Баташкото клане

На 1 май 1876 г. започва най-мрачната страница в Българската история- Баташкото клане.
То е извършено от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II.
Клането продължава до 5 май, като са избити пет хиляди деца, жени и мъже.
Ето малка част от спомените на американския журналист Джанюариъс Макгахан.
Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му:
„…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…“
„Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище…“ “Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.
Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.
Това което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.
От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркият блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Етрополе

Етрополе през 1972 година

Какво се случва в Етрополе през далечната 1972 година.

Знаете ли, че  заслужилият майстор на спорта, Стоян Николов, състезател по класическа борба към физкултурно дружество „Етрополе“, през 1972г. печели златен медал на европейското първенство. През 1976г. е вицешампион на олимпийските игри, а през 1978г. е със златен медал от световното по борба класически стил.

1972г.  Открит е кооперативният пазар с 5 броя маси на пл.“Малки пазар“ с отговорник Стефан Станчев Гечев (Цако) и Дако Петров.

През същата тази година се изгражда държавно предприятие за услуги (ДПУ) в което се влива СП“Комунални услуги“, директор Витьо Витев.

Създаден е първият детски фанфарен оркестър в града към начално училище „Кирил и Методий“, от музиканта Иван Димитров Буцов. Директор на училището е Влад Тодоров. Състава е от 22 деца.

Преасфалтирано е платното на главната улица на града – бул.“Руски“ от улица „27-ми ноември“ до Часовниковата кула. Преасфалтирането е наложено от направения изкоп за основния колектор на канализацията по главната улица.

През 1972г. е извършена реконструкция и асфалтиране на пътя до манастира „Варовитец“, с целеви 50 000 лева от строителна група на ГНС, пътен майстор Георги Нинов. Изработени са канавки, които първите години се поддържат от служители на ГНС. Председател е Атанас Гребенаров.

Етрополе

Легенда за Пухтьо Войвода

Пухтьо си живеел добре , мирно и тихо в родното Етрополе и сериозно се занимавал със занаята си. Бог надарил семейството му само с една дъщеря,която кръстили на баба и Станка. Родителите треперили над едничкото си чедо и майка и приготвила голям чейз, че да се отсрами на сватбата на единствената си дъщеря един ден. Пухтьо имал нива в с. Лъга, в съседство с чифлика на един бей.
Раснала Станка и пораснала. Майка й и баща й се гордеели с нейната голяма хубост. Тя била красива и много работлива.
Един ден отишла на нивата в Лъга да покопае царевицата и картофите. Изведнъж се появил бейският син, хваналя грубо, вързал я и я насилил!
Срама за момата и родителите бил голям. Пухтьо се оплакал на каймакамина и на бея, но те му се подиграли и похвалили насилиника!
Пухтьо бил много огорчен и за това събрал дружина, станал войвода и хванал Балкана. Заловили бейският син и го наказали със смърт. Не избегнали неговото наказание и други турци, които безчинствали с етрополското население. Турците все не успявали да заловят Пухтьо Войвода, защото както те казвали, тоя бил шейтан (дявол) неуловим!
Веднъж войводата разпространил слух, че омъжва дъщеря си в горната черква „Свети Георги“, но подготвил сватбата в манастира.
Постарал се обаче, турците да научат къде ще е сватбата и поради това, те обградили манастира в уречения ден. Пухтьо с дружината си, пък обградил тях и ги пленил всички до един.
Отказал се да ги убие, защото бил убеден, че турците ще проведат наказателна акция и ще подпалят града. За това направил следното предложение на бея: „Бей ефенди, ще ви пусна всички, ако ти ми се закълнеш, че вече няма да правиш зулуми срещу хората в Етрополе!“. Беят се съгласил, но от своя страна поискал Пухтьо да обещае, че няма да мъсти на турците. Съгласил се войводата и заминал за Влашко, от където не се върнал.

