Покривите на Сантяго де Компостела
Арзуа(Arzúa)
Отварям очи и първата мисъл е:“Остават два дни до Сантяго. Два дни до края на Камино!“. И ми е странно, и ми е леко носталгично тъжно. Странно е, че съвсем скоро ще видя Катедралата на Свети Яков, след като са минали много дни на изпитания на издръжливостта и търпението ми. Леко носталгично тъжно, защото усещам как отминава една сбъдната мечта. Но трябва да се приготвям, защото километрите не чакат!
С Вера чакаме да отворят магазина, за да купим продукти. Все пак трябва и да се храним, а през нощта за първи път от началото на Пътя, някой е взел храната ни от кухнята. Да се надяваме, че поне сме нахранили гладни хора. Хубавото на ситуацията е, че отново срещаме Тамаш – нашият познайник от албергето в Асторга. Радваме се да се видим – прегръдки, целувки и той отново тръгва, защото бърза към Сантяго, а след това към Португалия. Обещаваме си да поддържаме връзка и се разделяме.
Скоро и ние напускаме Арзуа – съвременен град с над 6000 жители и интересни църкви, една от които е „Ла Магдалена“. Денят отново се усмихва след дъждовния няколкодневен период.
20 километра ни делят от Арко о Пино – предпоследната ни спирка преди Сантяго де Компостела. Минаваме през малки селца, потънали в майска следобедна дрямка, покрай зелени горички и цъфтящи дворове. И, колкото повече наближаваме Сантяго, толкова повече Пътят сякаш става по-светъл и лек.
Албергето в Арко о Пино ни приютява за поредната нощ за почивка. Градчето е разположено край главния път и има интересна църква, с оригинален олтар, оформен като огромна мида на Свети Яков.
На следващата сутрин слънцето изгрява, когато вече сме на път. Пътят се простира в далечината и ме влече, нашепвайки: „Все по-напред и напред!“. Преглеждам съобщенията, получени на телефона ми през изминалия месец в Испания, и усещам как обичта към всички тези хора – семейството, децата и приятелите, се трупа с нова сила в сърцето ми.
16 километра не са толкова много и скоро виждаме табелата „Монте до Гозо“ (Monte do Gozo).
Знаете ли какво означава това име? Означава „Хълм на радостта“. Прекрасно, нали? Още преди векове, от това място пилигримите са виждали върховете на Катедралата на Сантяго де Компостела и са знаели, че скоро ще пристъпят прага й. С височина 370 м, това е последният хълм и последната спирка преди края на Пътя. Тук е разположен големият комплекс Ciudad de Vacaciones Monte do Gozo (Градът за почивка Монте до Гозо), построен през 1993 година за пристигащите пилигрими. Състои се от просторна част за преспиване с 500 места, площадка за къмпингуване, Auditorio Monte do Gozo – място за концерти под открито небе, градини и пешеходни алеи. Площта, която заема, е 65 хектара. Донякъде този комплекс е предизвикал негативни реакции от страна на Църквата, която предпочита да се отделя по-голямо внимание на религиозното значение на хълма.
Когато пристигаме, все още вратите на албергето не са отворени. Сядаме да почакаме сред останалите пилигрими. Отварям телефона и звъня на близките си, почти крещейки през сълзи „Успях! Не мога да повярвам, но стигнах края на Пътя!“. Слънцето грее, подухва вятър и наоколо се носи разноезична реч. Вълнението се усеща при всички. Вечерта от прозорците долита лека мелодия на китара, тихи разговори и смях. Аз дочитам последните страници на книгата, която носех в раницата си. И тя е за пътешествия и изминати километри пеша. Сега си давам сметка колко различно е пътуването с някакво превозно средство и впечатленията, които трупаш, когато ходиш пеша. Възприемаш света около себе си по съвсем различен начин – изминаваш по-малки разстояния, но виждаш и запомняш много повече неща. Дори и това да е калинка, която пълзи по зеления лист, покрит с утринна роса, или птичата песен, която те придружава на всяка крачка. Заспивам с мисълта за онова неповторимо нещо, което ме очаква утре – влизането в Сантяго де Компостела.
Ранната утрин е свежа, прохладна и покривите на Сантяго са обвити в лека мъгла. Червени, кафяви, покрити със зеленикав мъх, стари и нови – покривите са част от историята на този град и носят отпечатъка на времето. Последните няколко километра се стопяват и слънцето изгрява, когато заставам до табелата на града.
Време е да се потопя в атмосферата на Сантяго де Компостела….Дочувам камбанен звън…
Автор: Галя Бончева
