григор Спасов, Илия Правчанов, Христо Павлов, Симеон Златарев, Иван Герчев, Илия Вълчев както и някои по-видни граждани и основават читалището. Целта е „умствено и нравствено повдигане на гражданите, а заедно с това свестяване за политическо освобождение от поробителя”. Първите читалищни дейци подаряват голям брой книги на читалищната библиотека. В читалището веднъж седмично се устройват събрания, на които Тодор Пеев или други членове на читалищното ръководство изнасят сказки пред етрополци. За кратко време читалище “Напредък” става огнище на богат духовен живот и книжовно-просветна дейност, място за революционна пропаганда.
В момент, когато училищата, революционната борба и духовният живот в етрополския и орханийския край са в подем, Тодор Пеев е принуден да емигрира. След обира на турската хазна в Арабаконак на 14.Х.1872 г. заминава за Влашко, „за да разбере чие дело е обирът на пощата”. В Букурещ той се среща с Каравелов, Ботев, Киряк Цанков и Олимпи Панов и ги осведомява за мисията си и положението в България.
След шест месечен престой там той се установява в Браила и през пролетта на 1873 г. става директор на българското училище. В своята педагогическа дейност Тодор Пеев обръща внимание върху ролята на родния език и неговото изучаване: „Той е символ на народността, затова трябва да бъде най-святият предмет за един народ.” В Браила той иска да уреди училище, в което да се учат българчета и от други румънски градове, „да възпитаваме и изучаваме българе”и за първи път заговаря за нуждата от педагог–възпитател в училище. Като директор на училището в Браила написва едноактната комедия „Даскал Генко”, в която осмива килийната педагогика и консерватизма на българските чорбаджии, пропагандира идеите на светското образование.
В Браила е един от основателите на Българското книжовно дружество / дн. БАН/ заедно с Марин Дринов и Васил Друмев. Избран е за негов секретар, а през месец юни 1873 г., след като Васил Друмев се оттегля, е избран за деловодител на Дружеството и редактор на печатния му орган – “Периодическо списание” до 1876 г.
Тодор Пеев преустановява педагогическата си дейност в началото на Руско–турската освободителна война, когато българското училище в Браила е закрито.
Тодор Пеев живее в динамична епоха и има историческия шанс да общува с най – ярките личности в българската история от втората половина на ХІХ век, самият той е творец на тази история. Богатата и многостранна дейност на Тодор Пеев винаги е подчинена на мисълта за свободата и добруването на българския народ. Със своята революционна, педагогическа, писателска и обществена дейност той с достойнство заема своето място в пантеона на българските възрожденци. Житейската и творческа съдба на етрополеца Тодор Пеев оставят дълбоки следи в летописните страници на Етрополе и националната ни история.
Етрополските училища през Възраждането, със своята добра организация и светско образователно съдържание превръщат града ни в един от просветните центрове, подготвящи учители за новобългарските училища. Всеотдайността, с която работят сред децата и възрастните, ги характеризира като носители на високо национално съзнание – поставили в единство просветно дело и национално-освободителната борба. Приносът на Етрополе в образователното дело през епохата на Българското възраждане особено ясно личи от просветна и обществена дейност на етрополските учители в редица селища на България и извън нея.
Източник: Исторически музей Етрополе
САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА)!
В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.
За Етрополе
Васил Левски в Етрополския манастир
