Интервюта – За Етрополе

ХОРА, КОИТО СРЕЩАМЕ ВСЕКИ ДЕН: ИВАНКА АНТОНОВА ГРЪБЧЕВА

октомври 10, 2018/ 1517 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, Новини /от zaetropole

Иванка Антонова Гръбчева е доайенът на телевизионните режисьори в БНТ. Направила е стотици емисии “По света и у нас”, над 60 “Панорами”, над 150 събитийни предавания и уникалните на брой 500 предавания с Тодор Живков.
Участвала в създаването на няколко филми за Етрополе, но по думите й, днес няма нито един запазен.
В Етрополе я наричат леля Ваня, леля Ванче, леля Иванка, баба Иванка, другарката Гръбчева или просто Иванка Гръбчева.
Това е тя, както и да я наричате, все ще й приляга, но не и „госпожа”. Защото тя не се вписва в познатата ни представа за аристократично потекло. Тя дори не е и „човек от народа”, тя е самият народ. Тя е във всяко по-значимо мероприятие в града и Общината.
Преди един месец, на 5 септември, навърши 89 години и не само, че живее в Етрополе, но можете да я срещнете на всяко обществено мероприятие. И не само да присъства, а да взима дейно участие – според случая, с изказване или във веселието, ако има такова. На Международния празник на възрастните хора на 1 октомври води хорото в ресторанта на х-л „Еверест”.
Когато преди няколко дни беше организирано почистването на Етрополе, баба Иванка се включи и в него. На 89 години!
И още нещо, тя е участвала и при откриването на Рудник „Елаците” с участието на Тодор Живков.
Участието й в акцията по почистване и най-вече 89-та й годишнина е поводът за това интервю, което предлагаме на читателите на Етрополската секция на botevjrad.com.
Възрастна, много жизнена и дейна жена, с феноменална памет – помни имената на свои ученици и учители, дати, подробности от събитията, за които разказва.

Съдете сами:

Как се чувства Иванка Антонова Гръбчева като интервюирана – от другата страна на микрофона?
Чувствам се не зле, като знам тънкостите на интервютата. С това интервю се чувствам по-смело, защото подлежи на обработка.

Как оценяваш твоите 89 години в днешното време? Какво са за теб тези 89 години?
И хубаво и трудно. Човек да стигне до тая възраст житейска е сложен проблем.
Но аз съм доволна от това, което съм преживяла. Доволна съм от това, че моята първа усмивка, моят първи клас е бил в Етрополе. Останах в Етрополе – за мен Етрополе е всичко, обич. За мен Етрополе е люлка на радостта, на щастието.
Аз съм дъщеря на един сиромах – Стоян Гръбчев и на съпругата му Иванка Паликарова. Баща й е бил най-богатия в Етрополе. Делили са мегдан по богатството с бащата на Христо Ясенов.
Завършила съм в Етрополе трети прогимназиален клас и първи клас от стопанското училище. Баща ми беше категоричен повече да не ме учи, тъй като сме нямали средства. Така е постъпил и с най-голямата ми сестра – един клас й е останал да завърши прогимназия и той я е спрял от училище, за да помага в къщи на мама да гледа децата. Ние сме били 7 деца: едно от тях е починало много рано, а другото – момче, е починало на 10 години. Така сме останали 4 момичета и един брат.
Така останах у дома, с тенденция да ме прати в София, като работник във фабрика „Платно”. Директорката е била етрополка, с етрополски надзиратели.
Беше по време на бомбардировките над София. Така нещастието на онези хора се оказа щастие за мен, защото си останах в Етрополе.
По това време имаше един прекрасен етрополец, родолюбец, който беше директор на т.н. тогава Дърводелско училище. Той създаде към него Стопанско училище с ранг на средно гимназиално образование. Който го завърши с матура, имаше право на висше образование.
Там преподаваха много добри учители. Един от тях беше Иван Кацаров, който ни преподаваше счетоводство и калкулация; Райна Матеева ни преподаваше шеф и кройка, Бръмбаров ни преподаваше и т.н.
Аз се ощастливих, благодарение на Христо Илиев, който дойде при майка ми и каза, че всичко което трябва да се прави, го поема училището. Като ме запишат няма да се внасят такси и други такива неща.
По това време четвърти клас беше задължителен за всички ученици. Може да се повтаря няколко години, но непременно да се завърши четвърти клас. В противен случай родителите плащаха глоби. Аз го завърших с отличен успех.
За втори път бях щастлива, когато дойде 9 септември и брат ми се завърна от затвора. Записах се ученичка в Трета девическа гимназия в София. Бях секретар на РМС.
Когато се откри гимназията в Етрополе, аз се върнах тука и се записах да уча в нея. Тя беше един голям принос за Етрополе. Директор беше Късметски. Класовете бяха сборни, нямаше го разпределението на учениците по възраст. Учеха ученици от 1930 с такива от 1925-1926 година. Малко бяха такива, но ги имаше – така на д-р Начева баща й беше един от по-възрастните.
За преподаватели бяха доведени млади учители-стажантки. Една от тях беше Николина Хлебарова, която в един период от време ни беше класна. Роза Хаджибашева ни беше по география. От младите учители беше Манол Манолов – по рисуване и музика, Миленков – по френски език, Савов – по литература Борис Павлов. Това бяха млади, горящи от желания да бъдат действително полезни.
Едно здраво ядро, което създаде добри кадри: академик Александър Герчев, Иван Савов, който стана заместник-министър, Лазар – един добър адвокат, Лазар Генчев – от директор на завода за полупроводници в Ботевград се издигна до заместник-министър.
От тая гимназия излязоха истински кадри. Ние тогава учехме за знание, а не за дипломи. Понеже родителите ни бяха бедни, ние учехме, за да бъдем полезни на тях и на обществото.
Учителите не деляха хората на бедни и на богати, а работеха с нас така, както трябва да се работи.
В града имаше и богата културна дейност, най-вече в читалището, което в последствие изгоря и сега е пред събаряне. Поклон ще сторим на Цоло Вутов, ако го реставрира. Той направи много за града, направи прекрасен център и, който е идвал в Етрополе преди години, остава възхитен от сегашния вид на града. Надяваме, очакваме да направи и читалището. С реставрацията на някогашната читалищна сграда да стане културен център.
Правила съм очерци за етрополе: един двайсетминутен филм, един трийсетминутен филм. Филми за фабрика „Тодор Доков”, за „Елпром”, за „Първи май” и всичкото това съм дублирала и съм го донасяла като филмов материал. Давала съм копия от тези филми на всеки кмет по онова време, но сега се оказва че няма никаква следа от тези неща.Защото никой не се интересува.

