Етрополе

СМЕТКА ЗА ДАРЕНИЯ НА СДРУЖЕНИЕ „ЗА ЕТРОПОЛЕ“

Сметка за дарение:

Сдружение „ЗА ЕТРОПОЛЕ“

„Юробанк България“ АД

IBAN: BG55 BPBI 8898 1029 2306 01 , BIC код – BPBIBGSF

ЦЕЛИ НА СДРУЖЕНИЕ „ЗА ЕТРОПОЛЕ“
Чл. 4 Основни цели на сдружението са:

  1. Да работи за пълноценното, хармонично и творческо развитие на личността на гражданите на територията на Община Етрополе.
  2. Да работи в областта на образованието и културата, включително и чрез активно участие в културните и образователни проекти и програми на Общината;
  3. Да работи за осигуряване на по-добри социално-битови условия на живот на гражданите на територията на Община Етрополе;
  4. Да работи за реализиране на трудова заетост и развитие на гражданите на територията на Община Етрополе;
  5. Да работи за развитието на демократично гражданство /гражданското образование/ и утвърждаване на демократичните идеи и ценности на общността;
  6. Да работи за изграждането на местен капацитет и повишаване на обществената активност за изпълнение на дейности допринасящи за постигане целите на сдружението;
  7. Да работи за възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание;
  8. Да работи за създаване на благоприятна среда за обмен на знания и опит между поколенията;
  9. Да работи за възпитаване на екологично отношение към заобикалящата природна и културна среда;
  10. Да работи за създаване на навици за природосъобразен и здравословен начин на живот.
  11. Да работи за популяризиране и стимулиране на доброволчеството като обществено-значима ценност;
  12. Да работи за популяризиране и организиране на различните форми на туризъм;

ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА

Седнали в едно лондонско кафене трима ветерани от ГОЛЯМАТА ВОЙНА! Разказвали си истории от фронта и се хвалели с белезите си!
– Мен ме раниха при Вердюн и почти загубих крака си!
– Това е нищо, Джеймс… мен ме удариха в гърба при Галиполи! Щях да умра , но нали съм мъж и оживях!
Всички се засмели на шегата на младия Ричард и надигнали още веднъж чашите! Тогава те видели един младеж , който стоял близо до стената и гледал в една точка! Зачудили се защо е така тъжен и решили да се пошегуват с него!
– Ей, РЕДНИК … защо така гледаш като застрелян …? Никакви белези не виждам по теб !
Май си бил СТРАХЛИВ на ФРОНТА ?!
Последвали още подигравки от тримата ветерани, но изведнъж младото момче, чието име няма да споменавам , станало и погледнало тримата! Без да повиши тон просто започнало СВОЯ РАЗКАЗ!

  • Бях едва на 19 , когато ме изпратиха! Пратиха ме на македонския ФРОНТ! Позицията ни беше близо до езерото Дойран! Тогава бях много смел, бях готов да умра за краля и родината…исках да убивам! Офицерът наду свирката и НАПАДНАХМЕ! Полето беше широко и покрито с трупове ! Прескачах ги и продължавах…но изведнъж сърцето ми спря! Бях свикнал да чувам гърмежи на среща ми, но тогава чухме ДИВАШКИ ВИК ! Като огромна вълна зверове, тичаха тези тукашни чудовища ! Продължава да викат по техен език „НАПРЕД“ дори когато вече падаха мъртви ! УПЛАШИХ СЕ …мен ме беше СТРАХ, прав сте, господине! Скрих се в една дупка от снаряд и зачаках…виковете спряха! Погледнах и виждах само трупове – всички в НАШИ УНИФОРМИ! Чух как някой се промъкна зад мен! Обърнах се и видях един БЪЛГАРИН…той ме гледаше ! Очите ми бяха пълни със сълзи, а сърце вече нямах !
    Той направи една крачка и мустаците му станаха още по-гъсти и вирнати, не насочи пушка, не извади нож, той просто приближи и ми каза, КАЗА МИ , че това е негова земя и че нямам място тук, каза, че не съм достоен да газя тревата и да дишам въздуха! Разплаках се и паднах в кракакта му, започнах да се моля! Той ме сграбчи и ми удари два силни шамара със силната си изпечена от слънцето и съсипана от работа ръка! Погледна ме в очите и ми каза:
    „НЕ РЕВИ КАТО НЕВЕСТА, А СЕ МАХАЙ ОТ ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА“!
    Тогава не го разбрах, но го усетих… прониза ме право в сърцето британско! В този ден аз разбрах , че СЪМ НИЩО !
    НИЩО СТЕ и ВИЕ, ГОСПОДА !
    Там, под Дунав, има народ, който е бил преди нас…и който ще го има и след нас !
    След разказа си младото момче се разплакало и напуснало кафенето! Останалите трима вече не били същите хора!
  • Това беше страхотна история, дядо … но, кой е бил този българин? Искам да бъда СИЛЕН като НЕГО !
    – Вече не е същият, дядовото…остарял е, но неговата кръв тече във ВЕНИТЕ ТИ !
Генерал от пехотата Павел Христов

160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕНЕРАЛА ОТ ПЕХОТАТА ПАВЕЛ ХРИСТОВ

До ден днешен, много от тактиките за укрепяване на защитни позиции в Българската армия се изучават и черпят извор от стратегиите на Владимир Вазов, героят от Дойран. Този бележит българин, когото дори и противниковите английски генерали уважават и ценят, се е изучавал на офицерско поведение от личността на която е посветена тази публикация – Павел Христов- „Железният генерал“.

Генерал Павел Христов е роден в Етрополе през 1859г. в семейството на Христо Инджов (член на тайният Революционен комитет). Генерал Христов е представител на първата генерация български офицери, завършили Военното училище в София(1879г. – първият випуск), и отдали се на изграждането на първата Българска армия на Третото Българско Царство. Участва като командир на Бдинският полк, започва настъпление от Сливница към височините “Три уши”, които последователно са превзети от полка. Лично капитан Бендеров разцелува кап. Павел Христов и го нарича “Герой на деня”.

Защо железният ?

