За шести път Художествено-творческият клуб „Ковачница” в с. Игнатица, Врачанско издава литературен алманах.
В последния, 6-сти броя, който излезе преди няколко дни, е отпечатан и разказа „Писател казваш…” на нашия съгражданин Христо Христов. Алманахът не е предназначен за масовия читател и не е предложен на книжния пазар.
Разказът може да прочетете като приложение към това съобщение. Той е част и от поредната, втора книга на автора „Живи разкази”.
Все още може да я намерите в книжарницата на Тошко и в офиса на ДЗИ в центъра на Етрополе или на лични съобщения директно до автора.
ПИСАТЕЛ, КАЗВАШ…
„Според селяните, интелектуалният труд се изразява в седене на сянка през летните горещини, и на топло през зимата, в драскане на хартийки, в тънки разходки по хладно и, разбира се, в получаването на немъчени пари” Ивайло Петров
Симеон Василев – известен и почитан писател в големия град, реши един ден да смени творческата обстановка и да замине някъде на село. Където ги няма неудобствата, шума и забързаната атмосфера на града.
Да се съсредоточи по-дълбоко върху новата си книга. Беше намислил този път да отсъства от града за по-дълго. Затова отдели повече време на проучване – места, села, обстановка, обичаи, природа, хора и всичко, което щеше да му бъде от полза за спокойна и плодотворна работа върху романа.
Една сутрин събра багажа, сбогува се с близките си хора, качи се на пораздрънката „Лада” и отпраши към спокойствието. Някъде из полите на Балкана.
Пристигна в ранния следобед. Селото не беше голямо и почти веднага намери адреса на предварително уговорената квартира. Посрещнаха го двамата му възрастни хазаи. При първата им среща, на писателя Василев му се сториха благородни и приветливи хорица. До вечерта се настани, имаше време да пообиколи и селото. Надникна в селската кръчма, поръча си лека вечеря, размени няколко приказки с един-двама от не много разговорливите посетители и се прибра изморен в квартирата. Беше решил да започне писането на другата сутрин.
Събуди го оглушителната тишина. Нямаше го дрънченето на трамвая, шума от асансьора във входа и тропането на съседите над него.
Стопанката беше вече станала, издоила кравата, опържила вкусни селски мекици и на пръсти беше поставила закуската на масата в неговата стая.
Някъде далеко из селото се чуваше кучешки лай, петелът изкукурига своята мъжка ария. Тишината беше нахлула в стаята с първите лъчи на слънцето. Денят предвещаваше да бъде хубав, слънчев и много спокоен – само за писане.
След обичайните сутрешни процедури, Василев седна на масата и с особена охота излапа мекиците, изпи млякото и застана пред отворения, зареден с утринна прохлада прозорец.
Не можеше да се нарадва на спокойствието и идилията на селото. Непознати до сега неща на кореняка-гражданин. С приповдигнато настроение се подготви да започне да пише.
Пак на масата, този път го чакаше обеда му. Впечатли го особено много, защото в предварителната уговорката с хазаите нямаше никаква храна. Милите хорица и особено хазайката го правеше с такова удоволствие…техните деца се бяха попилeли по света и този „другоселец”, както го наричаха по тези места, им беше добре дошъл. Надяваха се да поседнат на раздумка – жив човек е, все пак, и ще разбие тишината в спретната им селска къщичка.
Раздумката я имаше през цялото време, докато беше на квартира при тях. Особено в часовете преди настъпването на вечерта, когато щурците се надпреварват да представят вечния си концерт, прохладата просмуква през летните дрехи и луната наднича зад баира над селото.
Така минаваше времето на писателя Симеон Василев – монотонно, според хазаите и съседите, ползотворно според него. Работата по романа напредваше и беше решил да остане докато не го завърши. Много-много из селото не ходеше. Когато се налагаше, бързаше да се прибере при своите литературни герои. И при добрите си, разбрани и отзивчиви хазаи.
Това, че го виждаха често под крушата и не ходеше из селото, възбуди любопитството на съседите:
– А, Веске, какъв е тоя твой квартирантин, ма? По цял ден седи под крушата, тропа по някаква кутия и прехвърля ли, прехвърля хартийки.
– Писател е, съседке, пише книга човекът.
– Писател, казваш, пишел книга?! За какво му е потрябвала тази книга, какво може да изкара от нея? Да си чула богат писател да има?! Баща ми, бог да го прости, казваше, „това което го пише у книгата – не се ражда на нивата”. Ние с мъжа ми и вестник не сме прочитали, па сме живи.
Когато слънцето завладя с лъчите цялото дворно пространство, Василев реши да се пренесе на сянка под широко разперила клоните си круша. И остана там до обяд. Като привърши, преброи по навик изписаните листа и остана много доволен – бяха много повече от тези, които би написал в града. Дори го обхвана някакво неизказано приповдигнато чувство на благодарност към пишещата си машина. Събра листата, сложи я нежно в калъфа и се прибра в стаята.
Защо не се хване барем някаква работа да свърши. Да ви помогне с нещо – възрастни хора сте? Абе, тоя – дом, семейство няма ли, че е дошъл чак у наше село книги да пише?
– Ей с това не мога да го разбера твоя квартирантин: когато е студено си седи у стаята, ако е топло – под крушата. Премята някакви листа и трака по кутията. Вместо, както ти рекох, да се захване барем някаква работа да свърши. Ама, нали е писател, мисли, че ние у село само книги четем. А кой ще коси ливадите, кой ще гледа добитъка, кой градините и нивите ще работи?! Хората се чудят как да оцелеят, а тоя книги ще ми пише!
Като продължи все така да мърмори ядосано, баба Тодора, сега комшийка и на писателя Василев, заситни надолу по пътеката.
Отиваше да разкаже из селото, като какъв „нехранимайко” се е настанил у Маринчови.
Етрополе – 12.04.2019 г.