източник: „Гласове от миналото“ – автор Христо Кацаров

Етрополе

Народно Читалище „Тодор Пеев – 1871“

На 20.01.1871 г., по идея на етрополеца Тодор Пеев в гр. Етрополе се основава Българско читалище „Напредък”, като просветно и културно средище. През първите две години читалището развива интензивна дейност, разгъната в четири насоки за масова просвета: библиотека, сказки и беседи, театрални забави и най-важното тогава – просвета за освободителното дело.

През 1942 год. в читалищната сграда се открива кино, а през 1956 г. читалище „Напредък” е обявено за образцово.

По случай 100 годишнината от основаването му през 1971 г. читалище “Напредък” е преименувано в Народно читалище “Тодор Пеев”. През 1979 г. е открита новата читалищна сграда – по-модерна, със салон за 600 места, където възможности за изява имат талантливите граждани на община Етрополе, както и гости.

В Читалището днес творят следните творчески колективи: Театралната трупа „Михаил Пенчев”; Обединена школа по изкуствата; Литературно-творчески кръжок „Христо Ясенов”; Женска група за изворен фолклор; Детската вокална група за народно пеене; Фолклорен ансамбъл „Балканска младост”; Група „Ретротон”; ВГ „Акварели“.

Линк към сайта на читалището:

http://www.chitalishtetodorpeev1871.com/

Линк към фейсбук страницата на читалището:

https://www.facebook.com/profile.php?id=100010233318444

Етрополе

История на паметника на загиналите във войните етрополци

„В пазвите на Стара планина при подножието на връх Баба се гуши малкото градче Етрополе. Едно скромно име, което като много други е дало своя дан за величието на родината. В борбите за народното пробуждане и политическо освобождение, етрополци взеха живо участие и с кръвта на мнозина свои синове запечатиха своята гореща любов към свободата и българското племе…”
С тези топли думи започва поканата на Етрополската дружба за тържественото освещаване на Паметника на загиналите във войните етрополци 1868-1918 г.
Решението за издигане на паметника се взема с протоколно решение № 11 от 10.02.1922 г. на Настоятелството на Етрополската дружба с председател Иван Даскалов. Етрополската дружба е основана през 1904 г. от етрополци, живеещи в гр. София. Учредява се фонд „Паметник” към Дружбата, сумите за който ще се събират от волни пожертвования, от вечеринки, излети и др.
Създава се „Златна книга” на дарителите, в която се вписват имената им. Оригиналът е показан в Историческия музей. Тук четем имената на Екатерина и Цеко Костови, Паунка Рогачева, Райна и Борис Щърбанови и други, общо 390 човека. Събрани са 430 000 лева. На 15 септември 1927 година е учреден фонд на името на Иван К. Рогачев, един от големите дарители за поддържане на паметника.
Събирането и изразходването на средствата от фонда се ръководи от комитет в състав от 5 човека с председател кметът на Етрополе Михаил Ив. Кунов. Настоятелството на Етрополската дружба с протоколно решение № 9 от 30 юни 1924 година възлага на каменоделеца Атанас Ботушаров да изработи пиедесталите, плочите и колоните на паметника от владайски гранит.