Вече споменах за първата генерация български офицери сред които е бил както Павел Христов, така и неговата пълна противоположност – генерал Радко Димитриев. В разгара на Балканската войнабоевете при Бунархисар от 15 до 20 октомври 1912г. По вина на командира на 3-та армия генерал Радко Димитриев, 5-та Дунавска дивизия е изпратена без разузнаване в посока към Бунархисар, където понася много тежък удар. В срещното сражение при Бунархисар дивизията е атакувана от превъзхождащи турски части и започва частично отстъпление. Генерал Павел Христов обаче взема решениеда не отстъпва, действа решително, заповядва всички части да останат на позициите и да спрат настъплението на противника. За това свое действие е наречен от руските наблюдатели „Железният Генерал”. Началникът на 3-та армия генерал Радко Димитриев, оценявайки тежкото положение на Дунавската дивизия изпраща писмена заповед до генерал Павел Христов: ”Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!”. Като прочита тези думи, генералът се усмихва и прошепва: ”Много е закъснял моят съвипускник. Аз изпълних тази заповед, преди той да я беше издал!”

Благодарение на твърдостта и решителността на генерал Павел Христов дивизията успява да удържи всички турски атаки с цената на тежки загуби. Без нейният успех победата на 3-та и 1-ва армии в операцията на линията Бунархисар – Люлебургас е била под въпрос.

Генерал Владимир Заимов е категоричен: ”Генерал Христов – героят от Бунархисар!”. Когато турският генерал Махмуд Мухтар паша е изправен на военен съд за поражението в Балканската война, тoй казва: “Господа съдии, не забравяйте, че срещу себе си имах генерал Павел Христов!”

Защо настойникът ?

Генералът е известен с това, че освен строг, той е и много грижовен към своите поверени войници.

През 1887г. е назначен за ротен командир във военното училище в София. Това става след преврата в 1886г., когато дисциплината на юнкерите е силно нарушена и е необходим строг и взискателен военен и като такъв Павел Христов е изпратен в училището- да стегне дисциплината.

Още при първото учение подполковник Христов натоварил юнкерите повече, отколкото те са свикнали. Тръгнали за военното училище и той им заповядва да запеят маршова песен, но юнкерите запели с неохота и лошо. Павел Христов ги връща по “Цариградско шосе” и още с няколко часа удължава тренировката. Строява ги и им нарежда “Сега каналии ще пеете, както трябва” и ги повежда към училището. Юнкерите запели и Христов доволен ги закарва при бирената фабрика на братя “Прошек”, като там дава гуляй за своя сметка. Всички остават доволни и оттогава юнкерите знаят, че с Христов шега не бива.

На 01.01.1904г. Павел Христов е произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 9-та плевенска дивизия до 1910г.Като командир на дивизията П. Христов задължил готвача на същата да изпраща всеки ден по едно войнишко канче войнишка чорба. Целта му е била да проверява с какво хранят войската.

А за да не го заблудят, че готвят специално за него, от време на време сам отивал в кухнята и карал готвача да разбърка добре казана с чорбата, да сипе в едно канче, което също изпращал вкъщи и сравнявал с докараното преди това. Тежко и горко на готвача и на началниците му, ако има разлика. Ето как освен строгост е проявявал и бащинска грижа към войниците.

Генерал-майор П. Христов през 1909 г. е член на Висшия военен съвет, а от март 1910 г. поема командването на 5-та пехотна Дунавска дивизия.Строг с подчинените си, той е още по-строг със себе си: ”Българският офицер не трябва да има собствена къща, не може да бъде закрепен за нея, неговият дом е казармата”.Въпреки родовото богатство до края на дните си няма собствена къща, а има пет деца – Петър, Павел, Здравка, Асен и Иванка, които отглеждат и възпитават със съпругата си.

​Защо уроци по офицерска чест ?

Когато през 1887г генералът е назначен на служба в Военното училище между юнкерите израстват много способни генерали, които по-късно говорят с обич и уважение за него.Това са ген. Жеков, ген. Колев, ген. Владимир Вазов (брат на писателя Иван Вазов) и тн. Генерал Владимир Вазов разказва няколко случая:

Един ден ротния командир Павел Христов нарежда да се строи цялата рота. Намръщен едвам сдържайки яда си той започва:

„Господа бъдещи офицери, днес е станало нещо позорно, един от юнкерите е обидил взводния си портупей- юнкер!

За тази си постъпка го наказвам с един месец гаупт вахта (максималното наказание), защото дисциплината и зачитането на началниците е основат, гръбнакът на армията. Ако не го осъзнавате, Вие не сте годни да ставате офицери. Но станалото е нещо по-позорно и по-грозно. Взводния портупей-юнкер, който ще става офицер и ще води хората да мрат, вместо да вдигне приклада и да спуха главата на този, който го е обидил, идва при мен като баба да ми се оплаква. Вие, които ще ставате офицери, трябва да знаете, че офицера сам трябва да брани честа си. За това и него наказвам с един месец гаупт вахта.”

Ето и другият случай, за който разказва в спомените си ген. Вл. Вазов. Непосредствено преди да бъдат произведени офицери в класа ни дойде м-р. Павел Христов, ето какво ни каза той:

„Възложени ми е да Ви науча как да се държите в обществото, за да не се посрамите, но аз няма да Ви говоря за това, а за нещо по-важно- Как ще ви посрещнат в полковете и как да си намерите приятели сред офицерите.

Като поживеете в полка ще видите, че офицерите се разделят на няколко групи. Едните си гледат съвестно работата, но от ученията веднага се прибират вкъщи и там си гледат имота и семейството.Тези не са добър пример за вас. Другите са гуляйджии и картоиграчи, будни и весели. Ще ви търсят и канят, но тръгнете ли с тях, ще пропаднете. Третата група ще намерите в читалните, за тях службата не е само в казармите, а искат да научат нещо повече. Те ще ви приемат резервирано, но между тях са истинските военачалници. Дружете с тях.”

Какво значи да си неподкупен ?

През 1888г. е назначен за началник на домакинското отделение във Военното министерство, но не се задържа дълго там, заради честният си характер. В министерството е сформирана комисия за закупуването на 200 коня за армията. Когато конете пристигат в Лом (от Унгария), майор П. Христов разбира, че комисията е получила подкуп от фирмата- конете не отговарят на стандартите и изискванията на армията!

