Симеон Хаджибенчев

Симеон Хаджибенчев

Симеон Хаджибенчев е роден на 1.ІХ.1829 г. в Етрополе. Първоачално учи при даскал Стефан Стоянов, а по-късно при Димитър Дидов и Манол Лазаров. От 1841 г. четири години учи за шивач в шивалнята на Кръстьо Иванчин. През 1847 г. заминава за Хилендарския манастир в Света гора и там учи две години църковнославянски и гръцки езици. Връща се в Етрополе. През 1850 г.-1853 г. е учител в Орхание и пръв прилага тук взаимния метод на обучение. През 1853 г. се премества като учител в Лом до 1855 г. В продължение на 4 години Симеон Хаджибенчев е учител в Белоградчик 1855-1859 г. През 1859-1861 г. е учител във Видин заедно с Христо Иванов Дидов и двамата въвеждат взаимния метод във видинските училища. След 1861 г. С. Бенчев се връща в Белоградчик и тук се жени и става свещеник. Заради конфликт с видинския митрополит – грък е изгонен от Видинска епархия и се връща в Етрополе. През 1865 г. Симеон Бенчев е учител в първото самостоятелно обществено девическо училище в Етрополе. В него той въвежда взаимния метод и организира училището по подобие на мъжкото взаимно училище. Тук той е учител до 1867 г. След това до 1904 г. Симеон Бенчев служи като свещеник в църквата „Св. Архангел Михаил”. По спомени на съвременници, поп Симеон е бил много духовит човек, обичал да се изразява в рими и има запазени негови поговорки. Този голям възрожденски учител и духовник е оставил свои ръкописи с преписи на сръбски и руски източници, както и свои стихове. Свещеник Симеон Бенчев умира на 13.Х.1913 г. в Етрополе.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.

Павел Калпакчиев

Павел Калпакчиев

Казват, че през живота си всеки мъж трябва да построи една къща. А може ли един мъж да построи почти цял град? Може, ако градът се казва Пловдив и ако става въпрос за Павел Калпакчиев и неговите тухли.
А както и да ги гледаме нещата, през Възраждането Пловдив е най – прочутият български град и очевидно е имало защо. И когато в 1874 барон Хирш изгражда жп линия от Цариград през Одрин, Любимец и Пловдив до Белово, когато в 1878 се освобождаваме от турско робство и София става столица на Княжество България, а Пловдив – на Източна Румелия, когато три години след Съединението 1885 оная жп линия, стигнала до Белово, е продължена и до София и Цариброд, за Пловдив вече няма спирачки.
И понеже имено тук вече са отворили врати първият български професионален театър, първата българска библиотека и първият български музей, именно тук французи, немци и белгийци ще решат да инвестират капиталите си и именно тук традиционната тютюнева индустрия ще „дръпне“ напред, а предприемчиви пловдивчани за няколко години ще отворят фабрика за спирт, фабрика за парфюми, фабрика за сапуни, фабрика за мастило и учебни пособия, консервна фабрика, бирена фабрика и мебелна фабрика, и затова именно тук в 1892 г. ще се роди Първото българско изложение с чуждестранно участие.
Всичко това обаче няма да се отрази на Барон- Хиршовата гара и тя все ще си е в периферията на Пловдив просто защото жп линията е била проектирана да не минава през града. Та някъде в ширналото се празно поле пред гарата в 1894 ще изникне и някаква тухларница на някой си Павел Калпакчиев.
Павел Калпакчиев се ражда в 1863 в Етрополе, но майка му два пъти овдовява и с какъв зор отглежда осемте си деца, само тя си знае. Неведоми са обаче пътищата Божии и затова има хора, които наистина се озовават на точното място в точното време, след което животът им поема в посока, за която не са си и помисляли.
И това е така, защото когато Павел решава, че е вече достатъчно голям да си изкарва хляба сам, не остава в Етрополе, но не отива и в София, която все пак не е много далеч, а кой знае защо отива в Пловдив и години наред чиракува при разни занаятчии. И като си помисли човек, и село Саранци е на един хвърлей от София, но кой знае защо някакъв заможен земевладелец от Саранци отваря хан не в София, а в Пловдив.
И Павел се хваща на работа точно в този хан, а сгодената за адютанта на Фердинанд ханджийска дъщеря така се влюбва в него, както и той в нея, че двамата се женят. Но когато Павел Калпакчиев, придобил между другото минимален опит в някаква софийска тухларница, в 1894 решава да отвори своя тухларница в ширналото се поле пред жп гарата на Пловдив, работата въобще не потръгва, защото пловдивчани по това време си строят къщите от кирпич и от никакви тухли нямат нужда.
Младият човек обаче не се отчайва, а прави втори опит, но този път поставя нещата с тухлите не на занаятчийска, а на промишлена основа, а и тъкмо е гласуван Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ всячески предприемчивостта. И с парите от зестрата на съпругата си Павел Калпакчиев инвестира в земя и машини и в 1896 на цели 477 декара, пак на онова ширнало се поле пред пловдивската жп гара, вдига фабрика за тухли и керемиди.
Междувременно са се извърволили 25 години от Освобождението, но българите в Македония и Източна Тракия, останали под турско робство, все са си под турско робство. И когато в 1903 и Илинденско – Преображенското въстание не успява, към Майка България тръгват върволици бежанци, каквито върволици ще има и преди Балканските войни, и след Първата световна война.
И когато в 1903 много от бежанците намират спасение в Пловдив, първоначално си мислят, че ще могат да се върнат по родните си места, а когато се убеждават, че това никога вече няма да стане, се настаняват на празното поле между жп гарата и фабриката на Павел Калпакчиев и така изниква бежанският квартал „Кючук Париж“. Пловдивчани подпомагат сънародниците си, изпаднали в беда, с храна и с едно – друго, а държавата им отпуска заеми с нищожна лихва за строеж на къщи.
И понеже вече не се строи с кирпич, тухларната фабрика на Калпакчиев, която до този момент никой не е поглеждал, започва да бълва тухли и едва смогва с търсенето, а в същото това време в Пловдив кипи и такъв стопански и обществен ентусиазъм, че всичко живо започва да търси тухли, за да вдига тютюневи складове, обществени сгради, частни къщи, училища и гимназии.
Успехът обаче ни най – малко не главозамайва Павел Калпакчиев, даже напротив. С времето той започва да взима на работа в тухларната си фабрика предимно сиромаси от „Кючук Париж“, а заради тежкия труд им плаща и най – високата надница в Пловдив, макар че може и да не го прави.
В двора на фабриката вдига безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с три легла и с лекар и фелдшер, всичко това без пари, отваря и хранителен магазин, в който работниците с жетони пазаруват на символични цени, дава и безплатни тухли на най – бедните от тях, за да си построят свой дом, а и безлихвен заем за закупуване на земя, при това без никакъв писмен договор, само на честна дума.
Междувременно в 1907 Павел Калпакчиев дарява тухлите за внушителната нова жп гара на Пловдив, построява и мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“ и техните каруци, дава и пари за издигане на църквата „Св.Троица“ във все повече разрастващия им се квартал. Става и един от създателите на Търговско – индустриалната камара, чиято цел е селище без поминък да няма, учредява и Пловдивската популярна банка и е неин председател до смъртта си, при това без заплата.
И все дава тухли без пари на нуждаещи се, и все не спира да подпомага учението на млади хора, дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, с жена си даряват и камбаната за тамошната църква „Свети Георги“. И през цялото това време Павел Калпакчиев не спира да модернизира фабриката си, а и започва да прави тухлите с дупки– хем да икономисва материал, хем хоросанът да влиза в дупките и така градежът да става по – здрав. И дали това е причина, никой не може да каже, но когато Кемал Ататюрк започва да строи новата турска столица Анкара, държи тя да бъде строена с прочутите тухли на прочутия Павел Калпакчиев от прочутия Пловдив.
Къде живее през всичкото това време Павел Калпакчиев с жена си и деветте си деца, противоречиви са сведенията. Според едни индустриалецът имал няколко къщи, според други тези къщи не били негови. И все пак днес на един тих ъгъл в центъра на Пловдив се издига красива къща в стил сецесион, на която паметна плоча напомня, че е построена от Павел и Мария Калпакчиеви в 1919, днес се обитава от наследниците им.
Но имотите на фамилията не са важни, по – важно е, че за работниците в тухларната фаблика за всяка Коледа е имало угощение, за всеки Великден са се месели десетки козунаци, боядисвали са се хиляди яйца, които са се раздавали на раяботническите семейства, и подаръци за децата им винаги е имало…На всеки 2 август пък цялата фабрика е чествала свети Илия, за да им дава хубаво време, че да се изпекат добре тухлите и керемидите – за израстването на Пловдив, но и за тяхното препитание…И на този ден всяка година Павел Калпакчиев и синовете му готвели и сервирали на работниците си и трапезите в двора на фабриката не се вдигали с дни.
Павел Калпакчиев умира в 1929, но проспериращата му фабрика не умира. Шестимата му синове и трите му дъщери, големи вече хора, увеличават почти тройно финансовите средства, вложени до този момент в машини, двигатели и всякакви съоръжения, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточна гара на Пловдив, а след няколко години фабриката вече произвежда не само тухли и керемиди, но и всякакви строителни материали.
И дали защото деветте му деца са си все пак девет деца, а цялата им бащиния в края на краищата е една фабрика, но наследниците на Павел и Мария Калпакчиеви подпомагат „само“ строителството на сиропиталище към църквата „Света Троица“, издигната някога с парите на баща им, самият той сирак, а и поемат изцяло издръжката на сирачетата, за които през годините дават от сърце и душа 1 300 000 лева.
И когато в 1944 животът в България главоломно се променя, тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана. „Е, някои почнаха да гледат Калпакчиеви(те) малко по- така, но туй бяха хора случайни – казва 89-годишният г-н Александър Попов, в ония години съученик в Търговската гимназия на Пловдив със сина на един от Калпакчиеви(те), и допълва – кореняците пловдивчани уважавахме Калпакчиеви(те) – на всичките сиромаси хляб даваха“ Вярваме на г-н Попов, освен и че пловдивчани са особен сой хора– и държат един на друг, и бранят всичко „пловдивско“, защото за тях Пловдив е нещо много повече от роден град.
А днес в отдавна променения „Кючук Париж“ и точно на мястото, където някога е бил входът на тухларната фабрика на Павел Калпакчиев, неговите четвърто или пето поколение наследници са поставили паметник на своя знаменит прадядо или прапрадядо, скоро и пана́ с архивни фотографии ще поставят, а междувременно са учредили и фондация „Павел Калпакчиев“, за да помагат на нуждаещи се свои съграждани.
И макар в Пловдив днес да има стотици жилищни и обществени сгради, нерядко от алуминий и стъкло, тоя град продължава да има неповторима атмосфера. А и как няма да има, като 90% от пловдивските обществени сгради и частни къщи от началото на ХХ век са издигнати с тухлите на Павел Калпакчиев, а тези тухли и до днес са живи.
Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова

Симеон Лазаров Подбалкански

Симеон Лазаров Подбалкански

Симеон Лазаров Подбалкански е роден в Етрополе на 6.ХІІ.1836 г. в семейството на Лазар Хаджимоцов – училищен настоятел, .църковен епитроп и борец за самостоятелна българска църква. Първоначално Симеон Лазаров учи при даскал Димитър Дидов и Манол Лазаров в Етрополе, а след това в Румъния /Брашов/. През 1853 г. се връща в Етрополе и е учител тук до 1855 г. После за две години е учител в Ловеч, а от 26.Х.1857 г. до 1861 г. е учител в Тетевен. Тук открива две училища – за момчета и момичета. Симеон Подбалкански поставя началото на взаимоучителния метод и девическото образование в Тетевен. Успоредно с организационно – педагогическите промени в обучението той въвежда изучаването на нови предмети – българска граматика, числителница, земеописание, краснопис, свещена история, катехизис и кратка българска история. Симеон Подбалкански е един от първите възрожденски учители, който въвежда литературното обучение във взаимното училище. Освен това той обръща голямо внимание и на възпитателната работа, той пръв въвежда в тетевенските училища „билети” за награждаване на проявилите се ученици. Освен с учителска и обществено –политическа дейност Симеон Подбалкански се занимава и с литературно-педагогическа дейност. През 1859 г. пише поемата „Марко Кралевичи”, която публикува в Цариградски вестник. Пише и някои учебни помагала и книги, останали в ръкопис. В продължение на 15 години – от края на 1861 г. до 1875 г. е учител във Враца, с прекъсване от две години /1863-1865 г./ когато учил юридически науки в Прага. Във врачанското училище „Св. Възнесение” по негово време съществувал образцов ред. Той е един от инициаторите за основаване на читалище във Враца през 1869 г. През 1875 г. става книжар. С. Подбалкански активно участва в дейността на Врачанския революционен комитет. Симеон Подбалкански е депутат от Враца в Учредителното народно събрание -Велико Търново, 1879 г. След Освобождението е заемал за кратко време длъжностите: председател на съва, кмет и председател на училищното настоятелство. Умира на 26.Х.1901 г. във Враца.

Източник: Исторически музей гр. Етрополе.

Опълченското дружество в гр.Етрополе, 1909 г.

