Етрополски легенди

Баба Велика

Един мощен хребет, осеян с тучни ливади, вековни буки и дъбови гори, набразден от десетки бистри потоци, гордо стои на североизток от Етрополе. От билото на този хребет, като на длан се вижда града и цялата околност. Та там на тази височина, в една малка падинка се гушеше къщата на дядо Йордан и баба Велика. До нея кошарата, плевнята. Единадесет деца имали те- седем момчета и четири момичета.
Бащата се занимавал със стоката, а майката с челядта.
А те растели от хубави, по-хубави. Снажни, пъргави, смели. Може би чистият въздух и волния живот им помогнали да създадат толкова сърцати, силни, че и разумни и човечни хора. Като поотраснали, вдъхновени от младостта, се втурнали да помагат на родителите си. Удвоили се овчите и козите стада. Десетки крави и коне. Потекло към падината, към домът на многолюдното семейство – имането, богатството, златото.
– На всеко дете по къща на два ката ще изградим в града, накрая за нас двамата отделно ще построим – заговорила весело една вечер баба Велика, когато доста пари събрали.
– Така да бъде! – благословил бащата.
А синовете и дъщерите потриват ръце, сияят от радост. И не напразно думала майката – за шест години, четири къщи вдигнали. И когато се готвели пета да започват и още най-големия син да женят, разнесла се страшната вест. Турците навлезли в българските земи.
– До Балкана! Нито крачка няма да им разрешим! – пръв заговорил Иван, най-малкия им син.
Почти същото твърдят и другите. Само бащата, дядо Йордан, смуче от лулата, кима с глава и тихо произнася:
– Няма да ги спрете деца мои, няма! Тази сган тръгнала ли е, трудно някой би успял!
– Нима не ни познаваш тате? – скочили на крака всичките синове, че и дъщерите.
А той гледа в жаравата, подръпва от лулата и все така тихо, отчаяно дума им:
– Не се горещете, седнете! Силни сте, смели сте, ловки и бързи сте! Вярно е!
– Тогава защо да не ги спрем тате?- отново Иван, па добавя, че както сръчни сме и ножовете въртим, като пилета ще ги изколим!
– Не можете синко, не ще успеете! Какво сме ние? Шепа хора! Как ще се изправите срещу тази паплач? Ще биете, ще трепете, но толкоз народ не ще смогнете да убиете! Пък и те какво смятате? Че са дядковци, като мен ли? Войни и те са, свирепи, кръвожадни!
Паскача баба Велика, слага ръце на раменете на сина си и властно казва:
– Седни сине, седни! А ти Йордане, защо плашиш децата. Щом трябва отиват всички до един. И с тези изчадия ще се бият мъжки, па каквото става да става!
Изправя се мигом Кръстана, една от щерките:
– И ние мамо ще идем, там на билото, па нека речат града ни да вземат!
– И вие дъще и вие! – гордо произнася майката.
Говори тя, а дядо Йордан и слуша, и не слуша. Мълчи, па накрая, все така отчаяно:
– Моята челяд от нищо не се плаши. Дори и от самата смърт! Но колко такива люде има в града ни? Колко- хиляда, две хиляди? Капка в морето! Мъжете ще идат, така се полага! Бийте се по мъжки! Но и хей така живота си на вятъра не излагайте! Защото и след като дойдат в градът ни поробителите…
– Никога, никога, турски крак в Етрополе няма да стъпи, тате! – вика големия син и рие с крак до огнището.
– Не ме прекъсвай! – този път строго произнася бащата, а синът мигом се изправя и слага ръце на гърдите си, па дума:
– Прощавай тате! Никога няма да го правя!
– Да! Недей да мислите, че на мен ми се сака да се домъкнат, да ни поробят! Дано да не стане! Дано! Дано им стигне власт и имане до Балкана! И там да спрат. Ала, ако дръзнат и него да минат и не успеем ли да ги спрем, тогава лошо! Ще се пуснат по ранината, като лавина и Търнов град ще падне, а падне ли той, ще падне и България! После, нимаще приемем, че краят на българите е дошъл? Нима завинаги ще склоним глава и завинаги робството ще траем? Не! Битката ще трябва да продължи, дори и да нямаме високо издигнато родното знаме! Ето затова, не бива да хвърляме сили напразно!
– Вярно е това Йордане, що казваш Йордане! Но дано им стигне до Балкана, а тръгнат ли да минават – всичката ни челяд срещу тях ще застане!
– Че мен къде ме слагаш! – пак почва мъжът и.
Разговаряли тревожно в голямото семейство, наредени около огнището, а времето върви, върви. Преваля полунощ, пък те не си лягат. Но кои са те? Колко са? Неколко. Прав е бащата и се сбъдват думите му. Само след месеци ордите стигнали пред Балкана. Раздвижили се хората от града. Пристигнала войска от столицата и страната. Вдигнали се всички мъже, че и младежи, война да водят. И седемте сина на Велика тръгнали, а тя с китка здравец изпратила, там на самото било на планината. Изпратили ги със стаена мъка и тъга, че и отчаяние. А дядо Йордан, мълчи, пуши, въздиша па:
– Свършено е Велико! Падна нашата държава!