Той без разрешение на министъра назначава нова комисия, която установява, че само един кон от всичките 200 отговаря на изискванията.

Павел Христов е извикан лично от военния министър пол. Муткуров за обяснение, под влиянието но двореца му е наложено мъмрене. Един от участниците във фирмата- прекупвач е бил принц Филип- брат на Фердинанд.Майор Христов не отстъпва и сделката е развалена.

През 1920 г. е назначен за софийски градоначалник от БЗНС. По това време при него идва търговецът и депутат Никола Гендович и му предлага подкуп в злато. Резултатът: ”Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение, заповядал на ординареца да изхвърли като парцал ”този каналия”.Този суров и достоен български генерал умира на 7 юли 1921.

Носител е на следните ордени:

  1. Орден „За храброст“ III-та и IV-та степен 2-ри клас
  2. Орден „Свети Александър“ II-ра степен с мечове по средата
  3. Орден „За военна заслуга“ II-ра степен
  4. Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно.
Павел Христов със съпругата си и с едно от петте си деца
Етрополски легенди

Баба Велика

Един мощен хребет, осеян с тучни ливади, вековни буки и дъбови гори, набразден от десетки бистри потоци, гордо стои на североизток от Етрополе. От билото на този хребет, като на длан се вижда града и цялата околност. Та там на тази височина, в една малка падинка се гушеше къщата на дядо Йордан и баба Велика. До нея кошарата, плевнята. Единадесет деца имали те- седем момчета и четири момичета.
Бащата се занимавал със стоката, а майката с челядта.
А те растели от хубави, по-хубави. Снажни, пъргави, смели. Може би чистият въздух и волния живот им помогнали да създадат толкова сърцати, силни, че и разумни и човечни хора. Като поотраснали, вдъхновени от младостта, се втурнали да помагат на родителите си. Удвоили се овчите и козите стада. Десетки крави и коне. Потекло към падината, към домът на многолюдното семейство – имането, богатството, златото.
– На всеко дете по къща на два ката ще изградим в града, накрая за нас двамата отделно ще построим – заговорила весело една вечер баба Велика, когато доста пари събрали.
– Така да бъде! – благословил бащата.
А синовете и дъщерите потриват ръце, сияят от радост. И не напразно думала майката – за шест години, четири къщи вдигнали. И когато се готвели пета да започват и още най-големия син да женят, разнесла се страшната вест. Турците навлезли в българските земи.
– До Балкана! Нито крачка няма да им разрешим! – пръв заговорил Иван, най-малкия им син.
Почти същото твърдят и другите. Само бащата, дядо Йордан, смуче от лулата, кима с глава и тихо произнася:
– Няма да ги спрете деца мои, няма! Тази сган тръгнала ли е, трудно някой би успял!
– Нима не ни познаваш тате? – скочили на крака всичките синове, че и дъщерите.
А той гледа в жаравата, подръпва от лулата и все така тихо, отчаяно дума им:
– Не се горещете, седнете! Силни сте, смели сте, ловки и бързи сте! Вярно е!
– Тогава защо да не ги спрем тате?- отново Иван, па добавя, че както сръчни сме и ножовете въртим, като пилета ще ги изколим!
– Не можете синко, не ще успеете! Какво сме ние? Шепа хора! Как ще се изправите срещу тази паплач? Ще биете, ще трепете, но толкоз народ не ще смогнете да убиете! Пък и те какво смятате? Че са дядковци, като мен ли? Войни и те са, свирепи, кръвожадни!
Паскача баба Велика, слага ръце на раменете на сина си и властно казва:
– Седни сине, седни! А ти Йордане, защо плашиш децата. Щом трябва отиват всички до един. И с тези изчадия ще се бият мъжки, па каквото става да става!
Изправя се мигом Кръстана, една от щерките:
– И ние мамо ще идем, там на билото, па нека речат града ни да вземат!
– И вие дъще и вие! – гордо произнася майката.
Говори тя, а дядо Йордан и слуша, и не слуша. Мълчи, па накрая, все така отчаяно:
– Моята челяд от нищо не се плаши. Дори и от самата смърт! Но колко такива люде има в града ни? Колко- хиляда, две хиляди? Капка в морето! Мъжете ще идат, така се полага! Бийте се по мъжки! Но и хей така живота си на вятъра не излагайте! Защото и след като дойдат в градът ни поробителите…
– Никога, никога, турски крак в Етрополе няма да стъпи, тате! – вика големия син и рие с крак до огнището.
– Не ме прекъсвай! – този път строго произнася бащата, а синът мигом се изправя и слага ръце на гърдите си, па дума:
– Прощавай тате! Никога няма да го правя!
– Да! Недей да мислите, че на мен ми се сака да се домъкнат, да ни поробят! Дано да не стане! Дано! Дано им стигне власт и имане до Балкана! И там да спрат. Ала, ако дръзнат и него да минат и не успеем ли да ги спрем, тогава лошо! Ще се пуснат по ранината, като лавина и Търнов град ще падне, а падне ли той, ще падне и България! После, нимаще приемем, че краят на българите е дошъл? Нима завинаги ще склоним глава и завинаги робството ще траем? Не! Битката ще трябва да продължи, дори и да нямаме високо издигнато родното знаме! Ето затова, не бива да хвърляме сили напразно!
– Вярно е това Йордане, що казваш Йордане! Но дано им стигне до Балкана, а тръгнат ли да минават – всичката ни челяд срещу тях ще застане!
– Че мен къде ме слагаш! – пак почва мъжът и.
Разговаряли тревожно в голямото семейство, наредени около огнището, а времето върви, върви. Преваля полунощ, пък те не си лягат. Но кои са те? Колко са? Неколко. Прав е бащата и се сбъдват думите му. Само след месеци ордите стигнали пред Балкана. Раздвижили се хората от града. Пристигнала войска от столицата и страната. Вдигнали се всички мъже, че и младежи, война да водят. И седемте сина на Велика тръгнали, а тя с китка здравец изпратила, там на самото било на планината. Изпратили ги със стаена мъка и тъга, че и отчаяние. А дядо Йордан, мълчи, пуши, въздиша па:
– Свършено е Велико! Падна нашата държава!
– Изглежда, че право думаш Йордане! Но що можем ние с теб да сторим? Ето и седемте си сина изпратихме. Дето се вика срещу самата смърт ги изправяме, а това малко ли е?Дано, дано не бързат да продължат!
А те, турците, постояли седмица, две в подножието на планината, приели още подкрепления и тръгнали към Етрополе. Тръгнале не само през Етрополския проход, а през всички. Тръгнали и срещнали там на планината балканджии. Много ли, малко ли, дни и седмици минали и ето една ранна утрин от билото на хребета, от своя дом, гледат баба Велика и дядо Йордан, гледат как облаци дим обхващат къщите, града. Сетне като същинска лавина турските пълчища заливат „Равнището“ и се впускат по поречието на реката. Същият ден се завърнали и седемте му сина – бледи, окървавени, окъсани, изморени. Върнали се и на другия ден отново заминали.
– До край ще се бием мамо!Догде и последното българско селище падне! – дума и Боян.
А тя плаче, плаче и:
– Идете синове мои, идете! Но думите на баща си помнете! За града, за нашия град, хора, мъже ще ни трябват!
– Бате Христо, мамо, твоят роден син е назначен да води всички етрополци, които ще се бият докрай – радостно съобщава и най-малкия син.
– Лично бъларския вожд на войската го назначи! Каза ме „Де да имахме умни и силни, като теб, па нищо, че са по брой повече османците. Отвъд Анадола ще ги прогоним, че и там мира няма да им дадем“!
И пак добавя баба Велика:
– Всички сте храбри и добри, ама файда едва ли ще има от вашето отиване.
А дядо Йордан:
– Докрай! До самият край мои орли! И помнете – ние ви чакаме! Чакаме ви живи и здрави!
Чакали ги и дочакали. Отново дошли синовете им. Петима от тях с рани по телата, но живи.
Вярно е, много боеве всичките българи водили. Готови последната капка кръв да дадат и все пак родината си не успяли да спасят. Нямало я вече България, нямало я! Нея я нямало, но заради рударството ли, заради смелостта на етрополци, а може би и заради майсторството им Етрополе го имало! И до ден днешен се знае, Етрополе и още няколко града, запазили свободата си цели триста, че и повече години!