С протокол № 9 от 29 март 1925 година е решено да се направи бронзова статуя на български войник с пушка при нозе. Изработката на модела е възложена на скулптура Киселинчев, а отливката на фигурата е на „Г. Г. Котев Деянов и сие”. Етрополското население дарява големи количества медни съдове, за да се събере материал за отливане на статуята.
Основният камък е положен на 13 юни 1926 година, а паметникът е довършен окончателно на 16 октомври 1926 година. Тържеството започва с водосвет от Ловчанския владика. Ученичката Радка Матеева изпълнява стихотворението „Те няма да се върнат”. Слово произнася учителят Павел Ценов Христов. Запасният подофицер Тодор Ножаров чете Акта – послание към бъдещите поколения. В него се казва: „…Духовете на триста души етрополски герои, свещени сенки на бащи, братя и синове при зова на дивната песен на гордия роден Балкан ще се стичат тук на това свещено място из всички поля, гори, усои и скали, където техните кости спят непробуден сън, за да витаят над техните потомци – бъдещите граждани на гр. Етрополе и им вдъхват вяра, воля и смелост във всяко хубаво дело, призовано да принесе полза народу”.
По предложение на кмета на Етрополе Михаил Кунов тържественото освещаване е определено за 12 юли 1927 година – Петровден. Етрополци канят за освещаването на паметника– Н.В. Цар Борис ІІІ, министри, военни, много официални лица и хора от околните селища.
Тържествата започват още на 11 юли вечерта със заря в присъствието на Орханийския гарнизон и ген. Велизар Лазаров. На другата сутрин след църква цялото гражданство, начело с духовенството се отправят към паметника в центъра на града, където става тържественото освещаване. След молебена Негово Величество Борис ІІІ открива паметника с прочувствена реч и прерязва лентата, предавайки паметника на кмета Михаил Кунов. Този ден остава в историята на град Етрополе като празник на града.
Местното управление тогава в лицето на кмета Михаил Кунов и Комитета за икономическо и културно повдигане на града виждат в това събитие възможност: „…за рекламиране на Етрополе като курортен край и посетителите ще могат да се запознаят с онова, което е характерно за местното производство, както и с бъдещите перспективи за развитието на града в икономическо отношение…” /Из писмо № 4/ 26.І.1927 г. до Председателя на Етрополската Дружба – Александър Тацов/.
През 1964 г. Паметникът на загиналите във войните етрополци 1868-1918 г. е преместен в градинката между бул. „Руски” и ул.”Димитър Гръбчев”.
По инициатива на Граждански комитет за връщане на Паметника в центъра на гр. Етрополе с председател Цветан Тацов Паметникът на загиналите във войните етрополци е върнат в центъра на Етрополе и на 16 януари 2004 година е открит от министър-председателя на Република България Симеон ІІ.