Като стана вече дума за това, какво са направили „Елаците” в Етрополе, искам да те попитам: какво са те за града ни в днешно време? Питам, защото знам, че твой телевизионен екип е заснел откриването на рудника по онова време.
За „Елаците” мога да разкажа цели истории. Знам ги като природна даденост – боровите гори, които дават името на местността.
Когато се завърнах в Етрополе, през 1945-946 година в Етрополе са дошли първите руски геолози. Бяха на квартири в града.
По това време кмет беше Иван Гаврилов, който взимаше активно участие в работата на тези геолози. Той ме изпрати за техен преводач.
Негова дъщеря беше Марийка Гаврилова – неговото цвете, което вирееше в бурната борба срещу фашизма.Тя беше районен младежки секретар на РМС.
Беше лежала по затворите, болна от костна туберкулоза и накрая убита от тогавашната власт. Докато беше болна на легло, бях постоянно до леглото й, помагах с каквото мога. Това го е накарало да ме изпрати за преводач на геолозите.

С какво са допринесли тогавашните геолози-руснаци за развитието на „Елаците”?
В преводите, в които аз участвах, те казваха, че бъдещето на Етрополе е в минното дело. „Елаците” са пълни с благородни метали. Въобще, бъдещето в икономиката на Етрополе ще бъдат „Елаците”. По това време мината в Бухово беше открита. По-конкретно казваха тогава: „ако Бухово го има, главата на Бухово е в „Елаците”.
Сега се питам, как би се развило Етрополе без „елаците” – нямаше да съществува като град. Щеше да бъде географско и историческо понятие.
Защото виждате, че от тези безбройни заводи, които имаше, сега кои са, броят се на пръсти.
Какво е дал”Елаците” на Етрополе през годините ли – рудодобивът е бил люлката на града още когато е бил на Св.Атанас.
Преди официалното откриване на Рудника, на което присъства Т. Живков, Георги Павлов, който беше министър, каза че с „Елаците” прави една услуга на Етрополе – че при нас е останала чистата страна на рудодобива.
Първият ми филм за „Елаците” е при откриването и започване на работата на Рудника. След това съм идвала като гл.режисьор на правителствения екип.
За мен „Елаците” са едно богатство, една даденост за Етрополе. И не само за него, за цяла България, защото доходите, които идват в момента към бюджета са много повече от това, което идва. Да не говорим за сивата икономика.
За нас е голямо богатство това, че се ръководи от господин Цоло Вутов, който не е отказал и, който не е спрял да помага на Етрополе.
И аз казвам не само това, че Етрополе трябва да е щастлив град заради това природно богатство, но и заради това, че е в ръцете на честни и предани хора които не злоупотребяват с нищо, а помагат с всичко, каквото може да се помогне.
Спомням си онова Етрополе в детските ми години, когато ходехме по камъни с налъмите. С пясъчно покритие беше само центъра. Останалото беше калдъръми, кал, мръсотия невиждана. Сега надлъж и нашир всичко е в асфалт и се поддържа добре. Всичко се прави да е добре за хората. Ето защо всички етрополци трябва да са доволни, че ги има „Елаците”. Защо не всички оценяват това което се прави в този град?
Има хора които не са доволни и с много болка ги понасям тези неща. Все едно не са доволни от мен, защото аз съм започнала там преди някои хора да знаят, че ще го има рудника. Аз съм свидетел на това, което се прави там. Била съм на откриването му.
Мисълта ми за „Елаците” е това, че те са дадено богатство от бога да ги имаме в Етрополе. Това е богатство от незапомнени времена – първите златни монети по времето на Иван Асен са сечени с етрополско злато, първите оръдия правени по онова време са правени с рудата от нашия Балкан.
Темата за „Елаците” е свързана и с екологията в нашия район.
Към Рудник „Елаците” беше откритата пречиствателна станция за водите от деретата.
Тя струва много, но тя струва много и като нещо, което помага на хората -прочиства всичко и имаме едно предимство относно природната екология.
Може да се говори за замърсяване на въздуха. Нека се запомни от всички,
че въздухът граница няма. Замърсяването идва откъдето го донесе вятъра, така че не трябва да се винят „Елаците” като замърсител.
Искъра беше чист и водата беше бистра до табаните. От там надолу до фабрика „Тодор Доков”, от месокомбината пускаха мръсотии във водата.