Отново в малката падинка, на големия хребет на североизток от града, заискрял огън. Отново заблеяли овци, животът започнал. Нов живот ли? Не все същият. Оженили се момците, че и момите на баба Велика. Къщи всички в града издигнали. До един прочути търговци на стока станали синовете и. А имането растяло и все повече ставало. Така от голямото семейство, цяла фамилия израсла. Фамилия от знатна, по-знатна. Дето се казва, всичко от добре, по-добре тръгнало. И все пак в душата на етрополци, та и в дядо Йордановото семейство, тъга и скрита надежда се таела. Вярвали, надявали се, че след две, три години, родината ни отново ще бъде свободна! Родината, та и целият български народ отново да възкръсне. В надежда отлитнали първите пет години.Надявала се и баба Велика. През целите тези пет години, откакто османците в града стъпили – тя баба Велика, нито един път в Етрополе не отишла. Нито синовете си, новодомци сакала да види, нито красивите млади невести. Да, единадесет от децата и се оженили през тези тъжни години. Сватби болярски вдигнали. По български обичай всичко сторили. На ръце искали да я отнесат, а тя не иска:
– Докато очите ми не видят тези неверници, че обратно към Анадола тръгват, в града няма да стъпя! – дума им.
Отвръща и дядо Йоран, смучейки лулата:
– Ти няма да видиш Велико, няма!
– Защо бе проклетнико? – кори го тя и добавя – че нали седемдесет и четири години съм.
– И годините на орлите да стигнеш, няма да ги видиш – дума той, а тя:
– За тебе си отговаряй! Аз решила съм, докато турците от града не изпратя, няма да умирам!
– Не се вдетинявай! Не измъчвай децата! Ми иди виж, на пук на поробителите, какви домове издигнаха, издигнаха, населиха се! – уговаря я дядо Йордан, ала напразно и той не успял да я предума.
И пак най-малкия син успял да я зарадва. Една заран в собата влезнал той и засмян, радостен:
– Дойде мамо! Най-после на бял свят в нашия род втората Велика! Да, на посоки смятали че е. Останалите и синове и дъщери все мъжки челяди имали. Та по този повод думали из целия град. От Йордановият род и небето само мъже сака да растат, войни прочути да станат и от града и родината поробителите завинаги да изгонят. Е, нито дядо Йордан, ни баба Велика за това се не сърдили. Напротив, радвали се. Смятали го за чест и достойнство. Да, но сега като чула тези думи, рипнала баба Велика, песен от радост запяла. Гледа дядо Йордан, па бъбре:
– Е, най-сетне след толкоз години отвори ти се сърцето и ти в града ще идеш!
– Че се отвори вярно е! – отвръща тя – Ама в града няма да ида! Не ми почерняй радостта!
– Тука мале, тука! Ще кръстиме и кръщене голямо направиме. Целия град ще поканим – реди синът и.
Думи, които направо душата и отварят. Плаче тя от радост и синът си прекъсва:
– Тука синко, градските, че и околните села хората ще поканим. Със сладки гозби нагостим. Най-знатни свирачи ще докараме и най-прочути певци, та да се знае и помни, докле родът ни го има, кога се е родила и кръстила на баба Велика внучката! Тук, аз дорде дишам нея, че ако и друга се роди ще гледам. Далеч от тези поганци!
А дядо Йордан:
– Докога сакаш да ти казваме, че в Етрополе, турци няма?! Че твоят син Христо е един от управниците.
А тя, гледа го сърдито, отвръща му:
– Нямаме, нямаме, ама имаме! Че на Христо, че и над другите управници, султански пратеник стои!
Гледа дядо Йордан, стъпва от крак на крак и:
– Голяма радост! Това е само за пред хората!
– Та това и аз сакам да кажа! Че султана дава ни право, но ни напомна „Ето виждате ли моя човек? Вършете що вършете, но помнете султана е ваш господар“! Гробът му дано се провали!
Слуша то синът им Иван, па в разговора се намесва:
– Айде да оставим за друг път този разговор, татко и мамо! Сега радост имаме, та нека всички се порадват!
– Така е синко! Ти си прав! Пета година измина, та чак сега отвори ми се сърцето! – прекъсва го тя и добавя – Кога сине тук ще го донесете? Ти предай на булката! Тя е разумна и добра, че ако сака и рече пред нас да я докарате с бебето, докато тя се оправи напълно, аз така ще и слугувам, че няма да позволя, нищо да похваща! По-добре отколкото в града ще се чувства. Вярно ти казвам! Предай го и на нея и на родната и майка – Мата. Тя ме познава, знае коя съм. Щом може единадесет челяди сама да отгледам, значи не ще се посрамя и пред тази моя безкрайна радост, която ме върна отново на този свят!
А дядо Йордан подсмива се и:
– Е, щом се върна на този свят, значи и в града ще идеш! Няма що, предаде се най сетне!
Пък тя клима с глава, отвръща му:
– Надявам се, да се върна, само тогава, когато османлийте завинаги си отидат!
Иван виждайки, че двамата може да се скарат, пак ги прекъсва:
– Махнете поне сега за няколко минути тези мръсници!То ще им дойде краят! Та викаш за жена ми, дали ти вярва, че и майка и? Вярват ти! Казаха да ти предам, че ако ти и татко се съгласите още в края на другата неделя, ще дойдат и живеят чак до зимата тук!
Прекъсва го баба Велика:
– Мамините! Да знаят как само ще си ги посрещна, че и нещичко тая в големия шкаф!
Па седнали, хапнали, пийнали и тръгнал си Иван за града и той доволен и родителите му дваж, та и триж по-богати. Е, разбира се, пърата им внучка, първото подновяване името на баба Велика. Как да не се радват? А робството? Най-после тази българка макар и за няколко часа забрави го! Забрави го, сякаш голяма тежест свали от себе си!
– Бре, голяма работа е това радостта! – вика и дядо Йордан, гледайки я сякаш цялата се е променила – Гледам те, не мога да повярвам на очите си! Само два часа така се преобрази, че ме смая! А дано си промениш и ината и речеш утре да те отведа до града – домовете на челядта си да видиш!
Дума и той, а тя мълчи, чълчи. После седнала на прага, па гледа към града, обхванала с двете си ръце лицето си:
– Какъв рай щеше да бъде и в града и тук, ако нямаше тези поганци. Двадесет и седем внучета вече станаха и всичките в робски години ще растат! Горките крехки душици!
Е, стига де! Ти като си се захванала за тази робия! Виждаш сама, не е толкова страшна, колкото ние смятахме! – дума и старецът.
– Ще видиш, дано жив да си! Нека минат още няколко години, да се успокоят, да се съвземат от войните! После бял ден няма да ни дадат да видим! Помни и тук ще се напълни с турци! Та нали нашия град е хубав бе, Йордане! Хубав и прочут. Работа има, пари има и могат да се печелят. Да си печелят, ама с нашите ръце в техните джобове! Ще работят нашите деца, а парите в техните пазви! Ама недай си нещо момиче да харесат? Че как и кой може да го отърве бе, мъжо? Ама ти, Йордане, хич не мислиш що може да стане занапред, ако тези проклетници не си отидат!
Сяда мъжът и до нея и:
– Не мисля, не мисля ли? Но що мога да сторя? Ако отида да го убия султанския пратеник и хората му – хем по-зли, хем по-много ще докарат! Радва ме, че децата ни все мъжки рожби добиха. Друго е като са момчета! Е, новата ни Велика жива и здрава да е! За нея няма да е страшно! Има кой да я пази!
Голямо тържество, че и от сватба, дори и от събор по-голямо било кръщенето на Велика. Що ядене и пиене, игри и песни! От тази ранна утрин до късно през нощта светели огньовете и се разнасяла веселбата, там от билото, от падината, от къщата на баба Велика.
На другият ден, събрали се само синовете, дъщерите, зетьовете, снахите и разбира се внуците. Седнали и преди да почнат отново да ядат и пият решили. Всяко трето момиче от фамилията да носи името Велика.
Кой знае дали прочутата Велика Войвода, страшилището за поробителите в Етрополския край не е била от потомците на баба Велика?!