Етрополци участници в Българското опълчение

През м. ноември 1876 г. руският император Александър ІІ издава указ, с който е обявена частична мобилизация и започва непосредствена подготовка за предстоящата Руско-турска война. Формирани са две армии – Дунавска и Кавказка. На 24 април 1877 г. руският император подписва в Кишинев манифест, с който обявява война на Турция. Хиляди българи се записват като доброволци в българското опълчение, което се сформира в шест опълченски дружини. Сред доброволците са и етрополци, достойни синове на България. В боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново воюват рамо до рамо с руските воини се сражават етрополците: Лука Боцов, Христо Бръмбаров, Христо Клинтов, Тодор Мирчев, Лазар Писков, Цено Бетолов, Михаил Даскалов и още десетки наши съграждани. ЕТРОПОЛЦИ, УЧАСТНИЦИ В РУСКО -ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877 – 1878 г. ЛУКА БОЦОВ РАМЧОВ – І- ва ДРУЖИНА ТОДОР МИРЧЕВ – ІІІ-та ДРУЖИНА СТЕФАН ПАВЛОВ – І-ва ДРУЖИНА НИКОЛА ПОПЦВЕТКОВ ЦЕНОВ – І- ва ДРУЖИНА МИХАИЛ ЮРДАНОВ – І – ДРУЖИНА САВО ВЪЛКОВ ВАСИЛЕВ – ІІІ – та ДРУЖИНА БОНЧО СТОЯНОВ – ІІІ-та ДРУЖИНА ПЕЮ ХАДЖИХРИСТОВ – ІІІ – та ДРУЖИНА ХРИСТО КРЪСТЕВ ЦЕНОВ – ІІІ –та ДРУЖИНА ХРИСТО ЦВЕТКОВ – ІІІ –та ДРУЖИНА ПАВЕЛ ПЕТРОВ ДОРМИШЕВ –ІV- ДРУЖИНА ХРИСТО СТОЯНОВ КЛИНКОВ – ІV – та ДРУЖИНА ВАСИЛ ТОДОРОВ – ІV – та ДРУЖИНА МИХАИЛ ХРИСТОВ ДАСКАЛОВ – ІV-та ДРУЖИНА НИКОЛА КРЪСТЕВ – ІV –та ДРУЖИНА ХРИСТО БРЪМБАРОВ – V – та ДРУЖИНА ХРИСТО СТОЯНОВ – V –та ДРУЖИНА ЦВЕТКО ХРИСТОВ – V –та ДРУЖИНА ХРИСТО ПАВЛОВ – VІ – та ДРУЖИНА ЯНКО СИМЕОНОВ ЗЛАТАРОВ – VІ –та ДРУЖИНА ИВАН БАЛКАНСКИ – VІІ – ДРУЖИНА ИВАН БОЦОВ ДИРОВ ИЛИЯ ДИМИТРОВ ВЪЛЧЕВ КРЪСТЬО ЦУЦУРАТА ЛАЗАР ИВАНОВ ПИСКОВСКИ МИХАИЛ БОЦОВ РАМЧОВ НИКОЛА ХРИСТОВ – ІV – та ДРУЖИНА НИЧО КРЪСТЕВ ПЕТКО ГЕОРГИЕВ – ХІІ – та ДРУЖИНА ПЕТЪР СТОЯНОВ ПАВЕЛ ЙОТОВ – ХІ – та ДРУЖИНА ЦЕКО ГЛОГОВ НИКОЛА ПОПЦЕКОВ ПАВЕЛ ВЪЛКОВ СТОЯН ДАСКАЛОВ ХРИСТО БОЦОВ РАМЧОВ ХРИСТО КУРТАНОВ БОЯДЖИЕВ ХРИСТО КЮПОВ ХРИСТО ПАВЛОВ – VІ – ДРУЖИНА ХРИСТО САМОУКОВ ЦЕНО ИЛЧОВ БЕТОЛОВ

Лазар Писков
Лука Боцов Рамчов
Христо Бръмбаров

ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА

Седнали в едно лондонско кафене трима ветерани от ГОЛЯМАТА ВОЙНА! Разказвали си истории от фронта и се хвалели с белезите си!
– Мен ме раниха при Вердюн и почти загубих крака си!
– Това е нищо, Джеймс… мен ме удариха в гърба при Галиполи! Щях да умра , но нали съм мъж и оживях!
Всички се засмели на шегата на младия Ричард и надигнали още веднъж чашите! Тогава те видели един младеж , който стоял близо до стената и гледал в една точка! Зачудили се защо е така тъжен и решили да се пошегуват с него!
– Ей, РЕДНИК … защо така гледаш като застрелян …? Никакви белези не виждам по теб !
Май си бил СТРАХЛИВ на ФРОНТА ?!
Последвали още подигравки от тримата ветерани, но изведнъж младото момче, чието име няма да споменавам , станало и погледнало тримата! Без да повиши тон просто започнало СВОЯ РАЗКАЗ!

  • Бях едва на 19 , когато ме изпратиха! Пратиха ме на македонския ФРОНТ! Позицията ни беше близо до езерото Дойран! Тогава бях много смел, бях готов да умра за краля и родината…исках да убивам! Офицерът наду свирката и НАПАДНАХМЕ! Полето беше широко и покрито с трупове ! Прескачах ги и продължавах…но изведнъж сърцето ми спря! Бях свикнал да чувам гърмежи на среща ми, но тогава чухме ДИВАШКИ ВИК ! Като огромна вълна зверове, тичаха тези тукашни чудовища ! Продължава да викат по техен език „НАПРЕД“ дори когато вече падаха мъртви ! УПЛАШИХ СЕ …мен ме беше СТРАХ, прав сте, господине! Скрих се в една дупка от снаряд и зачаках…виковете спряха! Погледнах и виждах само трупове – всички в НАШИ УНИФОРМИ! Чух как някой се промъкна зад мен! Обърнах се и видях един БЪЛГАРИН…той ме гледаше ! Очите ми бяха пълни със сълзи, а сърце вече нямах !
    Той направи една крачка и мустаците му станаха още по-гъсти и вирнати, не насочи пушка, не извади нож, той просто приближи и ми каза, КАЗА МИ , че това е негова земя и че нямам място тук, каза, че не съм достоен да газя тревата и да дишам въздуха! Разплаках се и паднах в кракакта му, започнах да се моля! Той ме сграбчи и ми удари два силни шамара със силната си изпечена от слънцето и съсипана от работа ръка! Погледна ме в очите и ми каза:
    „НЕ РЕВИ КАТО НЕВЕСТА, А СЕ МАХАЙ ОТ ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА“!
    Тогава не го разбрах, но го усетих… прониза ме право в сърцето британско! В този ден аз разбрах , че СЪМ НИЩО !
    НИЩО СТЕ и ВИЕ, ГОСПОДА !
    Там, под Дунав, има народ, който е бил преди нас…и който ще го има и след нас !
    След разказа си младото момче се разплакало и напуснало кафенето! Останалите трима вече не били същите хора!
  • Това беше страхотна история, дядо … но, кой е бил този българин? Искам да бъда СИЛЕН като НЕГО !
    – Вече не е същият, дядовото…остарял е, но неговата кръв тече във ВЕНИТЕ ТИ !
Генерал от пехотата Павел Христов

160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕНЕРАЛА ОТ ПЕХОТАТА ПАВЕЛ ХРИСТОВ

До ден днешен, много от тактиките за укрепяване на защитни позиции в Българската армия се изучават и черпят извор от стратегиите на Владимир Вазов, героят от Дойран. Този бележит българин, когото дори и противниковите английски генерали уважават и ценят, се е изучавал на офицерско поведение от личността на която е посветена тази публикация – Павел Христов- „Железният генерал“.

Генерал Павел Христов е роден в Етрополе през 1859г. в семейството на Христо Инджов (член на тайният Революционен комитет). Генерал Христов е представител на първата генерация български офицери, завършили Военното училище в София(1879г. – първият випуск), и отдали се на изграждането на първата Българска армия на Третото Българско Царство. Участва като командир на Бдинският полк, започва настъпление от Сливница към височините “Три уши”, които последователно са превзети от полка. Лично капитан Бендеров разцелува кап. Павел Христов и го нарича “Герой на деня”.

Защо железният ?

Вече споменах за първата генерация български офицери сред които е бил както Павел Христов, така и неговата пълна противоположност – генерал Радко Димитриев. В разгара на Балканската войнабоевете при Бунархисар от 15 до 20 октомври 1912г. По вина на командира на 3-та армия генерал Радко Димитриев, 5-та Дунавска дивизия е изпратена без разузнаване в посока към Бунархисар, където понася много тежък удар. В срещното сражение при Бунархисар дивизията е атакувана от превъзхождащи турски части и започва частично отстъпление. Генерал Павел Христов обаче взема решениеда не отстъпва, действа решително, заповядва всички части да останат на позициите и да спрат настъплението на противника. За това свое действие е наречен от руските наблюдатели „Железният Генерал”. Началникът на 3-та армия генерал Радко Димитриев, оценявайки тежкото положение на Дунавската дивизия изпраща писмена заповед до генерал Павел Христов: ”Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!”. Като прочита тези думи, генералът се усмихва и прошепва: ”Много е закъснял моят съвипускник. Аз изпълних тази заповед, преди той да я беше издал!”