Кое те накара да помагаш за почистването на града при последната акция?
Аз не съм с нищо помогнала, просто исках да се видя с тая младеж.
Да се порадвам, че има хора, които държат на този ред, на който ние сме държали навремето. Щото като млади бяхме бригадири и никой не ни плащаше.

Виждаме Иванка Гръбчева да води на всяко обществено мероприятие хорото?
Това са радости в живота.

Къде се чувстваш по-добре – в Етрополе или в София?
В Ерополе една степен се чувствам по-добре, защото тук съм се родила, живея и тук искам и да умра.
В София ми е също добре, защото там съм отишла 1948 година, като първият ми семеен дом в София е била царската конюшня. Там съм преживяла в нея с двайсетдневно дете. Това е периода когато стърчаха обгорели стени от бомбардировките. Съпругът ми работеше там. После се прехвърли в така наричаните тогава „Особени имоти”, което после прерасна в УБО. Когато разбрах че горят царските конюшни, с много болка разбрах че гори първата ми семейна квартира.

Коя е тайната на дълголетието?
Не мога да кажа. Вероятно труд, постоянство и, може би да е пресилено да кажа, но съм водила честен живот. Живот, който подлежи действително на
анализ. Не съм прекалила в нищо, освен в работата. Обичала съм работата, тъй като тази работа ме създаде
За финал, кое ме крепи в живота ли – две неща са били: силната любов и моя упорит характер…
Не! Това не е финал…Животът продължава.

Финалните думи?

За финал искам да се обърна към младите хора на Етрополе, да остават тук и да работят за просперитета и бъдещето на своя град. Етрополе е на повече от 2000 години и трябва да го има и за в бъдеще.

Записа: Христо Христов

Източник: botevgrad.com/

Ерсин Мустафов, група ,,Джереми?’’ : ,,Пожелавам стотици издания на организаторите на МОГА фест!”

септември 10, 2018/ 1295 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, Култура, Новини /от zaetropole

– Здравейте, Ерсин, защо се нарекохте „Джереми?” и то с въпросителен знак?
– Здравейте, радвам се, да се чуем. Ние сме израснали през 90-те години в един малък град и тогава влиянието на гръндж вълната от Щатите бе силно. Тогава на мода бяха „Пърл Джем”, ,,Нирвана”. Кръстихме групата на една много популярна песен на „Пърл Джем”, казва се „Джереми”.
– Как се събрахте заедно в групата?
– Историята ни е дълга, с китариста Ташо сме израснали в крайморското градче Каварна, свирим заедно още от деца. По стечение на обстоятелствата завършихме висшето си образование в София и попаднахме в среда с много ползотворни контакти, за която винаги сме мечтали. Сприятелихме се с много музиканти и така се събрахме и с останалите членове на групата, Росен Ватев, барабани, Красимир Тодоров, пиано и Емилиян Бонев, бас китара.
– Били сте в Етрополе и преди, какво си спомняте от тогава?
– В интерес на истината, бил е китаристът ни Ташо на едно от първите издания с друга група тогава. Разказвал ни е много хубави неща, позитивни истории за това как се събират интелигентни хора. Въобще очакването от групата ни е да останем много приятно изненадани от това събитие.
– Как бихте описали стила си?
– Трудно е за един музикант да си определи стила. Това е работа на музикалните критици, според мен. В крайна сметка, свирим рок енд рол и сме рок група. Ако трябва да дам определение, свирим съвременен рок енд рол.
– Кои са постиженията, които Ви радват най-много до сега?
– За щастие, не можем да се оплачем от липса на успехи. В това отношение сме щастливци! Преди две години спечелихме наградата на публиката на един международен конкурс, който се провежда в САЩ. Това е конкурс за композиции, сред хиляди песни от цял свят заехме седмо място в общото класиране. Журито се състоеше от световни имена на музикалната сцена, присъстваха и представители на музикални компании, хора от индустрията. Разбира се, няма как да не спомена участието ни с група „Куин”. През 2016 г. ни поканиха да бъдем част от лятното им европейско турне. Бяхме подгряваща група на концертите им в Полша, Румъния и България. Това е много скъп спомен за нас и определено най- големият ни успех.
– Поканете, моля Ви слушателите да дойдат да Ви чуят на фестивала!
– Искам да пожелая на слушателите Ви, да бъдат здрави и щастливи и да сбъдват мечтите си, както правим и ние! Каня ги на МОГА фест, вярвам, че то е едно от хубавите събития, които се случват в България. На самия фестивал пожелаваме поне сто издания!
Разговаря
Виолета Кръстева
Излъчено по радио Етрополе