– Изглежда, че право думаш Йордане! Но що можем ние с теб да сторим? Ето и седемте си сина изпратихме. Дето се вика срещу самата смърт ги изправяме, а това малко ли е?Дано, дано не бързат да продължат!
А те, турците, постояли седмица, две в подножието на планината, приели още подкрепления и тръгнали към Етрополе. Тръгнале не само през Етрополския проход, а през всички. Тръгнали и срещнали там на планината балканджии. Много ли, малко ли, дни и седмици минали и ето една ранна утрин от билото на хребета, от своя дом, гледат баба Велика и дядо Йордан, гледат как облаци дим обхващат къщите, града. Сетне като същинска лавина турските пълчища заливат „Равнището“ и се впускат по поречието на реката. Същият ден се завърнали и седемте му сина – бледи, окървавени, окъсани, изморени. Върнали се и на другия ден отново заминали.
– До край ще се бием мамо!Догде и последното българско селище падне! – дума и Боян.
А тя плаче, плаче и:
– Идете синове мои, идете! Но думите на баща си помнете! За града, за нашия град, хора, мъже ще ни трябват!
– Бате Христо, мамо, твоят роден син е назначен да води всички етрополци, които ще се бият докрай – радостно съобщава и най-малкия син.
– Лично бъларския вожд на войската го назначи! Каза ме „Де да имахме умни и силни, като теб, па нищо, че са по брой повече османците. Отвъд Анадола ще ги прогоним, че и там мира няма да им дадем“!
И пак добавя баба Велика:
– Всички сте храбри и добри, ама файда едва ли ще има от вашето отиване.
А дядо Йордан:
– Докрай! До самият край мои орли! И помнете – ние ви чакаме! Чакаме ви живи и здрави!
Чакали ги и дочакали. Отново дошли синовете им. Петима от тях с рани по телата, но живи.
Вярно е, много боеве всичките българи водили. Готови последната капка кръв да дадат и все пак родината си не успяли да спасят. Нямало я вече България, нямало я! Нея я нямало, но заради рударството ли, заради смелостта на етрополци, а може би и заради майсторството им Етрополе го имало! И до ден днешен се знае, Етрополе и още няколко града, запазили свободата си цели триста, че и повече години!
Отново в малката падинка, на големия хребет на североизток от града, заискрял огън. Отново заблеяли овци, животът започнал. Нов живот ли? Не все същият. Оженили се момците, че и момите на баба Велика. Къщи всички в града издигнали. До един прочути търговци на стока станали синовете и. А имането растяло и все повече ставало. Така от голямото семейство, цяла фамилия израсла. Фамилия от знатна, по-знатна. Дето се казва, всичко от добре, по-добре тръгнало. И все пак в душата на етрополци, та и в дядо Йордановото семейство, тъга и скрита надежда се таела. Вярвали, надявали се, че след две, три години, родината ни отново ще бъде свободна! Родината, та и целият български народ отново да възкръсне. В надежда отлитнали първите пет години.Надявала се и баба Велика. През целите тези пет години, откакто османците в града стъпили – тя баба Велика, нито един път в Етрополе не отишла. Нито синовете си, новодомци сакала да види, нито красивите млади невести. Да, единадесет от децата и се оженили през тези тъжни години. Сватби болярски вдигнали. По български обичай всичко сторили. На ръце искали да я отнесат, а тя не иска:
– Докато очите ми не видят тези неверници, че обратно към Анадола тръгват, в града няма да стъпя! – дума им.
Отвръща и дядо Йоран, смучейки лулата:
– Ти няма да видиш Велико, няма!
– Защо бе проклетнико? – кори го тя и добавя – че нали седемдесет и четири години съм.
– И годините на орлите да стигнеш, няма да ги видиш – дума той, а тя:
– За тебе си отговаряй! Аз решила съм, докато турците от града не изпратя, няма да умирам!
– Не се вдетинявай! Не измъчвай децата! Ми иди виж, на пук на поробителите, какви домове издигнаха, издигнаха, населиха се! – уговаря я дядо Йордан, ала напразно и той не успял да я предума.
И пак най-малкия син успял да я зарадва. Една заран в собата влезнал той и засмян, радостен:
– Дойде мамо! Най-после на бял свят в нашия род втората Велика! Да, на посоки смятали че е. Останалите и синове и дъщери все мъжки челяди имали. Та по този повод думали из целия град. От Йордановият род и небето само мъже сака да растат, войни прочути да станат и от града и родината поробителите завинаги да изгонят. Е, нито дядо Йордан, ни баба Велика за това се не сърдили. Напротив, радвали се. Смятали го за чест и достойнство. Да, но сега като чула тези думи, рипнала баба Велика, песен от радост запяла. Гледа дядо Йордан, па бъбре:
– Е, най-сетне след толкоз години отвори ти се сърцето и ти в града ще идеш!
– Че се отвори вярно е! – отвръща тя – Ама в града няма да ида! Не ми почерняй радостта!
– Тука мале, тука! Ще кръстиме и кръщене голямо направиме. Целия град ще поканим – реди синът и.
Думи, които направо душата и отварят. Плаче тя от радост и синът си прекъсва:
– Тука синко, градските, че и околните села хората ще поканим. Със сладки гозби нагостим. Най-знатни свирачи ще докараме и най-прочути певци, та да се знае и помни, докле родът ни го има, кога се е родила и кръстила на баба Велика внучката! Тук, аз дорде дишам нея, че ако и друга се роди ще гледам. Далеч от тези поганци!
А дядо Йордан:
– Докога сакаш да ти казваме, че в Етрополе, турци няма?! Че твоят син Христо е един от управниците.
А тя, гледа го сърдито, отвръща му:
– Нямаме, нямаме, ама имаме! Че на Христо, че и над другите управници, султански пратеник стои!
Гледа дядо Йордан, стъпва от крак на крак и:
– Голяма радост! Това е само за пред хората!
– Та това и аз сакам да кажа! Че султана дава ни право, но ни напомна „Ето виждате ли моя човек? Вършете що вършете, но помнете султана е ваш господар“! Гробът му дано се провали!
Слуша то синът им Иван, па в разговора се намесва:
– Айде да оставим за друг път този разговор, татко и мамо! Сега радост имаме, та нека всички се порадват!
– Така е синко! Ти си прав! Пета година измина, та чак сега отвори ми се сърцето! – прекъсва го тя и добавя – Кога сине тук ще го донесете? Ти предай на булката! Тя е разумна и добра, че ако сака и рече пред нас да я докарате с бебето, докато тя се оправи напълно, аз така ще и слугувам, че няма да позволя, нищо да похваща! По-добре отколкото в града ще се чувства. Вярно ти казвам! Предай го и на нея и на родната и майка – Мата. Тя ме познава, знае коя съм. Щом може единадесет челяди сама да отгледам, значи не ще се посрамя и пред тази моя безкрайна радост, която ме върна отново на този свят!
А дядо Йордан подсмива се и:
– Е, щом се върна на този свят, значи и в града ще идеш! Няма що, предаде се най сетне!
Пък тя клима с глава, отвръща му:
– Надявам се, да се върна, само тогава, когато османлийте завинаги си отидат!
Иван виждайки, че двамата може да се скарат, пак ги прекъсва:
– Махнете поне сега за няколко минути тези мръсници!То ще им дойде краят! Та викаш за жена ми, дали ти вярва, че и майка и? Вярват ти! Казаха да ти предам, че ако ти и татко се съгласите още в края на другата неделя, ще дойдат и живеят чак до зимата тук!
Прекъсва го баба Велика:
– Мамините! Да знаят как само ще си ги посрещна, че и нещичко тая в големия шкаф!
Па седнали, хапнали, пийнали и тръгнал си Иван за града и той доволен и родителите му дваж, та и триж по-богати. Е, разбира се, пърата им внучка, първото подновяване името на баба Велика. Как да не се радват? А робството? Най-после тази българка макар и за няколко часа забрави го! Забрави го, сякаш голяма тежест свали от себе си!
– Бре, голяма работа е това радостта! – вика и дядо Йордан, гледайки я сякаш цялата се е променила – Гледам те, не мога да повярвам на очите си! Само два часа така се преобрази, че ме смая! А дано си промениш и ината и речеш утре да те отведа до града – домовете на челядта си да видиш!
Дума и той, а тя мълчи, чълчи. После седнала на прага, па гледа към града, обхванала с двете си ръце лицето си:
– Какъв рай щеше да бъде и в града и тук, ако нямаше тези поганци. Двадесет и седем внучета вече станаха и всичките в робски години ще растат! Горките крехки душици!
Е, стига де! Ти като си се захванала за тази робия! Виждаш сама, не е толкова страшна, колкото ние смятахме! – дума и старецът.
– Ще видиш, дано жив да си! Нека минат още няколко години, да се успокоят, да се съвземат от войните! После бял ден няма да ни дадат да видим! Помни и тук ще се напълни с турци! Та нали нашия град е хубав бе, Йордане! Хубав и прочут. Работа има, пари има и могат да се печелят. Да си печелят, ама с нашите ръце в техните джобове! Ще работят нашите деца, а парите в техните пазви! Ама недай си нещо момиче да харесат? Че как и кой може да го отърве бе, мъжо? Ама ти, Йордане, хич не мислиш що може да стане занапред, ако тези проклетници не си отидат!
Сяда мъжът и до нея и:
– Не мисля, не мисля ли? Но що мога да сторя? Ако отида да го убия султанския пратеник и хората му – хем по-зли, хем по-много ще докарат! Радва ме, че децата ни все мъжки рожби добиха. Друго е като са момчета! Е, новата ни Велика жива и здрава да е! За нея няма да е страшно! Има кой да я пази!
Голямо тържество, че и от сватба, дори и от събор по-голямо било кръщенето на Велика. Що ядене и пиене, игри и песни! От тази ранна утрин до късно през нощта светели огньовете и се разнасяла веселбата, там от билото, от падината, от къщата на баба Велика.
На другият ден, събрали се само синовете, дъщерите, зетьовете, снахите и разбира се внуците. Седнали и преди да почнат отново да ядат и пият решили. Всяко трето момиче от фамилията да носи името Велика.
Кой знае дали прочутата Велика Войвода, страшилището за поробителите в Етрополския край не е била от потомците на баба Велика?!