А от преданието до нас е стигнало, че когато градът Етрополе е паднал Велика била на 74 години, а е умряла на 106 години. И през целите тридесет и две години нито веднъж в града не е стъпила. А преди да затвори завинаги очи събрала цялата челяд и изрекла:
– Когато и да е България и Етрополе ще са свободни! Посрещнете свободата и в този ден цветя, много, много цветя на гробът ми посадете!

Етрополе- 1932г.

Първата млекарница на Етрополе

Разглеждайки семейни снимки от албумите на моите родители, попаднах на снимка на дядо ми (баща на майка ми), направена в края на 1904-та или началото на 1905-та година в първата млекарница на Етрополе.
Определям годините по следните факти: Първото Млекарско дружество „Малки Искър“ в Етрополе е основано
през 1904-та година и втория факт – по това време дядо ми е бил още ерген, имам по-късна снимка от неговата сватба, на която правя разлика във външния му изглед, а също така първото му дете е родено през 1908-ма година.
На изгледите на Етрополе от 1032 и 1935 година в червен кръг съм посочил сградата на първата млекарница,
а новата мандра (която съществува и днес) е построена през 1934 година.
Снимката на дядо ми и негов колега (няма кой да ми каже името му) е направена вероятно от дестрибутора на
центрофугата с ръчно задвижване тип Alfa Laval Separator – Н.Шпетровъ & Сие. Предполагам, защото на стената зад млекарите се вижда плакат, рекламиращ работещата центрофуга.
Тази центрофуга работеше в новата млекарница до средата на 50-те години на миналия век. Като дете ходех в млекарницата за бито мляко (само такова се продаваше през 52-ра -55-та година) и ми беше много интересно да гледам как работеше машината.

Разказва Боян Шаранов.

Етрополе-млекарницата-1904-г

Етрополе-млекарницата-1904г

Етрополе-изглед-1935-г

Етрополе-изглед-1935г

 

Кой, кога, как и защо създава българския трикольор?

