Напускаме Ел Асебо рано призори. Японецът в нашата стая беше много възмутен от ранното включване на светлините. Оказа се, че не е сверил правилно часовника си. На излизане от селото минаваме покрай велосипед от арматурно желязо, който е паметник на немския пилигрим-велосипедист, загинал тук в катастрофа преди години. Сутринта е прохладна, свежа и слънчево усмихната. Днес Пътят ще ни отведе в Молинасека, Понферада и местата, които са били обитавани от тамплиерите.
Слизаме по каменистите пътеки и се опитваме да се опазим от травми, защото това би нарушило плановете ни с моята спътница Вера. Не е лесно да спазваш предварително начертаното дневно разписание, което бяхме изготвили преди тръгването за Испания. Трудно е да предвидиш болките в краката и гърба, засилващата се горещина, умората, която се натрупва с всеки изминал ден. Уж тялото свиква с ежедневното натоварване, но изминалите километри и килограмите на гърба все пак натежават. Затова полагаме усилия да не допускаме допълнителни травми да ни забавят по пътя към целта – Сантяго де Компостела.
Сред дърветата вече се виждат покривите на Молинасека и цветните чадъри на заведенията, накацали край река Меруело. Тя се оказа чудесно, спретнато и китно градче с прекрасни къщи – колоритни и обсипани с цветя и цветни храсти. Пресичаме невероятния римски мост над кристално чистите води на реката и се настаняваме на пейките в местния парк. След подкрепяща закуска с прясна багета и редовната чаша кафе с мляко се наслаждаваме на слънчевите лъчи, чистия въздух и липсата на студения вятър, който беше наш неотменен спътник в предишните дни.
Кратка почивка и продължаваме към Понферада, град в автономната общност Кастилия и Леон, разположен при сливането на реките Сил и Боеза. Пътят дотам се оказа доста дълъг. Жълтата стрелка, която ни води, като че ли нарочно обикаля около града в безкрайна спирала. В някакъв момент вече ми се струваше, че ходенето никога няма да свърши и няма да влезем в града. Механично местиш краката и в главата ти е само мисълта”Кога ще стигна място за почивка?”.
Вървим през земите на тамплиерите – водеща сила в международната политика в периода на Кръстоносните походи. Войската им била изключително дисциплинирана и много ефикасна. Печелят важни битки и много техни противници ги смятат за непобедими. Тамплиерите имат определена стратегия и винаги се бият по строги правила. Отстъплението не е разрешено освен, ако врагът ги превъзхожда поне тройно. Те не дезертират и не развалят строя. Всички сме виждали бялото расо с червения тамплиерски кръст върху него – символ на мъченичество. Знамето им е черно-бяло, хоризонтално разделено по средата. Черното олицетворява светския живот и греховете, а бялото – безкористната им отдаденост към ордена. Не трябва да забравяме, че тамплиерите са не само войници, но и монаси. Дават обет за бедност, послушание и целомъдрие. И земите, през които крачим, известно време са били техен дом. Понферада е основан през XI век като важен пункт по Камино де Сантяго. През 1178 г. испанският крал Фердинанд II дарява града на Ордена на Тамплиерите, за да защитават поклонниците, минаващи по тези места. Удивлява ме импозантния замък на рицарите-тамплиери – Кастийо де лос Темплариос , построен през 12-14 век, който е прекрасен пример за военна средновековна архитектура и съхранен в първоначалния си вид и досега. Там е живял техният водач – Великият майстор на ордена от Кастилия. Тамплиерите остават тук само 20 години, тъй като техният Орден е бил забранен, а имуществото, което притежавали, иззето през 1311 година. За съжаление нямам достатъчно време да разгледам и вътрешната част на замъка, но си обещавам, че при следващо посещение на града непременно ще го направя.
Запознаваме се с Ан Катрин – белгийка, чийто баща е бил дипломат в София, когато е била малка, а в София се е родила и нейната сестра. Тя е невероятно позитивна личност и държи непременно да си направи снимка заедно с мен и Вера. Това беше една незабравима и емоционални среща с човек, който обича България и пази топли спомени за нея.
Туристите, посещаващи града, биха могли да се полюбуват на готическата църква Санта Мария де ла Енсина, построена в ренесансов стил през 1573г. и допълнена с барокова кула от 1614г. , както и на църквата от 10 век на Санто Томас де лас Олас. В Понферада се намира и Музеят на радиото (Museo de la Radio), който ще ви разкаже историята на радиото в Испания. В града се строи Национален енергиен музей, който трябва да включва възстановената сграда и оборудване на Компостия I – първият испански ТЕЦ, пуснат през 1949 г. в града. В района на Понферада има чудесни пешеходни маршрути, част от които ще ви отведат до винарни, в които може да дегустирате местни вина и храни.
Дните се нижат, изпълнени с впечатления от местата, през които преминаваме – Villafranca del Bierzo, Vega de Valcarce, Cebreiro… Виждаме Испания не с погледа на туристи, а през цялото време се запознаваме с нея чрез ежедневния обикновен живот на нейните жители. Виждаме обработената земя, която е навсякъде, но и запустелите къщи в някои села и махали. Виждаме трудолюбието на хората, докосва ни тяхното гостоприемство и желание да помогнат в труден момент. Всичко това ми дава усещането за топлина и приятелство с тези непознати лица, които ти стават близки, макар и за съвсем кратко.
Табелата „Сария” ни напомня, че започват последните сто километра, които са задължителен преход от Камино де Сантяго, за да бъде признат за преминат. Някои поклонници минават само тези последни сто километра и това се усеща по нарастващия брой хора по Пътя. Оттук нататък всеки ден трябва да поставяме по два печата в паспорта на пилигрима. Сария е симпатично градче, оживено от гласовете и стъпките на отседналите в местните албергета поклонници. Свещеникът в местната църква, ни приветства с думите „Добре дошли на нашите православни приятелки от България! Радваме се, че полагате толкова усилия да минете Пътя до Сантяго де Компостела!”. След това постави тържествено печата в паспортите ни и ни благослови. Вечеряме в албергето и се отдаваме на заслужена почивка. Малко преди да заспя, през ума ми минава мисълта”Колко бързо минаха тези дни на Пътя и колко малко остават!”. Спалният чувал ме приютява в прегръдката си до сутринта.
Автор и снимки: Галя Бончева