А от преданието до нас е стигнало, че когато градът Етрополе е паднал Велика била на 74 години, а е умряла на 106 години. И през целите тридесет и две години нито веднъж в града не е стъпила. А преди да затвори завинаги очи събрала цялата челяд и изрекла:
– Когато и да е България и Етрополе ще са свободни! Посрещнете свободата и в този ден цветя, много, много цветя на гробът ми посадете!

Етрополе- 1932г.

Първата млекарница на Етрополе

Разглеждайки семейни снимки от албумите на моите родители, попаднах на снимка на дядо ми (баща на майка ми), направена в края на 1904-та или началото на 1905-та година в първата млекарница на Етрополе.
Определям годините по следните факти: Първото Млекарско дружество „Малки Искър“ в Етрополе е основано
през 1904-та година и втория факт – по това време дядо ми е бил още ерген, имам по-късна снимка от неговата сватба, на която правя разлика във външния му изглед, а също така първото му дете е родено през 1908-ма година.
На изгледите на Етрополе от 1032 и 1935 година в червен кръг съм посочил сградата на първата млекарница,
а новата мандра (която съществува и днес) е построена през 1934 година.
Снимката на дядо ми и негов колега (няма кой да ми каже името му) е направена вероятно от дестрибутора на
центрофугата с ръчно задвижване тип Alfa Laval Separator – Н.Шпетровъ & Сие. Предполагам, защото на стената зад млекарите се вижда плакат, рекламиращ работещата центрофуга.
Тази центрофуга работеше в новата млекарница до средата на 50-те години на миналия век. Като дете ходех в млекарницата за бито мляко (само такова се продаваше през 52-ра -55-та година) и ми беше много интересно да гледам как работеше машината.

Разказва Боян Шаранов.

Етрополе-млекарницата-1904-г

Етрополе-млекарницата-1904г

Етрополе-изглед-1935-г

Етрополе-изглед-1935г

 

ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО В ЕТРОПОЛЕ

1906г. Кметът на Етрополе, Григор Христов Кичеров прави постъпки пред Софийско окрржно управление да се даде на града щат за лекар, тъй като общината се готви за строителство на сграда за болница. Но щат за лекар не се разрешава, поради липса на средства.
1910г. Нашият съгражданин Павел Бончев завършва в София специализирано здравно училище и става първич фелдшер в града.
1911г. В новопостроената болнична сграда с амбулаторич е назначен първият лекар с медицинско образование д-р Иванов, след него е д-р Виктор Станков. Амбулаторията е пригодена за жилище на семейството на лекаря. Има превързочна и малка стая за медицински консумативи.
1936г. Първата акушерка в града Мара Ножарова- завършва специално полувисше акушерско училище. С помоща на кмета на града, Борис Зосимов, разкрива родилен дом в къщата на Александър Кунов.
1939г. Първичт лекар, наш съгражданин е д-р Павел П. Бончев, който завършва висше медицинско образование в Софийскич университет. Нчма дом в който д-р Бончев да не е влизал. Обичан и уважаван от всички.
1940г. Първи стоматолог К. Йосифов идващ 2-3 дена седмично от град София за обслужване на населението.
1941г. Открита е първата аптека в града от Иван П. Бончев- завършил фармация в Италия.
1943г. Д-р Павел Бончев доставя в града първия рентгенов апарат в собствената си амбулатория, в своя дом.
1952г. Открива се първата поликлиника в града, в къщата на фамилия Кочанови, в центъра на града. Открива се първия стационар с 11 легла в най-старата болнична сграда (строена 1911г.). Постъпки за разкриването им са направени от председателя на ГНС Михаил Чевеняков. Първият главен лекар е нашия съгражданин д-р Павел Бончев, а първата медицинска сестра е Дафинка Петкова.
1956г. Доктор Иван Даков е назначен за главен лекар в изградената градска болница, работи като такъв до 1989 година.
1957г. Посещение на министъра на здравеопазването д-р Петър Коларов в Етрополе. Обсъдено е строителство на нова сграда за градската болница.
1958г. Населението на града, въз основа на Закона за самооблагане на населението, от месец март сйщата година, се самооблага с най-висок процент – 3% от месечните си възнаграждения, за строителството на болницс и стадион в града.
1962г. Закупена е със средства на смооблагане, линейка за градската болница, марка „Баркас“, с разрешение на Държавния комитет за планиране.
1963г. В сградата на болницата, построена през 1911г. е разкрита детска ясла с 26 деца. Завеждащ яслата е сестра Якимова.
1966г. По искане на главниа лекар на болницата, д-р Иван Даков в града се утвърждава районна болница.
1973г. Доцент Александър Герчев извършва първите операции на тазобедрена става, по опита на руския професор Сиваш. Правят се операции на чужденци. Етрополе става републикански център по алопластика.
1982г. В новостроящата се болница на първия етаж се открива поликлиника, стоматологични и детски кабинети и бърза медицинска помощ. Болницата е започната през 1974г., но продължава да се строи.
1988г. В построената от Строителни войски най-нова болница, в стационара са настанени 12 отделения с операционни, поликлиника с кабинети и апаратура. Изграден е хранителен блок с пароцентрала с мазутно гориво. Медицинският персонал при откриването на болницата е 46 лекари- от които 9 стоматолози, 124 души среден медицински персонал, от които 9 акушерки и 12 линейки. Болницата е завършена окончателно на 28 декември 1988 година. Вложените за строителството и обзавеждането средства са 8,7 милиона лева.
1988г. В новопостроената болница е разкрита клиника с операционни и стационар за ортопедия и травматология. Клиниката е създадена от професор Алесандър Герчев.

1998г. Районната болница се именува на професор-доктор Александър Герчев – починал през месец ноември 1997г.

Източник: „Етрополе- летопис 19 и 20 век, исторически дати и събития“ с автор Димитър Иванoв Димитров

Димитър Иванов Димитров

Димитър Иванов Димитров

Футболен отбор "Вихър" - с. Лопян

Футболен отбор „Вихър“- с. Лопян

След Първата Световна Война на спорта започва да се гледа като необходимост. В училището се провежда редовна гимнастика- някои младежи се увличат по футбола, а след 1944 година в Лопян се оформя и спортен клуб за футболисти- наименован „ВИХЪР“. Този футболен отбор има и значителни прояви, когато играе с отбори от съседните села- Брусен, Джурово, Лъга. Имал е значителни успехи- често с победи.

Страстни футболисти от „Вихър“ са били:

Илия Пенков Георгиев, Ганчо Петков, Стефан Цаков, Цвятко Маринов, Панчо Панчев, Марин Маринов, Васил Йолов, Петър Борисов, Иван Райков, Васил Енчев, Костадин Мицов и др.