Това е една история, която я няма в учебниците. Пропусната от недоглеждане или от хроничния ни проблем да забравяме историята си. Кой, кога, как и защо създава българския трикольор? Създаването му преплита три държави, две короновани глави, едно 14-годишно момиче, бащина заръка, любов и надежда за свобода. Местим се точно 140 години назад във времето.
“След Априлското въстание, след онзи взрив на недоволство от цяла Европа. След взрива на недоволство в Букурещ през 1876 година се събира отбрано българско общество – в това българско общество е взето решение да бъде направено знаме, което да бъде направено за участие в предстояща война”, разказва Марин Кубетски, учител по история в ОУ “Христо Ботев” – гр.Етрополе.
А именно – Руско-турската война. Очакването ѝ стимулира българите към активна дейност. Всеки дава кой каквото може. Браилският търговец Иван Параскевов заявява, че знамето от името на Браила е негова грижа. Той лично ще го дари, а неговата дъщеря Стилияна ще го изработи.
“Стилияна започва работа през ноември, материалите за знамето ще достави от Виена – сърмени конци и коприна. Всичко това се е извършвало в пълна тайна. Стилияна била предупредена да не разказва никъде за знамето, което шие, имала е определена стая, в която е бродирала знамето, след шест месеца тя е готова със знамето и то е напълно ушито”, разказва Лилия Криворова, главен експерт в НВМИ.
Проектът за знамето и неговата символика са дело на бащата на Стилияна. Бяло, зелено и червено, разположени хоризонтално. По това време нашенските знамена са най-често зелени, а ако има бяло – то е в центъра. До
1877 г. бялото, зеленото и червеното присъстват в българската революционна символика като традиция. Но само сред четите на емиграцията. Започнали упреци, защото точно така видели семейство Параскевови бойния флаг, предназначен за опълченците в Руско-турската освободителна война.
“Баща й казва, че бялото ще бъде най-отгоре, защото бялото започва с буквата “Б”, както започва и името
на България”, продължава разказа си Лилия Криворова, главен експерт в НВМИ.
По това време бащата на Стилияна наема за нея и брат й частен учител. Държи децата да получат добро образование, но задължително да бъде на родния им език. В Браила пристига едни млад мъж, преследван заради известния обир на турската поща от Димитър Общи. Илия Вълчев, родом от Етрополе, сподвижник на Васил Левски, добре образован, от уважавано и богато семейство. Стилияна се влюбва в него. Той обаче не вярва, че руснаците ще ни освободят. Според Марин Кубетски, историк от родния град на Вълчев – той повлиява на Стилияна за това как да изглежда знамето.
“При първата ѝ дума, когато казва, че България и бяло са с една буква и трябва да са отгоре, аз виждам влиянието на Илия Вълчев към Стилияна Параскевова”, смята Марин Кубетски.
“На 8 май 1877 година Иван Парскевов, нейния баща, заедно със самата Стилияна са приети от великия
княз Николай Николаевич, главнокомандващ на руската българска армия. За да предаде ушитото от нея знаме. Великият княз обещава при тази аудиенция, че това знаме ще бъде връчено на 4-та опълченска дружина и че то ще бъде осветено”, допълва Лилия Криворова.
Марин Кубетски уточнява: “След ушиването на знамето, знамето не е осветено. Осветено е само Самарското знаме.”
А Самарското е направено то монахини в руския град Самара. Дарено за Априлското въстание. Руският княз решава то да бъде използвано за предстоящата война. Браилското знаме било предвидено за 4-та опълченска дружина.
“Това е по заповед на руското командване, българско знаме не трябва да участва в боевете, няма българска армия, няма българска държава. И трябва да участва само едно единствено знаме. И това е Самарското знаме”, обяснява Марин Кубетски.
Лилия Криворова допълва: “Затова не е известно къде точно се е намирало знамето по времето на Руско-турската освободителна война.”
На 30 август 1878 година в Пловдив има парад на всички опълченски знамена – три на брой. Липсва само това на Стилияна. Затова и всички си мислят, че то е изчезнало завинаги. Върнато е на българската държавност чак на 8 август 1878 година. Целият въпрос е как то е успяло да стане национален символ на България.

Източник: www.bnt.bg

www.bnt.bg/bg/a/koj-e-avtorat-na-balgarskiya-tribagrenik

Как бай Йото изпроси от другаря Тодор Живков камион за ТКЗС-то и ток за село Равна

През юни 1956 г., след взет държавен изпит, се завръщах към Правец. На софийската автогара чух по високоговорителя: „Днес жителите на Етрополе се събраха и образуваха Трудовокооперативно земеделско стопанство (ТКЗС)”. През есента на същата година бях назначен като референт в Горско стопанство – Етрополе. Настаних се в горския пункт в с. Равна (сегашното село Бойковец). Същата година в страната започна масовизацията на ТКЗС-та и създаването на такива в балканските райони.През есента на 1956 г. беше създадено ТКЗС в с. Равна. За негов председател беше избран известният шегобиец Йото Цаков Даков. По това време в балканските райони земеделските работи се извършваха с животинска тяга. Нямаше трактори и камиони. И така на ТКЗС – Етрополе беше предоставена една товарна кола „Молотовка”. След като беше образувано ТКЗС в Равна, хората настояваха председателят да намери камион и за Равна. Така принудиха бай Йото да отиде при Тодор Живков и да иска камион. Бай Йото живееше на края на селото, до гората и в неговия дом се е отбивал цар Борис. Отбивали са се и партизани, с които е бил Живков. През 1956 г. Живков беше избран за първи секретар на ЦК на БКП и фактически оглавяваше държавата. Бай Йото отишъл при Живков да му иска камион. След което ми разказва: „Като отидох, охраната ма спре и ми казаа, че другарят Живков има приемен час и не могат да ма пустат. Рекох им да му кажат, че кога доаждаше в моя дом, приемен час немаше и че го дири Йото Цаков от Равна”.