Благодарение на твърдостта и решителността на генерал Павел Христов дивизията успява да удържи всички турски атаки с цената на тежки загуби. Без нейният успех победата на 3-та и 1-ва армии в операцията на линията Бунархисар – Люлебургас е била под въпрос.

Генерал Владимир Заимов е категоричен: ”Генерал Христов – героят от Бунархисар!”. Когато турският генерал Махмуд Мухтар паша е изправен на военен съд за поражението в Балканската война, тoй казва: “Господа съдии, не забравяйте, че срещу себе си имах генерал Павел Христов!”

Защо настойникът ?

Генералът е известен с това, че освен строг, той е и много грижовен към своите поверени войници.

През 1887г. е назначен за ротен командир във военното училище в София. Това става след преврата в 1886г., когато дисциплината на юнкерите е силно нарушена и е необходим строг и взискателен военен и като такъв Павел Христов е изпратен в училището- да стегне дисциплината.

Още при първото учение подполковник Христов натоварил юнкерите повече, отколкото те са свикнали. Тръгнали за военното училище и той им заповядва да запеят маршова песен, но юнкерите запели с неохота и лошо. Павел Христов ги връща по “Цариградско шосе” и още с няколко часа удължава тренировката. Строява ги и им нарежда “Сега каналии ще пеете, както трябва” и ги повежда към училището. Юнкерите запели и Христов доволен ги закарва при бирената фабрика на братя “Прошек”, като там дава гуляй за своя сметка. Всички остават доволни и оттогава юнкерите знаят, че с Христов шега не бива.

На 01.01.1904г. Павел Христов е произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 9-та плевенска дивизия до 1910г.Като командир на дивизията П. Христов задължил готвача на същата да изпраща всеки ден по едно войнишко канче войнишка чорба. Целта му е била да проверява с какво хранят войската.

А за да не го заблудят, че готвят специално за него, от време на време сам отивал в кухнята и карал готвача да разбърка добре казана с чорбата, да сипе в едно канче, което също изпращал вкъщи и сравнявал с докараното преди това. Тежко и горко на готвача и на началниците му, ако има разлика. Ето как освен строгост е проявявал и бащинска грижа към войниците.

Генерал-майор П. Христов през 1909 г. е член на Висшия военен съвет, а от март 1910 г. поема командването на 5-та пехотна Дунавска дивизия.Строг с подчинените си, той е още по-строг със себе си: ”Българският офицер не трябва да има собствена къща, не може да бъде закрепен за нея, неговият дом е казармата”.Въпреки родовото богатство до края на дните си няма собствена къща, а има пет деца – Петър, Павел, Здравка, Асен и Иванка, които отглеждат и възпитават със съпругата си.

​Защо уроци по офицерска чест ?

Когато през 1887г генералът е назначен на служба в Военното училище между юнкерите израстват много способни генерали, които по-късно говорят с обич и уважение за него.Това са ген. Жеков, ген. Колев, ген. Владимир Вазов (брат на писателя Иван Вазов) и тн. Генерал Владимир Вазов разказва няколко случая:

Един ден ротния командир Павел Христов нарежда да се строи цялата рота. Намръщен едвам сдържайки яда си той започва:

„Господа бъдещи офицери, днес е станало нещо позорно, един от юнкерите е обидил взводния си портупей- юнкер!

За тази си постъпка го наказвам с един месец гаупт вахта (максималното наказание), защото дисциплината и зачитането на началниците е основат, гръбнакът на армията. Ако не го осъзнавате, Вие не сте годни да ставате офицери. Но станалото е нещо по-позорно и по-грозно. Взводния портупей-юнкер, който ще става офицер и ще води хората да мрат, вместо да вдигне приклада и да спуха главата на този, който го е обидил, идва при мен като баба да ми се оплаква. Вие, които ще ставате офицери, трябва да знаете, че офицера сам трябва да брани честа си. За това и него наказвам с един месец гаупт вахта.”

Ето и другият случай, за който разказва в спомените си ген. Вл. Вазов. Непосредствено преди да бъдат произведени офицери в класа ни дойде м-р. Павел Христов, ето какво ни каза той:

„Възложени ми е да Ви науча как да се държите в обществото, за да не се посрамите, но аз няма да Ви говоря за това, а за нещо по-важно- Как ще ви посрещнат в полковете и как да си намерите приятели сред офицерите.

Като поживеете в полка ще видите, че офицерите се разделят на няколко групи. Едните си гледат съвестно работата, но от ученията веднага се прибират вкъщи и там си гледат имота и семейството.Тези не са добър пример за вас. Другите са гуляйджии и картоиграчи, будни и весели. Ще ви търсят и канят, но тръгнете ли с тях, ще пропаднете. Третата група ще намерите в читалните, за тях службата не е само в казармите, а искат да научат нещо повече. Те ще ви приемат резервирано, но между тях са истинските военачалници. Дружете с тях.”

Какво значи да си неподкупен ?

През 1888г. е назначен за началник на домакинското отделение във Военното министерство, но не се задържа дълго там, заради честният си характер. В министерството е сформирана комисия за закупуването на 200 коня за армията. Когато конете пристигат в Лом (от Унгария), майор П. Христов разбира, че комисията е получила подкуп от фирмата- конете не отговарят на стандартите и изискванията на армията!

Той без разрешение на министъра назначава нова комисия, която установява, че само един кон от всичките 200 отговаря на изискванията.

Павел Христов е извикан лично от военния министър пол. Муткуров за обяснение, под влиянието но двореца му е наложено мъмрене. Един от участниците във фирмата- прекупвач е бил принц Филип- брат на Фердинанд.Майор Христов не отстъпва и сделката е развалена.

През 1920 г. е назначен за софийски градоначалник от БЗНС. По това време при него идва търговецът и депутат Никола Гендович и му предлага подкуп в злато. Резултатът: ”Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение, заповядал на ординареца да изхвърли като парцал ”този каналия”.Този суров и достоен български генерал умира на 7 юли 1921.

Носител е на следните ордени:

  1. Орден „За храброст“ III-та и IV-та степен 2-ри клас
  2. Орден „Свети Александър“ II-ра степен с мечове по средата
  3. Орден „За военна заслуга“ II-ра степен
  4. Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно.
Павел Христов със съпругата си и с едно от петте си деца
Четата на Бончо Василев

БОНЧО ВАСИЛЕВ

Бончо Василев (17 октомври 1872 г. – 4 февруари 1937 г.), български военен, капитан и революционер, войвода на Вътрешната македонска революционна организация.

Бончо Василев е роден Етрополе през 1872 година. Чичо му Лука Боцов е участник в чета и неколкократно ранен, а другият му чичо Михаил загива като четник в Руско-турскатата война (1877-1878 г.).

През 1892 година завършва Школата за подофицери и постъпва на служба в Българската армия и служи в Седемнадесети пехотен доростолски полк, в който става член е на Тайните македоно-одрински подофицерски братства. Стига до чин фелдфебел.

През 1904 година след Илинденско-Преображенското въстание Бончо Василев е изпратен от Задграничното представителство на ВМОРО за войвода на чета, която действа в Преспанско и Охридско. В края на годината се завръща в България и подготвя нова чета за Костурския район, в който са се активизирали гръцките чети. Четата на Бончо Василев в състав от 15 души, предимно от Костурско, влиза в Македония през Кюстендилския пункт на 11 април 1905 година и се отправя за Костурския район. В началото на декември Бончо Василев е ранен и се завръща в България на 21 декември 1905 година.

