Имало едно време в малък и китен град, сгушен между зелени хълмове, един Общински съвет. Той се състоял от хора избрани от местните жители – съветници, които уж трябвало да защитават интересите на гражданите. Но, както често се случва в малките градчета, имало и едно голямо предприятие. Това предприятие било най-големият работодател в района, на него разчитали много семейства за прехраната си.
Предприятието било могъщо. Шефовете му не само решавали кой кога ще получи заплата, но и кой какво ще говори в града. Затова, когато се наложело Общинският съвет да гласува нещо, всички съветници се съобразявали с онова, което предприятието им шепнело на ухо.
Една сутрин, шефовете решили, че искат да построят нов склад за химикали. Той трябвало да бъде близо до реката, която осигурявала вода за целия град. За местните хора това било опасно – ако реката се замърси, всички ще страдат. Но шефовете знаели как да убеждават съветниците.
– Драги съветници – заговорили те на събрание, – този склад ще донесе работа на още 20 души! Нека гласуваме единодушно за него.
Общинските съветници (от групата подкрепяща кмета) закимали мълчаливо. Едни били роднини на работниците в предприятието, други – имали обещания за “други ползи”, а трети не смеели да противоречат, но по-глямата част били началници в същото предприятие.
На следващото заседание на Общинския съвет, след дълга дискусия (или по-скоро симулация на такава), всички от групичката вдигнали ръка “за” склада.
– Предложението е прието! – обявил председателят, сякаш това било гордост.
Но хората в града забелязали.
– Как може така? – питали се те по кафенетата и площадите. – Нима никой не мисли за нас, за децата ни?
Един ден, млад учител на име Георги, който не зависел от предприятието, се изправил и заговорил на площада:
– Граждани, не е ли време да попитаме тези, които сме избрали, защо се подчиняват на шефовете? Защо никой не мисли за нашата река?
Малко по малко хората започнали да се събират и да говорят. Писали писма, протестирали, а местната медия започнала да разпитва съветниците защо всичките им решения са “единодушни”.
Шефовете на предприятието се усетили, че властта им е разклатена. Те започнали да търсят компромис – предлагали на Общинския съвет уж “по-безопасно” място за склада, макар че никой вече не им вярвал.
В края на краищата, хората на града разбрали, че не трябва да мълчат, а съветниците – че техните решения са видими за всички.
И макар в малкия град все още да имало големи интереси, в сърцата на хората покълнало нещо ново – смелостта да питат, да говорят и да се борят за своя град.
И така, приказката завършва с надеждата, че и най-голямата власт се прекланя пред единното желание на обикновените хора.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