От Лопян има и израстнали спортисти от национално значение, като Иван Мирчев Пеев- бегач на дълги разстояния, участвал и в международни състезания, Лако Николов (Кюлов) Христов- борец, също със значителни успехи, в джудото се е проявила успешно Радка Николова Генчева от Ямна- печелила много награди от национални и международни състезания.

Източник: „Село Лопян, окръг Софийски – МИТОВЕ, ЛЕГЕНДИ, ПРЕДАНИЯ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ“ с автор Здравко Колев.

Футболен отбор "Вихър" - с. Лопян

Футболен отбор „Вихър“ – с. Лопян

Етрополски носии - 1931г.

Народни носии от Етрополско

Отколе етрополката е оставила своя дар на поколенията – красивите етрополски носии с ярко обагрени шевици. Изкустните женски ръце са използвали редица материали и оригинални хрумвания при подбора на мотивите и орнаментите и при съчетанието на багрите. Носиите от Етрополско са няколко типа в зависимост от предназначението си и от възрастта на жената, която ги облича.
“Гизията” е официалното етрополско облекло за млади момичета и невести. Материята е тъкана в преливащи цветове на вишневочервен оттенък. Полата на гизията е плисирана на едри плисета. Украсена е с черна дантела, разположена по цялата дължина на долния край. Около врата и отпред е обточена с кадифе. Ръкавите са дълги и на рамото се шиели с набор. Краищата им са украсени с дантела. Неизменна част от гизията е престилката – сатенена с красива бродерия. Изящните пафти украсяват носията в празнични дни. Изработени са от майстори- ювелири и носят белезите на местните златарски центрове. Чупразите имат различни форми – кръгли, щитовидни, с изображения на животни и растения, с религиозни мотиви и др. Закрепени са върху сърмен колан. За главата има черна кърпа – бариш, а за краката – чорапи и ниски черни обувки. В хладните дни към празничното облекло се добавя ентерия от червен копринен плат на бели раета. Около врата, отпред и отдолу е обточена с черен гайтан, което придава на дрехата красота и изящество. Ентерията се закопчава отпред с илици, изработени от черни ширити в два реда с красиви копчета. Ръкавите са дълги. Те падат свободно върху красива сребърна гривна.
Друга по-разпространена етрополска женска носия е сукманената. Самата дума “сукман” е турска и означава дълга женска дреха без ръкави от дебел вълнен плат. Той се носи от невестите и по-възрастните жени. Те си го шиели сами от парчета /клинове/, широк в долната си част и втален в кръста. Най-важна в него е украсата на пазвата, вътрешните джобове и края на полите. Типичният етрополски сукман е в тъмносин цвят, обточен отдолу със светложълт гайтан. Ръкавите са украсени с двуцветен гайтан в черно и кафяво, а пазвеният отвор е с красив ширит в червено, кафяво, оранжево и бяло. Неизменна част от основния състав на костюма е ризата от бяло кенарено платно със свилени ръкави, чиито краища са украсени с ефирна дантела с вплетени пайети. Сукманът е привързан с черна кадифена престилка с красива бродерия от цветя в различни багри. На главата се носи “фесле” – малка шапчица от червено сукно и камилска вълна, привързана с черна кърпа.
Красивите етрополки украсявали шията с различни нанизи – златни, сребърни и мънистени гердани. Обували ниски черни обувки през зимата, а в топлото време – пошити чехли. Полъхът на модното градско облекло се усеща и тук. За това говори запазена в Историческия музей красива копринена рокля с лилав цвят, вероятно внос от чужбина. Тя е скроена с широки поли, украсени с кадифена лента в подходящ цвят. Горната част е силно вталена, а пазвеният отвор е обточен с красив ширит от златно ламе. Ръкавите са с изящна кройка, декорирани с кадифе и малки панделки. Допълнение към това изискано модно облекло са красива брошка и сребърна гривна.
Най-общо можем да кажем, че със своята пъстрота и изящество, с меките си нежни тонове, етрополската носия е прекрасна хармония, която би вдъхновила редица съвременни дизайнери.

По материали на Исторически музей – Етрополе

1925г. - Етрополки в типични местни носии

1925г. – Етрополки в типични местни носии

Етрополки в носии - 1931г.

Етрополки в носии – 1931г.

Етрополска носия - 1939 г.

Етрополска носия – 1939 г.

Кой, кога, как и защо създава българския трикольор?