Отново постъпва на военна служба и завършва Школата за запасни офицери, след което е произведен в офицерски чин. Участва във войните за национално обединение 1912-1913 и 1915-1918 г. и стига до чин капитан.

След 1919 година се оттегля от армията и се установява да живее в Берковица, където умира на 4 февруари 1937 година.

На снимката:
Четата на Бончо Василев. Отпред (отдясно-наляво): Георги Певчев (2), Христо Контев от Севлиево (3), Атанас Пиров (4), Бончо Василев (5), Тодор Прилепски (6), Георги Наумов (8). Втори ред (отдясно-наляво): Георги Иванов – фелдшер (1), Гаки Сидеров (3), Тодор от Прилеп (4), Киряк от Черешница (7). Прави (отдясно-наляво): Яни Лошиот (1) и Тома Георгиев (6). Отзад е селският куриер на четата.

Четата на Бончо Василев
Четата на Бончо Василев
Архимандрит Хрисант

АРХИМАНДРИТ ХРИСАНТ

През своето многовековно съществуване Етрополският манастир “Св. Троица”, или  още “Варовитец” е имал десетки игумени – знайни и незнайни. За едни се знаят само имената им, за други много малко и само за отделни личности има по-подробни сведения. За йеромонах хаджи Хрисант, който игуменувал на границата на две исторически епохи се знае доста, защото сам той е оставил сведения по белите полета на различни ръкописни и старопечатни книги. Той е рядка възрожденска личност, съчетал в себе си духът на духовника, на грижовния стопанин, на революционера, на народния лечител, на пазителя на народните старини. За съжаление името му липсва в Енциклопедия “България”, а в Енциклопедия “Български възрожденски дейци” за него много пестеливо и почти телеграфно е записано: “Роден в Трявна. Игумен на метоха в Етрополе (1870 – 1896). Член на РК.” И нищо повече.
Йеромонах хаджи Хрисант не е родом от Етрополския край, но е балканджия и почти половин век проживява в манастира Варовитец. Той е роден на 19 декември 1833 г. в Тревненските колиби Поповци. Рожденото му име било Христо Недялков Узунов. Не е известно къде е получил елементарно килийно образование, но има податки, че това е станало в Трявна при даскал Димитър Самоводчанина. Някъде около 1848 г., едва 14-годишен той бил заведен за послушник в Мъглижкия манастир “Св. Никола”. Негов духовен старец станал йеромонах Викентий, когото той следвал неотклонно. Наскоро учителят и ученикът му се преместили в Килифаревския манастир “Св. Богородица”, но и там не останали трайно. След време се преместили чак в Черепишкия манастир, където останали до към 1856 г.
По времето на Ловчанския епископ Мелетий, към която епархия спадал Етрополския манастир, за игумен бил поставен гръцки духовник, извикан за целта чак от турската столица Цариград. Това бил йеромонах Мелхиседект Кипърчанин, който поел игуменството на 20 април 1846 г. Гръцкото влияние, което провеждал новия игумен, не се понравило на останалите монаси българи и скоро те се разпръснали. Към края на 1855 г. той продал тайно манастирските кози в Златица и с получените пари изчезнал. В светата обител, която силно западнала останал само някакъв старец мирянин в качеството на пазач. Вероятно по покана на етрополските първенци, които били разтревожени за състоянието на манастира, тук на 2 август 1856 г. пристигнал йеромонах Викентий със слугата си Христо Узунов. Първият поел управлението на западналия манастир, като основната им задача била възобновяването на старата манастирска църква. Последната била доста стара, пропукана през средата (от преди 300 години) и подпряна с дървени талпи. За майстори били привлечени опитните брациговски строители Иван Боянин и Георги. Те първо изработили макет на новия храм от 7 оки чист пчелен восък. Той бил одобрен от сформирана за целта смесена комисия в която участвали – игумена, етрополски първенци и турски чиновници от града. (Въпросният модел като интересен паметник на архитектурата се пазил грижливо в манастира. Но на един храмов празник поради липсата на восък за направата на свещи бил стопен.) За надзирател на постройката бил определен Иванчо Даскалчето, а настойници станали хаджи Пейо х. Христов и Павел Панчов, всичките етрополци.
Строителството на новия храм започнало на 15 април 1858 г. на чист терен – източно от старата манастирска църква. Игуменът йеромонах Висентий дарил всичките си спестявания, възлизащи на 16 000 гроша. А населението на Етрополе събрало и предало крупната сума от 50 000 гроша. Куно Иванов Парапанчев дарил железни греди и останалите метални изделия, необходими за постройката. Керемидите за покрива били изработени от майстор Георги Доров от Пирдоп, който се подписал на една керемида и поставил датата 28 август 1858 г. За направата на олтарните двери през 1860 г. 1000 гроша дарил йеромонах хаджи Поликарп, таксидиот на Рилския манастир в Етрополе. Външната украса на фасадата била направена също през 1860 г. от “писец Костадин Троянец”. Новата църква била кръстовидна трикорабна петкуполна базилика и погълнала всички събрани и дарени средства. Наложило се найстойниците на строежа да прибегнат и до капиталите на училището, църквите и някои еснафи в Етрополе, като всички “били употребени до шушка”.
По време на строежа на новия манастирски храм, Христо Узунов в качеството си на послушник и слуга на игумена изпълнявал многобройни задачи и постоянно бил в движенеие. И така до освещаването на храма, което по всяка вероятност е станало на храмовия празник през 1860 г. – тогава света Троица била на 24 май, неделя.
След освещаването започнали да събарят старият храм, за да разширят манастирския двор. Били намерени два надписа, написани на каменни плочи – едната стояла под престола, а другата в църковния долап. Тогавашният игумен архимандрит Викентий снел копия от тези надписи, а плочите с надписите били зазидани в основите на новия храм. За съжаление преписите на тези ценни надписи били загубени още навремето. В запазения манастирски поменик на 4 април 1884 г. игуменът йеромонах хаджи Хрисант записал, че при сабарянето на старата църква, било установено, че тя е от преди 700 години – тоест била строена около средата на ХІІ в.
След като новата църква била осветена и животът в светата обител се поуспокоил, послушникът Христо Узунов решил да приеме монашество. Това станало на празника Благовещение (25 март) 1862 г. Постригът бил извършен от неговия духовен старец, тогавашния игумен архимандрит х. Викентий. Христо приел новото духовно име Хрисант. Така след едно твърде дълго, 14-годишно послушничество той приел монашески постриг и посветил живота си в служба на Бога и св. православна Църква. Въпреки, че бил слабограмотен, монах Хрисант бил силно впечатлен от книжовното наследство на Етрополския манастир. В храма служели по стари ръкописни богослужебни книги, дело на книжовници от прочутата някога Етрополска книжовна школа. В една килия също имало стари ръкописи и младият монах обичал да ги разлиства, като в много от тях оставил интересни летописни бележки – за станали интересни събития, за своето духовно израстване, за природни явления, за посещения на видни гости в светата обител и пр.
На 8 ноември 1865 г. игуменството било поето от протосингела на Ловчанския епископ Иларион йеромонах Неофит, родом от с. Церова кория, Търновско. Тази информация ни дава една летописна бележка от Етрополския поменик. През 1867 г., без знанието на манастирското братство, монах Хрисант укрил в килията си няколко ранени четници от четата на Панайот Хитов, участвали в сражението при местността “Хаджийца”. Лекувал ги с разни билкови отвари и мехлеми, тъй като бил известен като народен лечител. Освен това бил и самоук “правач” или “чакракчия” – намествал изкълчени и навехнати крайници и счупени кости. За тези негови умения било разказвано, как успял да сглоби счупена стомна, поставена в торба. По-късно хаджи Хрисант предал опита си на народен лечител на етрополския свещеник Недялко Златанов, а той пък на своята дъщеря Мара Попова.
Апостолът на свободата Васил Левски посетил за първи път Етрополския манастир през 1869 г. облечен в расо, представяйки се за монах Прокопий от Сопотския манастир “Св. Спас”. Той гостувал в килията на духовния си събрат Хрисант, който бил готов да посвети живота си на освобождението на поробеното си Отечество. Втори път Апостолът посетил светата обител през 1870 г., този път представяйки се за търговец на кожи. По това време бил основаван и Етрополския революционен комитет. Монах Хрисант бил извикан в Етрополе в дома на видния етрополец Тодор Пеев и станал деен комитетски член. Той продължил да посреща в потайните манастирски килии Васил Левски. Дори под магерницата направил скривалище с таен подземен изход, водещ извън светата обител. След обесването на Левски монах Хрисант поръчал да му се отслужат няколко заупокойни литургии и затова бил викан в конака и бит по нареждане на мюдюрина.
След издаването на фермана за създаването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.) и изграждането на новата институция, Ловчанска епископия прераснала в митрополитска катедра. За пръв Ловчански екзархийски митрополит на 14 юни 1873 г. бил избран Дионисий Помаков, роден през 1840 г. в Берковица. На връх Нова година 1875 г. митрополит Дионисий посетил Етрополе и провел няколко служби в градския храм “Св. Архангел”. Още след първата празнична литургия на 1 януари 1875 г. Хрисант бил ръкоположен в йеродяконски чин. На 3 януари с. г., пак в същия храм владиката го ръсоположил в йеромонашески сан. След това митрополит Дионисий със свитата си се отправил през Балкана за град Пирдоп. Придружил го и новият йеромонах Хрисант, който взел участие в църковните служби в Пирдоп. На празника Богоявление (6 януари) 1875 г. в пирдопския храм “Успение Богородично” митрополит Дионисий удостоил с архимандритско достойнство Хрисант. Така този тих и скромен калугер в разстояние на една седмица в началото на 1875 г. израснал твърде бързо в духовно отношение. Това по всяка вероятност се дължало на обстоятелството, че етрополските първенци били много доволни от него и преданата му служба към любия им манастир и помолили владиката не само да го ръкоположи и издигне в духовната йерархия, но и да го назначи за игумен на Етрополската света обител. Така от началото на 1875 г. архимандрит Хрисант поел управлението на манастира и игуменувал  непрекъснато цели 30 години.