Казали на Живков и той разпоредил да го пуснат. По-нататък бай Йото разказва: „Като влезох, соба длъга като калидор и там доле седи Тодар. Стана, та ма срещна и ма попита: „Какво та носи, бай Йоте, насам, седай и разправяй”. Седнах и му рекох: „Тодаре, ниа сбрааме имота на ората, ама сака да дадеш един камион да ги возиме”. „Е-е, бай Йоте, аз не давам камионите, Станко Тодоров се занимава с тези работи.” Станко Тодоров тогава беше председател на държавната планова комисия. „Я Станко Тодоров не познавам, ако ще ми даваш белешка, давай ми, ако не – да си върва”. „Ще видим, бай Йоте, какво може да се направи” – казал му Живков. Но бай Йото продължил по-нататък: „Тодаре, я сага сам дошал, па я са видим пак, я са не видим, ама има ли тук фотаджия да са снимаме?”. „Добре, добре”, казал Живков и извикал фотограф. Снимали се. А аз му казвам: „Дай снимката да я видя”. „Как мислиш ти, я таа снимка я варда да свалем човек от въжето с неа!”- отряза ме бай Йото. Не след дълго на равничарите беше предоставен камион „Молотовка”. Шофьор беше синът му Цако.

Бай Йото имаше внучка на име Ката. Като малка беше паднала от люлката и си повредила гръбнака, но иначе беше умно момиче. Завърши средно образование с отличие и кандидатства за аптекарка. По общия ред, въпреки че беше отличничка, не я приеха. Живков вече беше и министър-председател. Роднините на бай Йото не му давали мира: „Върви при Живков, заведи и детето да го види!”. А на Ката казват: „Върви с деда си, да се не загуби из София”. Отиват в София, Живков им насрочва среща и ги приема. И пак ми разказва: „Като влезооме, собата по-длъга от предната. Срещнааме Тодар и я му казах защо сме отишле. Рече ми да бъда без грижа и се обади некъде по телефоня”. Рече ми – яла тук, бай Йоте, кажи какво има по нашия край. Седнааме и я му рекох: „Тодаре, ти коджа работи направи за Правец. И язовир им направи, ама ниа в Равна още ток немаме”. „Е, направил съм, бай Йоте, аз нищо не правя, народната власт прави каквото прави”, отговорил му Живков. Дойде си бай Йото и не след дълго дойде и токът в Равна. Ката завърши аптекарство и дълго време работи в етрополската аптека.

Христо Христов – Референта

Народен музей Етрополе

МУЗЕЙНО ДЕЛО В ЕТРОПОЛЕ

Първият инициатор и основател на музейното дело в Етрополе е Арександър Тацов. Като директор на местната прогимназия, той смятал като много полезна една музейна сбирка към училището. След Тацов събирането на експонати продължил Димитър Бончов Тунджев (като директор на прогимназията).
Неизвестно поради какви причини събраната експозиция била пренесена в читалището.Тук не били проявени и най-елементарни грижи и мого експонати изчезнали.
През 1925г. в София, при един разговор Между Иван Иванов Кацаров и Кръстьо Гаврилов Матеев върху стопанската възмога на града, възникнал въпросът и за събиране и опазване на старините. Изтъкнала се необходимостта от организирано провеждане на една такава акция. По тяхно предложение, към читалището бил изграден ИСТОРИЧЕСКИ КОМИТЕТ с две задачи:
1. Събиране на стари веществени и писмене документи , които да послужат за създаването на музейна сбирка в града, която да прерасне в Градски Исторически Музей. Като отговорник за провеждането на тази задача бил поставен Кръстьо Гаврилов Матеев. Прието е било на същия да се дава възнаграждение.
2. Да се съберат, проучат и обработят материалите за историята на града. Тази задача била възложена на Иван Кацаров, който от дълги години събира и проучва материалите свързани с историята на града.
Започнала усилена работа. Създадената експозиция била подредена в старото училище при църквата “Свети Георги”. Временни витрини били изработени от учителите при професионално техническото училище по дървообработване в града.
Музейната сбирка била открита на 08.08.1958г. от ген. Димитър Гръбчев, който винаги е проявявал интерес към музейното дело в Етрополе.
За създаването на музейната сбирка са положили усилия следните лица:
1. Кръстьо Гаврилов Матеев- проявява дейност в събиране на експонати. Като уредник на музейната сбирка е взел участие в регистрацията на експонатите, регистрирането и опазването на много други експонати, както и пропагандиране на музейното дело в града.
2. Иван Иванов Кацаров- доброволен струдник, събирал дълги години експонати, обработвал ги и ги консултирал с водещи учени, взел ръководно участие в научната обосновка на експозицията, според историческото време, регистрацията, анотацията на текстовете и пропагандиране на музейното дело и историческото минало на Етрополе. Първата подредба на експозицията на музея е съобразена с изработения от него тематика- експозиционен план.
3. Григор Николов Григоров- като председател на читалището и историческия комитет към него, своевременно и настойчиво е провел всички организационни задачи, кореспонденцията с различни институции, учреждения и лица. Подпомагал е всяка инициатива, която се нуждаела от неговото участие. Решавал е и е осъществявал всички разходи.
4. Атанас Павлов Туджаров- подпомагал е редовно всички начинания свързани с историческия комитет, като дарител и добър съветник във всички мероприятия свързани с музейното дело.
5. Свещеник Стефан Стоянов Аламанов- като член на музейния съвет е полагал усилия за изграждане на музейната сбирка. Поставил е на разположение горния етаж на училищната сграда в църквата “Свети Георги” за разполагане на Музейната сбирка. В долния етаж на същата постройка е дал за разполагане на фондовия склад на сбирката. Предоставил е своята канцелария при църквата за канцелария на музея. Взел е участие и в подреждането на експозицията.
6. Павел Илиев Кисев- дейно участвал в почистването и подреждането на музейната експозиция в съответните витрини.
7. Витрините на музейната сбирка са изработени безплато от следните учители в Професионално-техническото училище в града:
Васил Бончев Йотов, Петко Василев Петков, Иван Ценов Матеев, Янко Василев Йотов, Начо Павлов Божков, Нино Стаменов Рендаков, Георги Стефанов Кътев, Иван Генчев Иванов, Димитър Кръстев Мишев и Ангел Иванов Григоров.
Тематико-експозиционния план за зареждане на музея в приспособената и ремонтирана стара конашка сграда в града е изготвена от Иван Кацаров, със съдействието на Венелин Димитров, чиято работа е изключително техническа.
Историческият музей в гр. Етрополе е открит на 7. ХІІ. 1958 год. в сградата на бившето Килийно училище в двора на църквата „Свети Георги”. На 30. ХІІ. 1968 г. в реставрираната сграда на бившия Конак се открива нова експозиция на музея. Настоящата експозиция на Исторически музей – гр. Етрополе е изцяло обновена през 1992 г. Сградата на бившия Конак е строена през 1853 – 1870 г. от етрополските майстори Дено и Цветко и е архитектурен паметник на културата. Експозицията на музея представя богатото културно – историческо наследство на община Етрополе в 10 експозиционни зали: Археология, Етнография, Занаяти ХVІв.-ХVІІ в., Занаяти ХVІІІв.-ХІХ в., Занаяти ХІХ в.-ср. ХХв., Просветно дело, Етрополска калиграфско-художествена школа от ХVІІ в., Национално-освободителни борби, Видни етрополци и Дарителство. Показани са над 1200 културни ценности, много фотоси и документи.
Исторически музей – гр. Етрополе е включен в Движението „Опознай България – 100 национални туристически обекта” под № 63.