Неделя Сиропустна – Неделя на Всеопрощението

февруари 16, 2018/ 1306 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта /от zaetropole

В навечерието на сирни заговезни ще ви представим интервю с Рени Анева – дипломиран богослов от Софийски Университет и презвитера на отец Борис Анев, енорийски свещеник на църква св.вмчк. Георги в гр. Етрополе.
1. Какво празнуваме в неделя на сирни заговезни, защо я наричаме прошка?
– Още в дълбока древност Православната Църква е установила и утвърдила различни средства, чрез които да подпомага своите членове по пътя на тяхното духовно възрастване и нравствено усъвършенстване. Едно от тези средства е взаимното опрощаване. Църквата ежегодно отрежда един неделен ден, в който призовава всички към взаимно опрощение. Това е т.нар. Неделя на всеопрощението, след която започва Великият пост.
2. Какво се прави в Неделя на всеопрощението?
-В деня на всеопрощението, преди да седнат на заговезната трапеза, православните християни посещават вечерното богослужение в храма: там слушат затрогващи църковни песнопения; вглъбяват се в себе си; правят преценка на отношенията си към родители, деца, близки, приятели, познати и колеги; чуват чрез словото от амвона божествения призив да простят на всички всичко (с което те съзнателно или несъзнателно са ги огорчили, оклеветили, охулили), да им подадат ръка с братско чувство и да ги помолят и те да простят на тях.Осъзнали величието и тайнствеността на момента, почувствали силата на всеопрощението, в братска прегръдка шепнат: „Простено-прости!“ Този момент е наистина емоционално изключително богат. „Простено-прости!“ ще рече, че първо ти прощаваш на този, който те е наскърбил, охулил, оклеветил, и едва тогава молиш него и той да стори същото. Когато и двамата направят това искрено, на душите олеква, сърцата се стоплят.
3. Защо е нужно да простим?
– Човекът по природа е призван към нравствено съвършенство. В това е смисълът на неговия земен живот. Нравственото съвършенство се постига с усилия и напрежение на волята, защото греховната повреда на човешката душа е дълбока. Тя обхваща ума, чувството и волята, обхваща цялостно човека. Грехът по своята същност е противене на Божия закон, на Божията воля. А на него сме подвластни всички.
Именно грехът със своята противоестествена същност може да наруши и действително нарушава духовната връзка между хората. Съзнаваме или не, но греховете ни към нашите ближни, към другите, с които сме в лични или обществени взаимоотношения, са много. Поради това и отговорността ни пред тях е голяма. Често пъти ние оскърбяваме другите, несправедливи и неискрени сме към тях, мамим ги съзнателно или несъзнателно, създаваме им спънки в живота, оклеветяваме ги лично и обществено, нанасяме им тежки душевни рани.
Обикновено ние добре виждаме греховете на другите, а своите (често пъти по-големи) не забелязваме, защото себелюбието, горделивостта и злобата са ни завладели. Иисус Христос нарича лицемер всекиго, който вижда слабостите и грешките на другите, но не забелязва собствените си грехове. Да съдиш другия е лесно, а да съдиш самия себе си е трудно. Необходимо е преди всичко да извършиш най-тежкото, тогава без много усилия ще извършиш лекото. Ако това житейско правило се изпълняваше от всички, на земята би настъпил златен век.
Взаимното опрощение е един от пътищата, който води към тъй мечтания от всички ни златен век. В тази връзка да спомним думите на Фьодор Достоевски, че за да простиш, трябва да разбереш, а разбереш ли – не можеш да не простиш. Какво ще рече да разбереш? – Ще рече да вникнеш в мисълта на другия, да надзърнеш в неговото „аз“, да разбереш подтиците му за една или друга негова постъпка, да се поставиш на негово място, да погледнеш на себе си и на другите през неговите очи. Успееш ли да сториш това искрено и всецяло, тогава в лицето на другия ще видиш себе си и мярката към другия ще приложиш към себе си. А това ще рече, че си го разбрал. Разбереш ли другия, поставяйки се на негово място, не можеш да не му простиш. Прощавайки на другия, все едно прощаваш на себе си. С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери.
Живеем в усилно време. Нервите ни са опънати до край, огрубяхме и забравихме вековни християнски ценности, всеки търси вината за това у другите. Не е ли време да отворим ушите си и особено в деня на всеопрощението да чуем Божия призив: обичай и прощавай! На това ни учи сам Иисус Христос, Който казва: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец“ (Мат. 6:14).