Ловчанският митрополит Дионисий бил болен от туберколоза и починал твърде млад на 29 май 1875 г. Поради различни затруднения Българската екзархия забавила избора за нов владика. Изборът му в Ловеч бил проведен чак на 18 януари 1876 г., а утвърждението и ръкополагането му от Екзархията станало на 2 февруари с. г. Това бил младият и амбициозен Йосиф І, бъдещият екзарх и бележит църковен дипломат. В Ловеч новият митрополит пристигнал на 2 май 1876 г. След като уредил работите в седалището си Ловеч, той предприел близо тримесечна обиколка на епархията си – от 27 юли до 15 ноември 1876 г. На 23 септември 1876 г. владиката пристигнал в Етрополе, тържестевено посрещнат от местното духовенство и цялото население на града и околните села. Сред посрещачите бил и новият игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант.
По време на Руско-турската Освободителна война местната турска администрация предприела арести на видни граждани и заподозряни в революционното движение дейци. Така на 23 октомври 1877 г. архимандрит Хрисант бил арестуван заедно с 12 видни етрополци и изпратени в околийското управление в Орхание (дн. Ботевград). Там били малтретирани и прекарали в зандана 18 дни. След това ги преместили в София, където мъченията продължили още 42 дни. Паническото избягване на турците от София, след освобождението й от ген.-лейтенант Й. Вл. Гурко, заварило затворниците по килиите им. Една случайна жена влязля в затвора, взела оставените ключове и освободила всички арестанти. Това станало в петък, 23 декември 1877 г., според записките на етрополския хронист хаджи Цено Христов. Етрополските арестанти пристигнали в града си на връх Васильовден, 1 януари 1878 г. Архимандрит Хрисант бил полуоблечен, само по едно “касъче”, защото задигнали дрехите му. Той се завърнал в манастира си, където го очаквали проигумена архимандрит Викентий, йеромонах хаджи Поликарп и монасите Вениамин и Пахомий.
Има сведения, че Етрополския манастир бил посещаван от някои руски офицери, освободителите на Етрополе. Игуменът ги посрещал като скъпи гости и им правел безценни подаръци. Понеже в църквата и библиотеката имало доста славянски богослужебни ръкописни книги, тези които били излишни, той ги подарил. Така около десетина ръкописа били отнесени от руските офицери в Русия. (Задача на бъдещите изследователи е да проверят къде се намират сега тези ръкописи – дали  са предадени в библиотеки и архиви и съответно ако не са описани подробно, да ги проучат.)
По-късно архимандрит Хрисант предприел една доста благочестива постъпка, която го извисява като спасител на книжовното наследство наЕтрополската книжовна школа. В ранната пролет на 1896 г. той съобщил писмено в Ловчанска митрополия, че в манастира продължават да служат по стари ценни славянски ръкописи, които трябва да бъдат запазени за поколенията, а за целта могат да им закупят и предадат печатни богослужебни книги. На първо време той предложил да бъдат извадени от употреба 12 ръкописни минеи и едно евангелие. В Митрополията възприели това предложение и отправило писмо № 873 от 20 април 1896 г. до Св. Синод в София. Те съобщили на синодалните старци какви ценности има в манастира “Варовитец” и изказали мнение, “че би било добре да се спре употреблението на тези книги като старина и молим Св. Синод, ако намери за добре да ги прибере в Синодалната библиотека, а срещу тях да отпусне на манастира други печатни, с които да се служи.” Писмото на Ловчанска митрополия било разгледано на заседание на Св. Синод на 1 юни 1896 г. Синодалните членове веднага одобрили това предложение и взели следното решение: “Да се откупят 12 минеи и евангелие и да се проводят в замяна на ръкописите, които да се запазят в Синодалната библиотека. При това с Окръжно да се приканят епархийските началства да издирят навред по църквите и манастирите стари ръкописни книги и като ги приберат да ги изпроводят на съхранение в Синодалната библиотека.”
В духа на взетото решение на 21 юни 1896 г. Св. Синод издал Окръжно № 932 до всички митрополити и игумени на ставропигиални манастири. В него се казвало: “Приканваме Ваше Високопреосвещенство да разпоредите потребното, грижливо да се подирят по църквите и манастирите в поверената Вам епархия стари ръкописни богослужебни книги и всички които се намерят, да се изпроводят в Св. Синод”. Така етрополският игумен архимандрит Хрисант се оказал инициатор на идеята за издирване и запазване на стари и ценни славянски богослужебни книги в диоцеза на БПЦ.
В началото на месец август същата 1896 г. той бил извикан да се яви в Св. Синод в София, за да предаде старите ръкописи на съхранение и да получи закупените печатни богослужебни книги. Паметна остава и до днес датата на предаването на ръкописите в библиотеката на Св. Синод 6 август. На няколко от ръкописите игуменът собственоръчно записал: “1896 год., август 6. Предава ягумина от Етрополский манастир “Св. Троица”: игумин йеромонах Хрисант”. По този начин отец Хрисант, който бил инициатор на историческото Окръжно № 932 на Св. Синод, първи го изпълнил, като се явил в Синодалната библиотека и предал 12 минеи и едно евангелие – ценни славянски ръкописи от прочутата на времето Етрополска книжовна школа.
Като игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант извършил и доста стопански дейности. С големи усилия успял да върне заграбения от някои етрополци манастирски бостан, намираш се в околностите на Етрополе. Разширил обработваемата земя и стопанисвал добре притежаваните гори. От 27 април до 24 май 1892 г. с материалната подкрепа на кмета Д. П. Винаров, Георги х. Христов и Дино Христов били направени три стаи със салончета в манастирския двор. Общо за тях били изразходвани около хиляда лева. На 24 и 25 февруари 1894 г. етрополските свещеници Симеон Бенчев и Н. Златанов в съдружие със Сава Василев преговаряли с игумена да направят две съседни здания вътре в манастира. Определено било точното място на бъдещите постройки и “остана само да се почне незабавно да сече гора и да се почне правенето”.
На 13 май 1885 г. българският княз Александър Батенберг посетил Етрополе, тържествено посрещнат от духовенството и гражданството. Сред посрещачите бил и игуменът архимандрит Хрисант. Князът преспал в града в дома на Никола Арнаудов и на другия ден бил също така тържествено изпратен за Златица през Балкана. Сръбско-българската война от есента на 1885 г. развълнувала силно отец Хрисант. На една книга той записал с молив “Болгари, болгарская рат сос сарби 1885 месиц ноиврии 1 ден. Милан или проклетий поганъ братуубииц, но сос Божия воля и сос храбри вожд Александръ 1 Гази или победител, прогони наступника, но неминци проклети воспре. Подъписал Хрисанда игумин Узунов”. В тази война взели участие и много доброволци от Етрополе. След завръщането им от фронта някои от тях посетили на 4 януари 1886 г. манастира “Варовитец” и били гости на любезния игумен.
Твърдото и градивно игуменуване на архимандрит Хрисант не се понравило на някои етрополци, които имали стремеж да заграбят и стопанисват незаконно манастирска земя, пасища и гори. Интригите и сплетните се засили с остаряването на принципния игумен. Стигнало се до там, че на 22 март 1902 г. той си подал оставката и тя била приета от Ловчанска митрополия. Но само след малко по-вече от два месеца последвало повторното му назначаване, тъй като верни негови приятели се застъпили за завръщането му на поста. След кратко боледуване на 22 декември 1905 г. архимандрит Хрисант починал и на следващия ден бил погребан от южната страна на манастирския храм. За него проф. Л. Милетич още преживе бил написал, че това е “твърде разумен човек и добър познавач на народа в цялата околност”. А етрополци, живеещи в столицата, отпечатали следната жалейка в официоза на БПЦ “Църковен вестник”. “+ Етрополската дружба в ст. София  със скърб известява за голямата загуба, която претърпява градецът Етрополе със смъртта на игумена при Етрополския манастир “Св. Троица” отец Хрисанда, който на 22-ий того предаде Богу дух на 75 год. възраст. Покойникът е един от видните дейци на нашето политическо освобождение, като член на рев. комитет, действующ тогава в Етрополския район. Вечна памет на незабравимия труженик!”
След смъртта на архимандрит Хрисант Етрополския манастир бил управляван от или неопитни игумени, или от такива, обвързани с някои етрополски първенци, които си затваряли очите за различните злоупотреби и посегателства върху манастирското имущество. Подобна била и съдбата на останалите в манастира славянски ръкописни богослужебни книги. Те изчезвали една по една, присвоявани от различни хора. Интересно сведение за това ни е оставил видния наш историк проф. П. Мутафчиев, който през лятото на 1915 г. предприел едно пътуване по старопланинските манастири, започвайки от Искърското дефиле и достигайки до Троянския манастир. Резултатите от това му научно пътуване били публиквани още на времето. За книжовното богатство на Етрополския манастир той пише следното. “В манастира, в 1915 г., когато за пръв път го посетих, още се пазеха твърде много ръкописни книги, остатъци от някогашното му книжовно богатство. Тук давам къси бележки за тия от тях, които тогава успях да прегледам”. И той описва осем ръкописа и манастирския “поменик-кондика”. Петнадесет години по-късно картината коренно била променена. Ето неговото становище: “При повторното си посещение на манастира през миналото лято (т. е. през 1930 г.) не намерих в него нито една ръкописна книга. Липсва и кондиката и никой не знае какво е станало с тях. Едничката останала сега тук книга с приписка е Служебник, печатан в Москва в 1851 г.” Жалка и тъжна констатация направена не от кой да е, а от един учен и очевидец!
За наше щастие един етрополец успял да спаси от тотално изчезване доста етрополски ръкописи. Това бил Панчо Павлов Пръдльов, роден през 1887 г. в София. Коренът му е етрополски – прадядо му е видния чорбаджия Павле (Павел) Панчов Пръдльов (1805 – 9 май 1861 г.) виден табак и търговец. Баща му Павел Панчев (1865 – 1927) бил учител и директор на І и ІІ мъжки гимназии в София, а също така и окръжен управител. Самият Панчо Павлов израстнал и учил в столицата, завършил Софийския университет и специализирал във Виена. Бил е учител по латински едик във ІІ мъжка гимназия в София. Лятните ваканции прекарвал в Етрополе, където събирал сведения за миналото на града и околността. По този начин събрал огромен архив, който за съжаление не е предаден никъде и още се намира у негови съвременици. Покрай събирането на сведенията той събирал и стари ръкописи. Починал в София на 17 юли 1954 г. Две години по-късно, през 1956 г. неговите наследници продали на Народната библиотека в София общо 22 ръкописа за общата сума от 5100 лв. По този начин етрополските ръкописи в Народната библиотека станали около 35. Така до наши дни в различни хранилища са съхранени около 80 ръкописа, ценни произведения на Етрополската книжовна школа, чийто разцвет бил през ХVІІ в.