Етрополе

Часовниковата кула в Етрополе

Часовниковата кула в Етрополе е построена през 1710 г. от майстор Тодор и се смята за една от най-старите в България. Изградена е от речен камък и бигор (вид варовикова скала), а височината и е 20 м.

Първоначално е служела като наблюдателна и отбранителна кула, което личи от начина, по който е построена и оставените отвори (мазгали) на трите и́ страни.

Часовниковата кула има три основни части. Долната каменна част е разделена на 14 хоризонтални пояса с дъбови греди. Средната част представлява тялото на кулата, във вътрешността на което има дървена стълба с две площадки. На западната страна на горната част има каменен циферблат на часовник с надпис 1710 г. – годината, в която е построена кулата.

Наблюдателната кула сменя предназначението си през 1821 г., когато е преустроена в часовникова. Майстор Дидо от Етрополе изработва часовниковия механизъм, а камбаната е взета от разрушената църква на манастира “Св. Атанас”.

И до днес часовникът на Етрополе работи точно и всеки може да свери личния си часовник с този на кулата. С брой 37 на Държавен вестник от 1964 г. кулата е обявена за архитектурен паметник на културата.

Към момента кулата не е достъпна за посещение, туристите могат да я разгледат само отвън. Срещу нея се намира и Историческият музей на Етрополе. Часовниковата кула е включена в Стоте национални туристически обекта.

Снимката е на Дамян Димитров.

Исторически музей – гр. Етрополе

Историческият музей в гр. Етрополе е открит на 7. ХІІ. 1958 год. в сградата на бившето Килийно училище в двора на църквата „Свети Георги”. На 30. ХІІ. 1968 г. в реставрираната сграда на бившия Конак се открива нова експозиция на музея. Настоящата експозиция на Исторически музей – гр. Етрополе е изцяло обновена през 1992 г. Сградата на бившия Конак е строена през 1853 – 1870 г. от етрополските майстори Дено и Цветко и е архитектурен паметник на културата. Експозицията на музея представя богатото културно – историческо наследство на община Етрополе в 10 експозиционни зали: Археология, Етнография, Занаяти ХVІв.-ХVІІ в., Занаяти ХVІІІв.-ХІХ в., Занаяти ХІХ в.-ср. ХХв., Просветно дело, Етрополска калиграфско-художествена школа от ХVІІ в., Национално-освободителни борби, Видни етрополци и Дарителство. Показани са над 1200 културни ценности, много фотоси и документи.