4. Как можем да простим?
– Пътят на прошката е труден. Как практически да стигнем до нея, когато тя стои над всички наши естествени съображения? Прошката, която ни предлага Господ Иисус Христос не е земна. Тя ни докосва, само ако имаме пред духовните си очи Него – Разпнатия на Кръст и молещ се за Своите убийци: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят!“ (Лука. 23:34). Да прощаваме можем само, ако приемем едно друго средство – любовта. За Бога и Неговите чеда важат други закони. Ние трябва да навлезем в един друг свят, който е вън от всеки егоизъм, гняв, отмъщение. Това е светът на любовта. Господ ни казва: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец!“ Ние не размахваме тояги и не проявяваме лукавство, за да победим злото. Христовият Дух е друг. Християните са изпълнени със сила отгоре (Лука. 24:49). Те получават от Господа даровете на Св. Дух: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22). „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява…, всичко претърпява…“ (1 Кор. 13:4-7). Да покажем, че сме получили този царствен дух от Христа Спасителя, който е проникнал в цялото ни същество и целия ни живот. Наше ще бъде само желанието и старанието да следваме Господа.Нашият народ е възприел някои неща от св. Евангелие и ги е внедрил в своя бит и традиции. Обучен от своите деди през вековете, той и досега поддържа прекрасния и затрогващ християнски обичай на този ден да си прощаваме един на друг прегрешенията. По-младите отиват при родителите си, при кръстниците си или по-възрастните от тях и искат прошка. Събират се на прощална вечеря. Целуват си ръка, пожелават си „леки и спасителни пости“. Няма по-лек и резултатен пост от широкоотвореното и пречистено от злоба и мъст сърце. Чуден, мил и смислен обичай на прошка, който ни доближава до Божията любов, обичай, който затрогва и хората, които са далеч от църквата.
5. Към какво още ни подтиква тази неделя в навечерието на Великия пост?
– Първо искам да кажа, че Великият пост е времето, в което се подготвяме и очакваме празникът на празниците – Възкресение Христово. През Великия пост ние имаме възможността да се вгледаме по-дълбоко в себе си, смирено да признаем пред самите себе си нашите лични грехове. Великият пост е времето, в което ние се стараем да бъдем съпричастни към Христовите страдания. Кому е нужно всичко това? Бог няма нужда от нашето покаяние, смирение, великодушие. Ние самите се нуждаем, тъй като след грехопадението на нашите прародители цялата човешка природа е променена и дори бих казала повредена.
Светите отци на православната църква ни призовават към себепознание, призовават всеки от нас да се вгледа в своите немощи и да се бори с тях. Това е призив към нравствено съвършенство, към което ни призовават следните евангелските думи: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“(Мат5:48). Как е възможно това?
Първо като се смирим и се стремим да виждаме гредата в своето око, а не сламкатав окото на другия.
Този призив е неизпълним без тайнството Покаяние, което светата Православна Църква ни предоставя като средство за спасение.
Покаянието, това е осъзнаването на греховете и твърдата решимост за промяна, желание и стремеж да не повтаряме греховете си.
Бих искала да отправя предизвикателство към всички слушатели, които в момента ни слушат. Не отлагайте, но използвайте това благодатно време на великия пост, заповядайте в православния храм и се възползвайте от тайнството изповед, където да принесете своето покаяние пред Бога. Не се притеснявайте, че свещеникът ще ви осъди или ще разкаже вашите грехове на хората. Свещеникът не се интересува от тях. Има тайна на изповедта, която веки свещеник е длъжен да запази. Той е само посредник между вас и Бога. А грехът е бреме, което помрачава душите ни и ни разболява. Всички сте чували поговорката „Здрав дух, здраво тяло“.
6. Какъв е смисълът на истинския пост според Вас?
„Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъпението.
Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен“
Из стихира в понеделника на Първата седмица на Великия пост
Смисълът на поста е да се въздържаме от греха, да стоим на пост над самите себе си. Да внимаваме какво излиза от устата ни като не забравяме, че телесния пост само спомага духовния, но телесния пост не е целта. В в противен случай поста би се превърнал само в диета. Поста за човека е като крилата за птицата, които я извисяват в небесата. Той подпомага молитвата, без която духовният живот е невъзможен.