Това е една история, която я няма в учебниците. Пропусната от недоглеждане или от хроничния ни проблем да забравяме историята си. Кой, кога, как и защо създава българския трикольор? Създаването му преплита три държави, две короновани глави, едно 14-годишно момиче, бащина заръка, любов и надежда за свобода. Местим се точно 140 години назад във времето.
“След Априлското въстание, след онзи взрив на недоволство от цяла Европа. След взрива на недоволство в Букурещ през 1876 година се събира отбрано българско общество – в това българско общество е взето решение да бъде направено знаме, което да бъде направено за участие в предстояща война”, разказва Марин Кубетски, учител по история в ОУ “Христо Ботев” – гр.Етрополе.
А именно – Руско-турската война. Очакването ѝ стимулира българите към активна дейност. Всеки дава кой каквото може. Браилският търговец Иван Параскевов заявява, че знамето от името на Браила е негова грижа. Той лично ще го дари, а неговата дъщеря Стилияна ще го изработи.
“Стилияна започва работа през ноември, материалите за знамето ще достави от Виена – сърмени конци и коприна. Всичко това се е извършвало в пълна тайна. Стилияна била предупредена да не разказва никъде за знамето, което шие, имала е определена стая, в която е бродирала знамето, след шест месеца тя е готова със знамето и то е напълно ушито”, разказва Лилия Криворова, главен експерт в НВМИ.
Проектът за знамето и неговата символика са дело на бащата на Стилияна. Бяло, зелено и червено, разположени хоризонтално. По това време нашенските знамена са най-често зелени, а ако има бяло – то е в центъра. До
1877 г. бялото, зеленото и червеното присъстват в българската революционна символика като традиция. Но само сред четите на емиграцията. Започнали упреци, защото точно така видели семейство Параскевови бойния флаг, предназначен за опълченците в Руско-турската освободителна война.
“Баща й казва, че бялото ще бъде най-отгоре, защото бялото започва с буквата “Б”, както започва и името
на България”, продължава разказа си Лилия Криворова, главен експерт в НВМИ.
По това време бащата на Стилияна наема за нея и брат й частен учител. Държи децата да получат добро образование, но задължително да бъде на родния им език. В Браила пристига едни млад мъж, преследван заради известния обир на турската поща от Димитър Общи. Илия Вълчев, родом от Етрополе, сподвижник на Васил Левски, добре образован, от уважавано и богато семейство. Стилияна се влюбва в него. Той обаче не вярва, че руснаците ще ни освободят. Според Марин Кубетски, историк от родния град на Вълчев – той повлиява на Стилияна за това как да изглежда знамето.
“При първата ѝ дума, когато казва, че България и бяло са с една буква и трябва да са отгоре, аз виждам влиянието на Илия Вълчев към Стилияна Параскевова”, смята Марин Кубетски.
“На 8 май 1877 година Иван Парскевов, нейния баща, заедно със самата Стилияна са приети от великия
княз Николай Николаевич, главнокомандващ на руската българска армия. За да предаде ушитото от нея знаме. Великият княз обещава при тази аудиенция, че това знаме ще бъде връчено на 4-та опълченска дружина и че то ще бъде осветено”, допълва Лилия Криворова.
Марин Кубетски уточнява: “След ушиването на знамето, знамето не е осветено. Осветено е само Самарското знаме.”
А Самарското е направено то монахини в руския град Самара. Дарено за Априлското въстание. Руският княз решава то да бъде използвано за предстоящата война. Браилското знаме било предвидено за 4-та опълченска дружина.
“Това е по заповед на руското командване, българско знаме не трябва да участва в боевете, няма българска армия, няма българска държава. И трябва да участва само едно единствено знаме. И това е Самарското знаме”, обяснява Марин Кубетски.
Лилия Криворова допълва: “Затова не е известно къде точно се е намирало знамето по времето на Руско-турската освободителна война.”
На 30 август 1878 година в Пловдив има парад на всички опълченски знамена – три на брой. Липсва само това на Стилияна. Затова и всички си мислят, че то е изчезнало завинаги. Върнато е на българската държавност чак на 8 август 1878 година. Целият въпрос е как то е успяло да стане национален символ на България.

Източник: www.bnt.bg

www.bnt.bg/bg/a/koj-e-avtorat-na-balgarskiya-tribagrenik

генерал-майор Павел Христов

Разказ в картини за генерал-майор Павел Христов

Скъпи приятели, с радост съобщаваме, че „Сдружение За Етрополе“ успешно реализира и втория си проект – разказ в картини за делото на един велик етрополец – генералът от пехотата Павел Христов.
Идеята за изданието се роди преди два месеца. Водещо беше желанието ни да достигнем до подрастващото поколение в нашия град.
Вярваме, че именно делата на нашите предци са примерите, които в днешно време ни учат що е Достойнство, Морал, Почтеност, Честност и Родолюбие!
За да я има България и българщината…
„Сдружение За Етрополе“ благодари от сърце на всички, взели участие в реализацията на изданието:
• На Христо Бориславов Нинов – Свещеник в църква „Свети Архангел Михаил“- гр.Етрополе, за прекрасните рисунки и текстовете към тях.

• На Петко Величков Петков – краевед, историк, автор на книги за Етрополе.
• На „Иззи Принт“ ЕООД –за оформлението и предпечатната подготовка.
• На „ГЕОТЕХМИН“ ООД – без тяхната подкрепа, днес изданието нямаше да го има.

Книжките се разпространяват безплатно. Поради ограничения първи тираж, са предоставени за разпространение на ОУ „Христо Ботев“ и СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе.
Надяваме се, че в скоро време ще издадем и втори такъв.

С уважение:
Председател на „Сдружение За Етрополе“,
Борил Караканов

генерал-майор Павел Христов

 

 