Исторически музей – гр. Етрополе е включен в Движението „Опознай България – 100 национални туристически обекта” под № 63.

http://www.museum-etropole.com/index.html

Етрополе

Генералът от пехотата Павел Христов – „Железният Генерал“

Роден на 10.04.1859г. в гр. Етрополе в семейството на хаджи Христо Пейов Инджов- брат на Тодор Пеев (членове на Тайният Революционен Комитет в Етрополе).
Още като дете е имал възможността да получи необходимото патриотично възпитание.
Това изиграва основна роля в по нататъшната му съдба.
Павел Христов завършва първия випуск след Освобождението на военното училище в София през 1879г.
Като млад офицер е зачислен в 5-та орханийска дружина а по късно в 3-та радомирска.
През 1883г. е командирован в Замоския полк в Русия. Започва да следва в Петербуртската военно-юридическа академия. Там учи само една година, тъй като е откомандирован в България и зачислен като ротен командир в 13-та пехотна свищовска дружина. На 30.08.1885г. е произведен в чин капитан.
В Сръбско-българската война командва 3-та дружина от 3-ти бдински полк, като се сражава при „Три уши“, а на 05.11.1885г. като командир на полка, започва настъпление от Сливница към височините „Три уши“, които последователно са превзети от полка. Лично капитан Бендеров разцелува кап. Павел Христов и го нарича „Герой на деня“.
На 07.11.1885г. в сражение срещу сърбите кап. Маринов е убит (при Врабча) и до края на войната командир на полка е кап. Павел Христов, като участва в завладяването на Пирот и Ниш. След войната е произведен в чин майор.
През 1888г. е назначен за началник на домакинското отделение във Военното министерство, но не се задържа дълго там, заради честният си характер. В министерството е сформирана комисия за закупуването на 200 коня за армията. Когато конете пристигат в Лом (от Унгария), майор П. Христов разбира, че комисията е получила подкуп от фирмата- конете не отговарят на стандартите и изискванията на армията!
Той без разрешение на министъра назначава нова комисия, която установява, чесамо един кон от всичките 200 отговаря на изискванията.
Павел Христов е извикан лично от военния министар пол. Муткуров за обяснение, под влиянието но двореца му е наложено мъмрене. Един от участниците във фирмата- прекупвач е бил принц Филип- брат на Фердинанд.
Майор Христов не отстъпва и сделката е развалена.
Преместен е като командир на 10-ти Родопски полк в Хасково. През 1890г. е назначен за окръжен военачалник във Враца. . На 02.08.1891г. е произведен в чин подполковник.
През 1887г. е назначен за ротен командир във военното училище в София. Това става след преврата в 1886г., когато дисциплината на юнкерите е силно нарушена и е необходим строг и взискателен военен и като такъв Павел Христов е изпратен в училището- да стегне дисциплината.
Още при първото учение подполковник Христов натоварил юнкерите повече, отколкототе са свикнали. Тръгнали за военното училище и той им заповядва да запеят маршова песен, но юнкерите запели с неохота и лошо. Павел Христов ги връща по „Цариградско шосе“ и още с няколко часа удължава тренировката. Строява ги и им нарежда „Сега каналии ще пеете, както трябва“ и ги повежда към училището. Юнкерите запели и Христов доволен ги закарва при бирената фабрика на братя „Прошек“, като там дава гуляй за своя сметка. Всички оставата доволни и оттогава юнкерите знаят, че с Христов шега не бива.
Между юнкерите израстват много способни генерали, които по-късно говорят с обич и уважение за него.
Това са ген. Жеков, ген. Колев, ген. Владимир Вазов (брат на писателя Иван Вазов) и тн.
Генерал Владимир Вазов разказва няколко случая:
Един ден ротния командир Павел Христов нарежда да се строи цялата рота. Намръщен едвам сдържайки яда си той започва:
„Господа бъдещи офицери, днес е станало нещо позорно, един от юнкерите е обидил взводния си портупей- юнкер!
За тази си постъпка го наказвам с един месец гаупт вахта (максималното наказание), защото дисциплината и зачитането на началниците е основат, гръбнакът на армията. Ако не го осъзнавате, Вие не сте годни да ставате офицери. Но станалото е нещо по-позорно и по-грозно. Взводния портупей-юнкер, който ще става офицер и ще води хората да мрат, вместо да вдигне приклада и да спуха главата на този, който го е обидил, идва при мен като баба да ми се оплаква. Вие, които ще ставате офицери, трябва да знаете, че офицера сам трябва да брани честа си. За това и него наказвам с един месец гаупт вахта.”
Ето и другият случай, за който разказва в спомените си ген. Вл. Вазов. Непосредствено преди да бъдат произведени офицери в класа ни дойде м-р. Павел Христов, ето какво ни каза той:
„Възложени ми е да Ви науча как да се държите в обществото, за да не се посрамите, но аз няма да Ви говоря за това, а за нещо по-важно- Как ще ви посрещнат в полковете и как да си намерите приятели сред офицерите.