Интервюто е излъчено днес по Радио Етрополе.

Вили Рай: Ако искаш да бъдеш певица, трябва да се откажеш от всичко

февруари 4, 2018/ 1794 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, Култура, Свободно време /от zaetropole

Тя е родена в Етрополе. Завършила е поп и джаз пеене в Българската консерватория в класовете на Симеон Щерев и Милчо Левиев. Едва 19-годишна за първи път излиза на една сцена с Лили Иванова. Кариерата си на певица обаче развива не у нас, а в Сърбия. Титуляр е на награди от много престижни музикални фестивали, сред които „Шлагер менаджер“, „Белградска пролет“, „Медитерианска песен“, „Евровизия“, „Пирин фолк“ и др. Има издадени два албума с балкански етно мотиви. Тя е с неподправено и рядко излъчване, притежава забележително чувство за хумор, силно присъствие и широка заразителна усмивка. Блясъкът в очите й напомня онзи на звездното небе, а лицето й сияе като на току-що влюбена девойка, готова да прегърне целия свят. Докато разговарям с нея, имам усещането, че се намирам на хиляди светлинни години далеч от обикновената, понякога потискаща, сива реалност. Певица, музикален продуцент, вокален педагог, композитор и автор на текстове. Артист със силен и непоколебимо младежки дух, видимо отразен върху хубавото й лице. Наричат я българската звезда на сръбската сцена. Има 20-годишен брак със сръбската легенда Зоран Миливоевич. След раздялата си с него заживява с Горан Йекнич – известен сръбски композитор и бизнесмен. Заради войната в Югославия се преместват да живеят в България и заедно с него създават най-скъпото у нас звукозаписно студио, в което записват всички известни родни музиканти – Слави Трифонов, звездите от „Мюзик айдъл“, Ал Бано и много др. И най-накрая – казва се Виолета Вили Рай – една жена на 60, преминала през житейските бури, за да намери пристанище в своето „златно време“. С нея си говорим за любовните рани и музиката, за силата на женския дух и мъжете в живота й.

-Песните ти са пропити с много любов. Какво за теб е любовта?

-Всичко! Някои хора не си признават, че по-важно нещо от любовта няма. Но истината е, че няма момиче, което да не си мечтае за принца, който ще дойде, ще я целуне и ще я направи щастлива. И аз съм била такова момиче и никога не съм преставала да бъда. Аз съм романтичка. Няма как и песните ми да не са пропити с това красиво чувство. Най-хубавите песни, които съм изпяла, всъщност са любовни, драматични.

-Вили, животът ти е белязан от драматични любовни истории. Разкажи ни повече за тях?

-Бях твърде млада, току-що завършила Консерваторията, когато се омъжих за Зоран. Отидох да живея при него в Белград, където продължих музикалното си обучение и кариера. Той е и баща на порасналия ми син Райко, който ме дари с прекрасните ми внуци – Максим и Стефан. След раздялата ми с него срещнах втория си съпруг – Горан Йекнич. Съжителството ми с него продължи близо 10 години, но той реши да избяга от България с друга жена. Това беше и един от най-тежките удари в живота ми. Загубих всичко – мъжа си, работата си, колата си, всичките си пари и спестявания. Остана ми само родният дом в Етрополе. Последваха месеци на отчаяние, депресия, посещения при психоаналитици, отслабнах с 15 килограма. Този човек ме срина със земята. Бях на прага на самоубийството.

-Днес имаш прекрасен мъж до себе си, който също е чужденец. Той е третата ти голяма любов – Клиф. Разкажи ни как спечели сърцето ти един британец?

-Клиф е с 10 години по-голям от мен и е най-специалният мъж в живота ми, лудо влюбена съм в него. Именно той е и човекът, който ме изправи на крака и ми върна вярата в живота. Когато се запознахме, не знаех и една дума на английски, но разбрах, че в този мъж има нещо, което ме кара да се чувствам щастлива. Първоначално бяхме приятели. Когато му споделих за преживяната болка, за трудностите и отчаянието, до което бях стигнала, той подходи към мен с много топлина и човечност, казвайки ми нещо много силно и мъдро, с което завинаги спечели сърцето ми: „Човек не напуска никого окончателно, освен когато умре“. След това разбрах, че неговата съпруга си е отишла от този свят преди 17 години. Не мина много време и осъзнах, че съм влюбена в Клиф. Омъжих се за Клиф на празника на цветята – Лазаровден. Облякох бяла рокля с флорални мотиви и казах „Да“ на най-внимателния, любящ и мил мъж в живота ми. Той ме върна към живота, подари ми щастие, за каквото не бях и мечтала. Той ми помогна да осъзная, че за любовта няма време, няма разстояния, няма условия и възраст. Тя е най-великото и благословено чувство. Стига само да я откриеш, да я намериш и да я запазиш.