Архимандрит Хрисант е погребан в двора на етрополския манастир „Света Троица“.

Автор: доц. д-р Христо Темелски

Архимандрит Хрисант
Архимандрит Хрисант
Генерал от пехотата Павел Христов

Знаете ли, че един от най-достойните и уважавани български военачалници е генерал Павел Христов?

Споделям проекта за монумент на генерал от пехотата Павел Христов (1859 г. – 1921 г.), родом от гр. Етрополе, както и няколко думи по въпроса.
Изключително горд и щастлив съм, че участвам в тази общественозначима, смислена инициатива. Благодарен съм на сдружение „За Етрополе“, както и на етрополците – стоящи зад това родолюбиво дело – за това, че ме избраха да работя върху проекта и ме подтикнаха да разбера кой е „Железният генерал“ и какъв е неговият принос за България и всички нас. Благодаря и на всички от екипа, които освен своите професионализъм и добросъвестност, проявиха и разбиране и търпение, дадоха най-доброто от себе си за да стигнем до тук.

На фона на духовния и културен упадък на времето ни, на фона на обзелите ни груб материализъм и суета, на фона на разпад и егоцентризъм е жизнено важно да творим смислени неща, които да ни въздигат и обединяват като общество. Важно е да намерим общото помежду ни, това което ни свързва. Важно е да се върнем към корените си, да възприемем, оценим и съхраним традициите – само така имаме шанса нещо да надградим. Да преосмислим ролята на нашето поколение като част от развитието на едно достойно общество (със своите възходи и падения), със своя уникална идентичност, със своя уникална история. Да проумеем какво и колко сме наследили, но и това, че на свой ред трябва да завещаем ценности за бъдещите поколения.