Като поживеет в полка ще видите, че офицерите се разделят на няколко групи. Едните си гледат съвестно работата, но от ученията веднага се прибират вкъщи и там си гледат имота и семейството.Тези не са добър пример за вас. Другите са гуляйджии и картоиграчи, будни и весели. Ще ви търсят и канят, но тръгнете ли с тях, ще пропаднете. Третата група ще намерите в читалните, за тях службата не е само в казармите, а искат да научат нещо повече. Те ще ви приемат резервирано, но между тях са истинските военачалници. Дружете с тях.”
На 01.01.1904г. Павел Христов е произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 9-та плевенска дивизия до 1910г.
Като командир на дивизията П. Христов задължил готвача на същата да израща всеки ден по едно войнишко канче войнишка чорба. Целта му е била да проверява с какво хранят войската.
А за да не го заблудят, че готвят специално за него, от време на време сам отивал в кухнята и карал готвача да разбърка добре казана с чорбата, да сипе в едно канче, което също изпращал вкъщи и сравнявал с докараното преди това. Тежко и горко на готвача и на началниците му, ако има разлика. Ето как освен строгост е проявявал и бащинска грижа към войниците.
Генерал-майор П. Христов през 1909 г. е член на Висшия военен съвет, а от март 1910 г. поема командването на 5-та пехотна Дунавска дивизия.
Строг с подчинените си, той е още по-строг със себе си: “Българският офицер не трябва да има собствена къща, не може да бъде закрепен за нея, неговият дом е казармата”.
Въпреки родовото богатство до края на дните си няма собствена къща, а има пет деца – Петър, Павел, Здравка, Асен и Иванка, които отглеждат и възпитават със съпругата си.
През Балканската война продължава да е началник на 5-та пехотна дивизия. С нея участвува в победоносните сражения против турците при Ериклер, Тарфа, Лозенград, Чонгора, Бунархисар и Чаталджа. Голямо изпитание за дивизията и нейния началник са боевете при Бунархисар от 15 до 20 октомври 1912г. По вина на командира на 3-та армия генерал Радко Димитриев 5-та Дунавска дивизия е изпратена без разузнаване в посока към Бунрахисар, където понася много тежък удар. В срещното сражение при Бунархисар дивизията е атакувана от превъзхождащи турски части и започва частично отстъпление. Генерал Павел Христов обаче взема решение да не отстъпва, действа решително, заповядва всички части да останат на позициите и да спрат настъплението на противника. За това свое действие е наречен от руските наблюдатели „Железният Генерал”. Началникът на 3-а армия генерал Радко Димитриев, оценявайки тежкото положение на Дунавската дивизия изпраща писмена заповед до генерал Павел Христов: “Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!”. Като прочита тези думи, генералът се усмихва и прошепва: “Много е закъснял моят съвипускник. Аз изпълних тази заповед, преди той да я беше издал!”
Благодарение на твърдостта и решителността на генерал Павел Христов дивизията успява да удържи всички турски атаки с цената на тежки загуби. Без нейният успех победата на 3-та и 1-ва армии в операцията на линията Бунархисар – Люлебургас е била под въпрос.
Генерал Владимир Заимов е категоричен: “Генерал Христов – героят от Бунархисар!”. Когато генерал Радко Димитриев поема обединеното командване на 1-ва и 3-та армия, генерал Павел Христов остава временно командващ 3-та армия. Полага големи грижи за здравето и храната на поверените му войници и сред тях случаите на епидемии и болести са много малко.
В Междусъюзническата война с дивизията си се сражава срещу сърбите при Княжевац и Зайчар, а после с част от дивизията – при Клисура, Власина и Сурдулица. След войната е уволнен от армията. На 17 август 1913 г. е повишен в чин генерал-лейтенант.
По време на Първата световна война е мобилизиран и е назначен за Инспектор на пограничната стража, на¬чалник на Софийския укрепен пункт, а след това на Нишкия укрепен пункт и Генерал-губернатор на Морава. В началото на 1916 г. е назначен в Главната квартира като офицер за особени поръчки. След края на войната е уволнен от армия¬та. На 23 октомври 1918 г. става генерал от пехотата.
През 1920 г. е назначен за софийски градоначалник от БЗНС. По това време при него идва търговецът и депутат Никола Гендович и му предлага подкуп в злато. Резултатът: “Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение, заповядал на ординареца да изхвърли като парцал “този каналия”.
Този суров и достоен български генерал умира на 7 юли 1921.
Носител е на следните ордени:
1. Орден „За храброст“ III-та и IV-та степен 2-ри клас
2. Орден „Свети Александър“ II-ра степен с мечове по средата
3. Орден „За военна заслуга“ II-ра степен
4. Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно

Миналото се предава от уста на уста, запечатва се в страниците на книгите, но както и да бъде предадено то, важното е едно – да се помни и знае. Ето защо ни е нужна паметта, за да се знае, предава на поколенията, за да се гордеят и славят със своя народ и произход!

 

ген. Павел Христов

ген. Павел Христов

ген. Павел Христо

ген. Павел Христов

ген.-Павел-Христов-със-съпругата-и-дъщеря-си-Иванка

ген. Павел Христов със съпругата и дъщеря си Иванка

 

Етрополе

История на Етрополе

Етрополе има над 2500-годишна история. Животът тук възниква още в праисторическата епоха през VII-VI в. пр.н.е. Първите му заселници са траките от племето трибали. Селището много векове се намира на важен кръстопът, свързващ Дунав с Македония и Тракия, в близост до два важни старопланински прохода – Етрополски проход и Златишки проход.
За произхода на името на селището има няколко хипотези: от старобългарското “Ънтрополе” – вътрешно затворено поле и тракийското “Етру – пара – бърза река.
През І – то хил. пр. Хр. тракийското племе трибали заема обширен район от двете страни на Западна Стара планина. Най – многобройните паметници, останали от това време са тракийските надгробни могили и останки от крепости в местностите „Чертиград”, „Боготвор”, ”Свети Атанас”, „Острума”.
Етрополе заема достойно място в историята на освободителното дело на българския народ през епохата на Възраждането. Етрополци участват в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на Панайот Хитов, в легията на Раковски. В четата на Христо Ботев участват петима етрополци. С делото на Васил Левски е свързано с основаването на тайния революционен комитет в Етрополе през есента на 1870 г. За председател е избран етрополецът Тодор Пеев – революционер, учител, книжовник, съратник на Левски и Ботев.
Виден етрополец е и генерал-майор Павел Христов, когото скоро ще представим в отделна статия.
През Възраждането Етрополе е един от важните занаятчийски и търговски центрове по бългаските земи. В града се развиват 42 занаята: златарство, бакърджийство, абаджийство, ковачество, мутафчийство, кожарство, дърводелство, витленичарство, бъкличарство и други. Изделията на етрополските майстори разнасят славата на града до Виена, Будапеща, Цариград, Александрия, Одеса, Букурещ. През ХV – ХVІІ в. градът е център на рудодобив и металообработване.
Традиционни празници
Богоявление – Хвърляне на кръста, 6 януари
На 6 януари православната църква празнува Богоявление. В местността „Изворите”, се извършва водосвет по случай Богоявление, във водите на реката, извираща от манастира ”Варовитец” се извършва ритуал по хвърляне на кръста.
Атанасов ден – последната неделя на месец януари
Уникален тракийски празник от времето на второто хилядолетие преди новата ера и съхранен в Етрополе, дори и след приемане на християнството. Празникът е свързан с изпращането на зимата и посрещането на пролетта. На предният ден се събират туристи от цяла България, за да изкачат старопланинският Черни връх или връх Свети Атанас. Участниците се кичат с бръшлян и здравец, високо в планината се вият хора, на жаравата се грее ракия и се пекат шишове. Около обяд започва подготовката за слизане от планината, всички участници в празника вземат по един шиш на върха, на който забучват цяла глава кромид лук. Шествието тържествено се посреща в града, където веселбата продължава до вечерта.
Пеенето на пръстените- 13-14 януари в двора на Арнаудова къща
В двора на къщата се събира пременени моми, ергени и по-възрастни хора. Посреща ги младежкия духов оркестър, който подгрява празника с народни хора. Жените от групата за автентичен фолклор към народно читалище “Тодор Пеев”, начело с “кокорбашийката” и младежите от Детския младежки ансамбъл при читалището навлизат с народна песен и завъртат хорото. Подканват моми и ергени да пускат своите пръстени, гривни и други знаци в закиченото с бръшлян и здравец менче. След това “кокорбашийката” раздава по зрънце от ечемика от калената паничка със заръката всеки да ги постави преди сън под възглавницата си. Поверието гласи, че каквото се сънува през нощта, се сбъдва през годината. Менчето се оставя навън на студено. Ако на другата сутрин водата в него е замръзнала, годината ще е здрава и на добър берекет.
Етрополските зетьове – 4 – 5 юни
Уникален по рода си празник, който се прави единствено в Етрополе. Отбелязан е за първи път през 1971 г. За празника се събират зетьове от всички краища на България, за да се повеселят. Организират се футболен мач между снахи и зетьове, среща на младите зетьове, концерти, излъчват се “номинации” за зетьовете. Отличията за най – изявените зетьове са купи и грамоти, като има и предвидена награда за “златните”, за най – младите и за най – възрастните зетьов. Кулминацията на празника е “парад” на зетьовете- мъжете преминават край чешма в Етрополе, за която има поверие, че който пие от нея, остава в града завинаги.
Петровден – Празник на Етрополе – 29 юни
Традицията е поставена на 12 юли 1927 г., когато в присъствието на цар Борис III е бил открит паметника на загиналите етрополци във войните 1868 – 1918 г. Така Петровден ежегодно започва да се почита като събор на града. Организират се концерти, изложби, състезания и др.
Походи и чествния
През Етрополската планина на всяка година преминава националния поход „По стъпките на Бенковски” – 22 и 23 май.
Подсича се връх „Баба” – м. „Дебелия рът” – „Стайкови кошари” – „Баш Самоков” – м. „Черешовица” – „Правешки ливади” – х. „Стражата” – м. „Златичора” – горна Ямна – „Соколов зъб”. Преди да се изкачи връх „Чертиград” се свива източно и се отива на ”Бенковската пещера”, паметника на Неньо Крачунов в село Черни вит.

Още снимки от старо Етрополе може да видите тук:

www.facebook.com/spasenieetropole/media_set?set=a.434042983411600&type=3