А ето и разказа на може би най-стария етрополец, деветдесет и две годишният дядо Никола Пенчев Лалов:
— С царя се запознах през 1926 година, бях тогава горски в резервата „Беглика“. Там ме хареса като ловец и ме прати на обучение — един месец в Ботаническата градина изучавах дивите , животни, как се хранят, как се отглеждат … След това станах старши ловец в резерватите, грижех се за животните, за горите, оградил съм над 20 000 декара гори в Делиормана, в резервата Воден, и по Рила съм работил, развъждахме диви свине, елени, муфлони.
С царя съм обиколил България. Беше голям турист и любител на лова и спомените ми са безброй. Идвали сме в Етрополе, на Въртешката, на Гро отака, на Елаците.. Там имаше диви петли — глухари, те се ловят на разсъмване, когато се унасят в песните си. През Арабаконак идвахме с джипка та в Равна, при дядо Стамен, там царят отпращаше джипката, а ние оставахме да нощуваме в колибата. Гощаваше ни дядо Стамен с боб в едно гърне го вареше, и преспивахме — царят на миндерчето аз на едно столче, до към тричаса. И в тъмно още, потегляхме нагоре, към Елаците, до Ачковата падина, там имаше диви петли. Стигаме, обаждат се те, а ние стоим и чакаме — царят не биеше младо, избираше по-стари и само мъжки животни. Избере един и като го удари — става да си тръгваме, той по толкова ловеше сърне ли, глухар ли, дива свиня ли — по едно. Хващам пътеката към Шиндарника, а той ме вика: „Ела, моето момче, да идем в кооперацията“. Слязохме долу, събраха се много хора там, отвориха се приказки, забавихме се, а като тръгваме, той извади пари и ги дава на Тодор Такев. „Вземете, казва, че зарад мен не можахте да си хванете днес надницата…“
Често правеше така. В същия този ден, като слязохме през Шиндарника в Стъргел, там го познаха, събраха се много хора, заприказваха го, и като се прибрахме в София, той ми казва — „Да идеш, моето момче, при Бояджиев (управителя на двореца Враня), да натовари един камион с жито да го закара в Стъргел на бедните селяни“. Милостив беше и мек — нема да се кара, нема да навиква, а не както го гледах на киното — ходи с войник на лов, войникът му носи телефон, а той го пък плесна! А такова нещо не е било, аз там съм бил и зная, не искаше ни каква охрана ходеше я с мен, я с друг ловец, или самичък — еднодневката на гърба и хайде по Рила, по Стара планина, по Родопите. Много обичаше планините, природата.
Ракия не пиеше, вино пък хич, та си знаеха, и като ни стягат еднодневките, на нас ако турят шише вино, на него пък вода. Не обичаше деликатеси, а народни ястия, боб особено. Носеше си в еднодневката хляб, сирене, понякога консерва. И облеклото му бе просто, леко, не се пазеше много.
Интересуваше се от хората, познаваше, общуваше с много хора и на много е помагал.
В Равна един воденичар, Цено Дицов, беше безработица тогава в Етрополе и царят му намери работа в градската баня в София.
Обичаше народните обичаи, носии, в Доспат един път се заплесна да гледа помашки носни. И народни песни много слушаше. И царицата, и тя обичаше народни носии, работеше ги и после ги подаряваше, помня едно лято седяха в Кричим под един бряст с моята жена и бродираха.
А Симеончо на ски съм учил, над Бели Искър, на Соколец. Много послушен беше и много възприемаше. Някой път му се скарам, той мълчи, после се извинява: „Байко, аз съм виновен!“ Възпитаваха децата и строго, и взискателно. Учеха ги от малки и на немски, и на френски, и на английски, а вкъщи си говореха и по италиански.
От архива на семейството за цар Борис III. Свързани са основно с дядо ми Никола Пенчев
Лавов, който е дългогодишния старши ловец на царя в ловните резервати и
основно в Чамкория/Царска Бистрица, Саръгьол и други в Рила. Пенсионира се
през 1951 год. и семейството след София, Самоков и двореца отново заживява в
Етрополе. Това е описано в книгата „Преживени години“ на Михаил Пенчев,
която я има и в Интернет.
Материала и снимките са на Николай Пенчев.