Цветко Иванов Кусев

Цветко Иванов Кусев

Цветко Кусев е роден на 14.02.1928 г. в села Ямна, Община Етрополе. Основното си образование е завършил в родното си село. Средно образование завършва в смесена гимназия „Христо Ясенов“- гр. Етрополе и учителския институт в гр. Кюстендил. Завършил е и НШЗО „Христо Ботев“ в Княжево. В армията е служи като командир на танков взвод и ЗКПЧ на ротата.
След завръщането си от казармата в продължение на 20 години е бил учител и директор на основното училище в с. Ямна. През този период в селото се разгръща огромно и незапомнено обществено строителства, в което и той взема дейно участие. Същият има определен личен принос за проектирането и направата на шосето от м. Спиловица през Ямна за с. Черни Вит и гр. Тетевен, за направата на новото училище, на читалището в с. Ямна и за откриването на пощенска станция в същото село. По негово време, когато той е секретар на партийната организация, се взема решение селото да бъде електрифицирано и водоснабдено.
В началото на 1972 г. същият е изтеглен на организационна работа в ОК на БКП- гр. Етрополе. Пенсионирал се е като партиен организатор към същия комитет през 1989 г. Проявява се като активен просветен деятел и общественик. Многократно е избиран за съветник и за ръководител на различни обществени организации и като такъв участва активно в цялостния общественополитически живот в селото и общината.
Награждаван е с различни парични, предметни и морални награди. Носител е на значката „Отличник на МНП“, на златната значка на дружеството „Г. Кирков“, на почетния медал „За заслуги към Българската народна армия“, на ордените „Кирил и Методий“- II степен, на орден „Червено знаме на труда“ и на още други юбилейни медали и значки. В началото на 2008 г. с решение №48 на Общински съвет- гр. Етрополе е удостоен с „Почетен знак“ и грамота за неговите особени заслуги за развитието на просветното дело и за изграждането на с. Ямна като отделна териториална единица, за което е получил гражданско признаниел
Автор е на книгите:
1. Българската Швейцария – I том.
2. Българската Швейцария – II том.
3. Народни празници, обичаи и традиции в село Ямнал
Ето как започва неговата книга „Българската Швейцария“- том първи:
„Аз наистина се гордея, че съм се родил в с. Ямна, едно от най- красивите по своята природа селища в нашата страна. С нея ямненчи заслужено могат да се гордеят не само заради миналото на своите предци, но и заради пленителните природни красоти на своя роден край. Те с право може да твърдят и с гордост пред всеки да заявят, че ако човек през живота си не мине през този райски край на Родината ни той няма да знае, че България е красива“.

Как бай Йото изпроси от другаря Тодор Живков камион за ТКЗС-то и ток за село Равна

През юни 1956 г., след взет държавен изпит, се завръщах към Правец. На софийската автогара чух по високоговорителя: „Днес жителите на Етрополе се събраха и образуваха Трудовокооперативно земеделско стопанство (ТКЗС)”. През есента на същата година бях назначен като референт в Горско стопанство – Етрополе. Настаних се в горския пункт в с. Равна (сегашното село Бойковец). Същата година в страната започна масовизацията на ТКЗС-та и създаването на такива в балканските райони.През есента на 1956 г. беше създадено ТКЗС в с. Равна. За негов председател беше избран известният шегобиец Йото Цаков Даков. По това време в балканските райони земеделските работи се извършваха с животинска тяга. Нямаше трактори и камиони. И така на ТКЗС – Етрополе беше предоставена една товарна кола „Молотовка”. След като беше образувано ТКЗС в Равна, хората настояваха председателят да намери камион и за Равна. Така принудиха бай Йото да отиде при Тодор Живков и да иска камион. Бай Йото живееше на края на селото, до гората и в неговия дом се е отбивал цар Борис. Отбивали са се и партизани, с които е бил Живков. През 1956 г. Живков беше избран за първи секретар на ЦК на БКП и фактически оглавяваше държавата. Бай Йото отишъл при Живков да му иска камион. След което ми разказва: „Като отидох, охраната ма спре и ми казаа, че другарят Живков има приемен час и не могат да ма пустат. Рекох им да му кажат, че кога доаждаше в моя дом, приемен час немаше и че го дири Йото Цаков от Равна”.

Казали на Живков и той разпоредил да го пуснат. По-нататък бай Йото разказва: „Като влезох, соба длъга като калидор и там доле седи Тодар. Стана, та ма срещна и ма попита: „Какво та носи, бай Йоте, насам, седай и разправяй”. Седнах и му рекох: „Тодаре, ниа сбрааме имота на ората, ама сака да дадеш един камион да ги возиме”. „Е-е, бай Йоте, аз не давам камионите, Станко Тодоров се занимава с тези работи.” Станко Тодоров тогава беше председател на държавната планова комисия. „Я Станко Тодоров не познавам, ако ще ми даваш белешка, давай ми, ако не – да си върва”. „Ще видим, бай Йоте, какво може да се направи” – казал му Живков. Но бай Йото продължил по-нататък: „Тодаре, я сага сам дошал, па я са видим пак, я са не видим, ама има ли тук фотаджия да са снимаме?”. „Добре, добре”, казал Живков и извикал фотограф. Снимали се. А аз му казвам: „Дай снимката да я видя”. „Как мислиш ти, я таа снимка я варда да свалем човек от въжето с неа!”- отряза ме бай Йото. Не след дълго на равничарите беше предоставен камион „Молотовка”. Шофьор беше синът му Цако.

Бай Йото имаше внучка на име Ката. Като малка беше паднала от люлката и си повредила гръбнака, но иначе беше умно момиче. Завърши средно образование с отличие и кандидатства за аптекарка. По общия ред, въпреки че беше отличничка, не я приеха. Живков вече беше и министър-председател. Роднините на бай Йото не му давали мира: „Върви при Живков, заведи и детето да го види!”. А на Ката казват: „Върви с деда си, да се не загуби из София”. Отиват в София, Живков им насрочва среща и ги приема. И пак ми разказва: „Като влезооме, собата по-длъга от предната. Срещнааме Тодар и я му казах защо сме отишле. Рече ми да бъда без грижа и се обади некъде по телефоня”. Рече ми – яла тук, бай Йоте, кажи какво има по нашия край. Седнааме и я му рекох: „Тодаре, ти коджа работи направи за Правец. И язовир им направи, ама ниа в Равна още ток немаме”. „Е, направил съм, бай Йоте, аз нищо не правя, народната власт прави каквото прави”, отговорил му Живков. Дойде си бай Йото и не след дълго дойде и токът в Равна. Ката завърши аптекарство и дълго време работи в етрополската аптека.

