На 17 октомври 1872 година във възрожденски град Етрополе се ражда един от достойните синове на България – Бончо Боцов Василев.
Воин, революционер и войвода на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), той посвещава живота си на борбата за свободата и обединението на българския народ.
Бончо Василев израства в семейство, закърмено с идеалите на националното освобождение.
Чичо му Лука Боцов е смел участник в чети, раняван неколкократно в бой, а другият му чичо – Михаил, героично загива като четник по време на Руско-турската освободителна война (1877–1878).
През 1892 г. завършва Школата за подофицери и постъпва в редовете на Българската армия.
Служи в Седемнадесети пехотен доростолски полк, където се включва в дейността на Тайните македоно-одрински подофицерски братства, знак за дълбоката му преданост към каузата на националното обединение.
След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание, през 1904 г. ВМОРО го изпраща като войвода в Преспанско и Охридско, сърцето на българската борба в Македония.
В края на годината се завръща в България, за да организира нова чета за Костурския район, където българското дело е заплашено от надигащите се гръцки чети.
На 11 април 1905 г., с вярна дружина от 15 души, Бончо Василев преминава границата при Кюстендил и поема към Костур, с оръжие и вяра, за да брани българската чест и кръв.
В началото на декември е ранен и се завръща в Родината, но духът му остава непоклатим.
След завръщането си завършва Школата за запасни офицери и е произведен в чин офицер.
Участва с храброст в Балканската война (1912–1913) и в Първата световна война (1915–1918), където защитава българския идеал с оръжие в ръка, достигайки до чин капитан.
След Ньойския диктат, когато Родината е поставена на колене, Бончо Василев се оттегля от армията, но остава завинаги верен на България.
Прекарва последните си години в Берковица, където издъхва на 4 февруари 1937 година, скромен, но незабравим герой.
Поклон пред делото на един истински българин!