Важно е да не забравяме, какво са направили дедите ни за нас, каква цена са платили. Те са отдали живота си за да бъдем обединени, свободни и просветлени – в тази прелестна, но и страдалчески извоювана територия.
Чували сме фразата: „Народ без памет – няма бъдеще“, ама доколко вникваме в нея?

Знаете ли, че един от най-достойните и уважавани български военачалници е генерал Павел Христов?
Знаете ли, че с действията си той е един от военачалниците които спасяват Балканската война – 1912 г. от пълен погром и огромна за България катастрофа и, че за това е наречен „Бунархисарския герой“ и „Железният генерал“? И, че ако Той беше командващ Трета българска армия, а не неговият началник (опозореният родоотстъпник ген. Радко Димитриев), щеще да се стигне до бързо приключване на Балканската война, с небивал успех за българите, и до спасяването на десетките хиляди безмислено дадени жертви?
Знаете ли, че в Сръбско-българската война – 1885 г., капитан Павел Христов като командир на 3-та дружина от 3-ти пехотен Бдински полк превзема „на нож“ противниковата позиция на Три уши, а след това и като командир на Бдинския полк „Героят на деня“ участва в превземането на гр. Пирот?
Знаете ли за военните му заслуги, подвизи, дела през Междусъюзническата –1913 г. и Първата световна войни?
Знаете ли, че той е един от главните строители на българската армия във време когато съдбата на българския народ е била на косъм от тотално унищожение и, че благодарение на тази армия ние все още съществуваме като нация? Че, е учител и възпитател на огромен брой офицери (сред които ген. Вл. Вазов, ген. Колев, ген. Жеков и много други)? Че, като Инспектор на граничната стража (през 1898 г.) създава първия пограничен устав на българската армия и, че по своя воля тогава помага безрезервно на дейците на освободителното движение на българите в Македония и Тракия?
Знаете ли, че е проявявал бащински грижи за войниците, и че в поверените му войскови части (и в мирно време, и във война) случаите на болести и глад са сведени до нямащ аналог за времето си минимум?
Знаете ли, че името му е еталон (сред тогавашната ни армия) за патриотизъм, морал, пълководство, войнска доблест, безкористност, чест, идеализъм, смелост, отдаденост, непоклатимост, неподкупност и много други качества?
Знаете ли, че първи и единствен той разобличава официално пред Народното събрание основния виновник и предател (генерал Радко Димитриев) за първата ни национална катастрофа, като описва подробно и добросъвестно всичките грешки, направени през двете балкански войни и, че чак сега е публикуван неговият доклад от 1914 г. („Престъпленията на ген. Радко Димитриев“, 2017 г., съст. Ц. Билярски)? И, че явно заради истините и каузите, които е отстоявал, комунистическата историография и политика, а и не само тя, го „забравя“ и потулва неговия ореол?
Още много има за казване и разказване относно неговите дела и тяхната значимост…

През 30-те г. етрополци кръщават улица на негово име в центъра на Етрополе (по случайност на тази улица сега се предвижда да бъде изграден паметникът). През 1945 г. улицата е преименувана и досега нищо, което да увековечава неговата памет в общественото пространство не е създадено. Едва през 2013 г. президентът Плевнелиев му присъжда орден Стара планина 1 степен.

Приносът на този умишлено „изтрит“ национален герой за нашата държава и въобще за цялото българско племе е изключително голям. Време е, това което е направено за да бъде той забравен, а също и нашата безучастност – да бъдат победени, истината да излезе на преден план и той отново да получи полагащите му се почит и преклонение, а неговият пример – да бъде следван. Време е всички истински герои да бъдат подобаващо почетени, тези на чиито рамене ние сме стъпили.

Това, което българският народ му дължи е много повече от паметник. Създаването на този паметник, според мен, е една стъпка към опознаването, приемането и съхраняването на истинската ни история, както и една от стъпките в развитието ни като нация. Още повече, този монумент е и не само за неговия принос, но и за идеалите, ценностите и жертвите, стоящи зад борбите на всички изстрадали бойци от тази епоха.

Преди години, на монтаж на монумент, в памет на изключителния човек и алпинист Христо Г. Христов (1977 г. – 2004 г.), по повод мотивацията на част от екипа (в който имах честта да участвам) големият наш алпинист Сотир Стойчев, който ни ръководеше тогава, изрече паметните за мен слова: „След 100 години никой от нас няма да го има. Този монумент обаче – ще продължи да съществува“. Мисля, че г-н Стойчев беше абсолютно прав. В тази връзка, съмненията относно изграждането на мемориално съоръжение, в памет на важни за едно обществото идеи, събития, критерии, ми се струва, че са „меко казано“ – неоснователни.

Моля, споделяйте! За да може това ВАЖНО за всички нас дело да получи повече обществена подкрепа!
Митко Златанов.

Етрополе

Паметник Братската Могила – Етрополе

Из спомените на Димитър Димитров:
В качеството ми на секретар на Градския народен съвет организирах строителството на паметника – „Братската Могила“ в Етрополе.
През 1957 г. бе възложено на арх. Иван Иванчев от София да изготви проекта за паметник. Зимата проекта бе готов и утвърден от ръководството на Етрополе и от държавната комисия. След като бе уточнено мястото на бъдещия паметник, пролетта на 1958г. започна неговото строителство. Изкопани бяха основите, поравнена бе траншеята-окоп около 15 метра, останала от Руско-турската освободителна война. Всичко това се извършваше на трудови начала от служителите и работниците от града. На ръководството на автомобилния клон бе възложено доставянето на каменните блокове за обработка. Всеки ден млади ентусиазирани шофьори пътуваха със своите ЗИС-ове от Ябланица и Враца и докарваха по 2-3 броя каменни блокове. Най-много блокове превозиха шофьорите Вълко Гергов и Любен Тодоров. Пролетта и лятото на 1958г. бяха благоприятни заработа на открито. До известна степен трудности създаваше пътя от града до „Братската могила“, не беше чакълиран изцяло. Спомням си един ден дойдоха от Джурово, тогава Тетевенска околия повече от тридесет мъже, жени и младежи да работят доброволно по разширяването на пътя. Водеше ги Томо Николов. Пътят бе завършен частично и разширен с отводнителни канавки. От дясната му страна по на 10-15 метра бяха побити специално изработени бели камъни от майсторите на Врачанската кариера, които го подчертаваха. Всичко това бе извършено с доброволен труд. Каменоделец Кирил Кирилов или Киро, както всички го наричахме, работеше всекидневно без прекъсване по 10-12 часа. Започна изграждането на пиедистала, камък по камък, ред по ред. Височината растеше и не можеше повече да се работи на ръка. Това наложи да се отсекат дъбови греди от местността „Острома“ в Лъга. Направихме дървено скеле над самия строеж. По него с помоща на скрипец се издигаше и полагаше на своето място всеки камък до окончателното завършване. Преди да бъде монтиран и последният детайл, специална комисия от градското ръководство го прие и одобри. След монтажа му паметникът доби своя 13,20-метров ръст. Предварително бе уточнен списъкът на имената на загиналите в периода 1923-1945 г., които предстоеше да се издълбаят върху каменните блокове на вратата.
Започна подготовката за тържественото откриване. Бе осигурено 240 м. Бяло платно за обвиване на паметника.
Денят бе 27.09.1958 г. Йордан Кантарджиев- председател на ЦКРК, откри паметника.
Димитър Димитров
Публикувано във вестник „Етрополски Преглед“ бр. 38 на 26.09.1988 година.
Благодаря за съдействието на Библиотека Етрополе- без тяхната помощ този материал нямаше да бъде тук!