-Песните, които пееш днес… тъжни ли са или весели?

-Истината е, че най-големите хитове по света са тъжните песни, баладите. Днес пея и весели песни, но това е, защото имам причина да го правя въпреки големите болки и удари в живота ми. Една част от мен още страда и не може да се отърси от болката и нанесената рана. Тъжно е, защото е опетнена от любовта. Но другата част в мен е щастлива. Но е щастлива отново благодарение на любовта. Знаете ли, песните, които съм пяла преди, наистина бяха повече тъжни – за тъгата към родния ми край, за копнежа към малкия град, към провинцията. 20 години животът ми е преминал в Белград и изведнъж се оказа, че не там е било мястото ми. Обожавам сърбите, техния манталитет, умението им да се забавляват, но въпреки това аз винаги съм се връщала към мястото, където съм израснала и оформила като човек, към онези мънички човешки неща, които трудно ще срещнем в забързания голям град.

-Пишеш сама текстовете към песните си. Откъде черпиш вдъхновение?

-„Бели ружи“ е първият ми текст към песен, изпята от Софи Маринова. Тя стана голям хит. В него се разказва за циганската любов, за очакването да се ожениш за своя любим, героинята усеща аромата на розата, който младоженецът е поставил под възглавницата. Тя с трепетно вълнение чака утрото, в което той ще дойде да я вземе с каруцата и розите. „Да минем под дъгата“ е друг мой текст. Но след него спрях да пиша за други изпълнители. Нещото, което най-много съм обичала, е моята свобода. Съпругът ми Клиф е този, който ми дава стимул да творя. Не можеш да пишеш, ако не обичаш и ако текстовете не са свързани с личния ти живот. Аз и затова не станах комерсиална певица. Защото си избирам, преживявам, влизам в образа. Една песен, ако не я преживееш, няма смисъл да я пишеш или изпълняваш. Ако имаш невероятна техника с три октави в гласа, но не притежаваш емоцията на преживяното, не се получава. Всяка една песен е малък спектакъл.

-От няколко години насам пееш за Пирин фолк? Кое те стимулира да се върнеш на сцената?

-Първо, обичам българската музика, живия контакт с публиката, светлините на прожекторите и усмихнатите лица насреща ми. Усещането, че и на тези години си още по-хубава, още по-сияеща и помъдряла. Усещане, което дължа до голяма степен на Клиф. На него принадлежи и изразът „Голдън тайм“. Когато му разказах за болката си, той дойде при мен, хвана ме за ръцете и каза: „Ти трябва да пееш, имаш много специално, силно и магическо излъчване. Трябва да се изправиш на сцената в целия си блясък и да пееш. Това е времето на твоите ЗЛАТНИ ГОДИНИ! Времето, в което тепърва ще започнеш да живееш – времето на твоите златни десетилетия – 50-те, 60-те, а защо не и 70-те“. Затова и пея. Благодаря ти, Клиф. Благодаря ти, любов!

-Имала си предложение от Клиф да останеш да живееш в Лондон, но си отказала?

-Да, можех да остана да гледам океана в Бормънт – едно от най-големите и красиви пристанища. Вълшебно и старинно място. Може би страхът ми от големите градове е оказал някакво влияние, но аз съм от онези хора, които се чувстват най-добре там, където майка ги е родила. Обичам Етрополе, защото животът и спасението ми е тук. Именно тук от 7 години съм и диригент на група „Ретротон“. Благодарение на тези прекрасни дами, с които работя, поддържам формата си на певица, пътуваме по света… и се гордея с наградите, които печелим.

-Какво не ти харесва в българската музикална индустрия. Какво трябва да се промени в нея според теб?

-Всичко е ужасяващо комерсиално. Имаме страшно малко радиа, в които звучи българска музика. Липсва ми шлагера, българската лирика и романтика. Липсва ми шансонът, фадото. Искам да направя свой бенд, да импровизирам стара музика с типичния български мелодичен натюрел. В България артистът е сам. Ти си завършил Академията и си дотук. От тук насетне си това, което си, нямаш канал, нямаш импресарио, което да те промотира. Ти сам си воин. Ти сам си намираш парите и финансираш някого, за да те слуша. Това е тъжната истина за българския артист и творец.

-Изисква ли изкуството лишения, за да успееш?