Христо Христов – Референта

Народен музей Етрополе

МУЗЕЙНО ДЕЛО В ЕТРОПОЛЕ

Първият инициатор и основател на музейното дело в Етрополе е Арександър Тацов. Като директор на местната прогимназия, той смятал като много полезна една музейна сбирка към училището. След Тацов събирането на експонати продължил Димитър Бончов Тунджев (като директор на прогимназията).
Неизвестно поради какви причини събраната експозиция била пренесена в читалището.Тук не били проявени и най-елементарни грижи и мого експонати изчезнали.
През 1925г. в София, при един разговор Между Иван Иванов Кацаров и Кръстьо Гаврилов Матеев върху стопанската възмога на града, възникнал въпросът и за събиране и опазване на старините. Изтъкнала се необходимостта от организирано провеждане на една такава акция. По тяхно предложение, към читалището бил изграден ИСТОРИЧЕСКИ КОМИТЕТ с две задачи:
1. Събиране на стари веществени и писмене документи , които да послужат за създаването на музейна сбирка в града, която да прерасне в Градски Исторически Музей. Като отговорник за провеждането на тази задача бил поставен Кръстьо Гаврилов Матеев. Прието е било на същия да се дава възнаграждение.
2. Да се съберат, проучат и обработят материалите за историята на града. Тази задача била възложена на Иван Кацаров, който от дълги години събира и проучва материалите свързани с историята на града.
Започнала усилена работа. Създадената експозиция била подредена в старото училище при църквата “Свети Георги”. Временни витрини били изработени от учителите при професионално техническото училище по дървообработване в града.
Музейната сбирка била открита на 08.08.1958г. от ген. Димитър Гръбчев, който винаги е проявявал интерес към музейното дело в Етрополе.
За създаването на музейната сбирка са положили усилия следните лица:
1. Кръстьо Гаврилов Матеев- проявява дейност в събиране на експонати. Като уредник на музейната сбирка е взел участие в регистрацията на експонатите, регистрирането и опазването на много други експонати, както и пропагандиране на музейното дело в града.
2. Иван Иванов Кацаров- доброволен струдник, събирал дълги години експонати, обработвал ги и ги консултирал с водещи учени, взел ръководно участие в научната обосновка на експозицията, според историческото време, регистрацията, анотацията на текстовете и пропагандиране на музейното дело и историческото минало на Етрополе. Първата подредба на експозицията на музея е съобразена с изработения от него тематика- експозиционен план.
3. Григор Николов Григоров- като председател на читалището и историческия комитет към него, своевременно и настойчиво е провел всички организационни задачи, кореспонденцията с различни институции, учреждения и лица. Подпомагал е всяка инициатива, която се нуждаела от неговото участие. Решавал е и е осъществявал всички разходи.
4. Атанас Павлов Туджаров- подпомагал е редовно всички начинания свързани с историческия комитет, като дарител и добър съветник във всички мероприятия свързани с музейното дело.
5. Свещеник Стефан Стоянов Аламанов- като член на музейния съвет е полагал усилия за изграждане на музейната сбирка. Поставил е на разположение горния етаж на училищната сграда в църквата “Свети Георги” за разполагане на Музейната сбирка. В долния етаж на същата постройка е дал за разполагане на фондовия склад на сбирката. Предоставил е своята канцелария при църквата за канцелария на музея. Взел е участие и в подреждането на експозицията.
6. Павел Илиев Кисев- дейно участвал в почистването и подреждането на музейната експозиция в съответните витрини.
7. Витрините на музейната сбирка са изработени безплато от следните учители в Професионално-техническото училище в града:
Васил Бончев Йотов, Петко Василев Петков, Иван Ценов Матеев, Янко Василев Йотов, Начо Павлов Божков, Нино Стаменов Рендаков, Георги Стефанов Кътев, Иван Генчев Иванов, Димитър Кръстев Мишев и Ангел Иванов Григоров.
Тематико-експозиционния план за зареждане на музея в приспособената и ремонтирана стара конашка сграда в града е изготвена от Иван Кацаров, със съдействието на Венелин Димитров, чиято работа е изключително техническа.
Историческият музей в гр. Етрополе е открит на 7. ХІІ. 1958 год. в сградата на бившето Килийно училище в двора на църквата „Свети Георги”. На 30. ХІІ. 1968 г. в реставрираната сграда на бившия Конак се открива нова експозиция на музея. Настоящата експозиция на Исторически музей – гр. Етрополе е изцяло обновена през 1992 г. Сградата на бившия Конак е строена през 1853 – 1870 г. от етрополските майстори Дено и Цветко и е архитектурен паметник на културата. Експозицията на музея представя богатото културно – историческо наследство на община Етрополе в 10 експозиционни зали: Археология, Етнография, Занаяти ХVІв.-ХVІІ в., Занаяти ХVІІІв.-ХІХ в., Занаяти ХІХ в.-ср. ХХв., Просветно дело, Етрополска калиграфско-художествена школа от ХVІІ в., Национално-освободителни борби, Видни етрополци и Дарителство. Показани са над 1200 културни ценности, много фотоси и документи.
Исторически музей – гр. Етрополе е включен в Движението „Опознай България – 100 национални туристически обекта” под № 63.