 

Етрополе

НЕЩО ЗА МАХАЛИТЕ В ЕТРОПОЛЕ

МАХАЛА РАВНА (сега с.Бойковец)
В сектора на махалата са разположени много тракийски могили, което сочи, че това е старо тракийско селище под името ПЪНДЕВА. В средните векове е и известно също селището Ябланица, разположено вероятно на мястото на сегашната крепост „Селце“. Пак тук се намират останките от крепостта „Боготвор“, разрушена след геройчната отбрана на българското население от турците.
През тази махала е минавал най-старият тракийски път, разширен през римско време и ползван почти през цялото петвековно турско иго под името „СТАРИЯ ПАКЪ“. По протежението на този път на няколко места е имало стражници, за неговото опазване, каквито са Големият и Малкият „Косер“, „Беклемето“, „Пиклището“, „Пиляковец“ и др.
През бурните исторически дни, населението е давало убежище на хайдути и комити.

МАХАЛА ГОРУНАКА
Самото име идва от обилните дъбови кории (гори). Тук има и просторни естествени ливади и прекрасни условия за отглеждане на добитък. Първият чифлик бил на турчина Муса и днес известен под името Мусинското. И български чорбаджии са имали чифлици тук около местността Главеш, където още е запазен стар тракийски обичай, приличащ на празника Свети Атанас, Има тракийски могили, между които е и така наречената „Гроба“. През тази махала е преминавал пътят свързващ стражниците на „Стария път“ с крепостните кули на „Острума“ и „Лишавия камък“. Населението е давало подслон на хайдути и комити, между които са известни имената на Бързак Войвода и на Вълко Цолов, който умира заточен на Диаър Бакър, обвинен неправилно, че е участвал в обира на хазнатал Бил е член на Тайния революционен комитет в Етрополе.

МАХАЛА ВРАНАЩИЦА (сега квартал на града)
Името на тази махала още не е изяснено. Според едно предание, най-старото и име било „Бранащица“ от старо-българското „Бран“- война, отбрана, воюване. Това име се свързва с близката крепост „Лишавия камък“. Дори след Освобождението министерството на просветата е кореспондирало с тази махала с името „Бранащица“. Според друго предание, старото име на махалата е „Пардьево“, от турското „парда“- главня. А същността на това предание е, че някога тук целия град е клал свинете си, защото турците не са позволявали свине да се колят в града. Цалата тясна долина, на махалата е осеяна с огнища и разхвърляни главни- там където еса пърлени.
Според предание, тук радушно е намирал убежище Бързак Войвода, чието име е свързано с Бързашкия род.

МАХАЛА ЛЪГА (сега с. Лъга)
Това е едно от най-старите селища в котловината, разположено в лъките от двете страни на р. Малки Искър. Има няколко тракийски могили, които не са проучени. Името идва от старо-българското „ЛЪГ“- лъка. Тук са намерени два каменни блока с издълбани върху тях старинни надписи, където е разчетена старогръцката дума „пара“, която означава селище. В землището на селото са намерени типични тракийски фабули от V век пр. Хр., една тасоска сребърна монета от III век и една бронзова статуя на тракиец от II век преди Христа.

МАХАЛА РИБАРИЦА (сега с. Рибарица)
Възникването на тази махала е свързано с имотите на манастир „Варовитец“ и старият път минаващ от Етрополе през Падеж за Мелта (Ловеч). Първите жители са ратаи от манастира. Тук са се намирали имотите на притежателя на рудниците в Етрополе – Хаджи Нико. Останала е от него местността „Никовска поляна“. Тук са отглеждани многобройни стада от едър и дребен добитък, мандрувани в „Суа Равен“, „Кременското бачище“ и „Дековото бачище“. Следи от рударска дейност има около „Рупите“. За това свидеталстват намерените каменни чукове, с които са си служили траките-рудари и тези от по късни времена.
Източник: „Етрополе през вековете“- автор Иван Кацаров

Чумният камък - Етрополе

Легенда за „Чумният“ камък

На речния бряг срещу къщата на отдавна спокоилия се Учо Транчов е „Чумения“ камък.
През 1771г. в гр.Етрополе върлувала „черната смърт“ – Чумата. След като пребродила целия град и мор налегнал всички къщи, чумата (доста застаряла жена с чорлава прошарена коса и дълбоки бръчки по намръщеното лице), минала отсам реката и се установила на почивка на тавана на Транчовата къща.
Всяка сутрин при страх и трепет на многобройната Транчова челяд, чумата слизала от ниския таван, преминавала през готварницата, отивала на реката, приклеквала там на „Чумния“ камък“- и се миела и всчесвала.
Затова камъкът го нарекли ЧУМЕН.
При ремонта на площада (в отдавнашни времена е бил наричан „Чумниният площад“) и улицата (сега се казва площад и улица „Ленин“), живеещия наблизо Ангел Павлов забелязва, че при изкопните работи, багера изважда от земята голям камък, отговарящ на легендата.
По негова молба багеристът се съгласява и премества камъкът на подходящо място.
Ангел Павлов измива камъкът и заедно с даскал Марин Кубетски (преподавател по история в Етрополе), организират кампания по поставянето на пейки и обособяването на кът, като по този начин легендата ще бъде съхранена за поколенията.

Летописна бележка намираща се в библиотеката на етрополския манастир „Света Троица“