-Без изкуство не мога да живея и за миг. Но изкуството е съчетание от страхотни лишения – ако искаш да си на върха, трябва да се откажеш от семейството, иначе е невъзможно. Ако искаш да си майка, жена, любовница, да се докоснеш до всичко, което животът ти предлага, не можеш да се посветиш само на изкуството. Трябва да се лишиш от тези неща. Лили Иванова се е лишила от всичко това. Тя прави само това. Тя пее и е… Лили Иванова. Нейната храна, нейното движение, нейният живот е музиката. Но не това е моят начин на израз и живот. Аз не бих могла да бъда щастлива по този начин. От нея съм научила, че ако искаш да бъдеш голяма певица, трябва да си само певица и нищо друго.

-Трудностите, с които си се сблъсквала?

-Много са големи. От това да ти каже някой: „Искаш ли да вземеш Гран при – той струва 1000 евро“, през трудностите от мизерията на войната, до любовните драми, от това, че си била най-добрата, когато си пяла, но те са забелязали жената с деколтето и силиконите. Но всичко трудно в този живот те учи. Да не говорим за любовта. Любовта е абсолютна школа. Тя може да те оформи като човек отвсякъде. Ако искаш да я взимаш, да я докосваш непрекъснато във всичките й облици – и с родители, и с деца, и със съпруг, и с приятели – там излъжеш ли веднъж, си нещастник.

-Как поддържаш този невероятен младежки лик?

-Съветът ми е – не губи нито един ден, без да го оцветиш. Сложи една точица някъде, но си направи цвят за днес. Дали ще бъде аксесоар, панделка, диадема, важното е да вливаш нюанс в женствеността си ежедневно. Достигнала съм до такъв момент от живота си, че нямам време за губене. Посади си цвете, изпей си песен, потъгувай, погледай снимки, никога не пропускай този ден. Животът е мигновение. Смесвай точки с чертички и цветенца и прави това, което ти е на душата. Не чакай, а действай! -Какво те усмихва? -Усмихва ме този сладолед, на който това детенце насреща ми се наслаждава в този миг. Преди години имах малко хорче от дечица на 4-6-годишна възраст. Най-голямото щастие, което изпитвам, са разговорите ми с тези мъничета, всичко онова, което те споделят с мен, ме усмихва и трогва. Едно дете на 4-5 години е толкова искрено, толкова весело, толкова чисто и жизнерадостно. И ако искаш да разбереш дали роклята ти стои добре, дали си хубава, попитай го – то никога няма да те излъже.

-Тайната за красотата на Вили Рай?

-Жената няма да остарее никога, ако мисълта й непрекъснато е заета и планува красиви неща. Не си бръчкайте лицето, не се оставяйте на течението. Планувайте красиви неща!

-Твоето послание към жените?

-Всички жени трябва да мислят за прекрасното си „Златно време“, което ги очаква, и да се борят да останат дами до сетния си дъх, да запазят достойнството и самочувствието си. Да не забравят нито за миг, че са не само майки, баби, но и… жени! Най-красивата носия е българската, най-шарените конци са българските, най-богатата душевност е тази на българката. Оставете модата, оставете стереотипите, бъдете това, което сте. Не се оставяйте времето да ви смачка! Грижете се за себе си, сложете панделка, две ролки, слушайте музиката, която обичате. Рисувайте по ноктите си, бъдете жени до последно!

Източник:

www.woman.bg/po-zhenski/vili-raj-ako-iskash-da-budesh-pevitsa-tryabva-da-se-otkazhesh-ot-vsichko.50566.html

Рождество Христово – интервю с Рени Анева, презвитера

декември 23, 2017/ 3227 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта /от zaetropole

Едно интервю с Рени Анева, презвитера, по повод Рождество Христово.

Интервюто е излъчено по радио Етрополе.

1. Кой е св. Игнатий Богоносец?
-Свети Игнатий Богоносец по предание е същото онова дете, което Господ взел на ръце при Себе Си и което посочил на апостолите, като казал: „ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“. Той бил ръкоположен от свети апостол Петър за Антиохийски епископ, където проповядвал Христа. Завършил живота си мъченически в Рим, където бил хвърлен на лъвовете.
2. Какво е най-важното за св. Анастасия?
– Св. Анастасия била дъщеря на знатен и богат римлянин. Баща й бил езичник, но майка й изповядвала християнската вяра. В онова време (III в.) знатните римляни, като уважавали науката, полагали големи грижи за възпитанието на децата. Възпитанието на Анастасия било поверено на учителя Хрисогон, известен със своя ум и ученост. Когато се завършило възпитанието на младата Анастасия, всички в Рим се чудели както на необикновената й красота, така и на нейния ум и познания. Но Хрисогон й предал друго безценно съкровище. Той бил християнин. От него и от майка си Анастасия получила познания за истинския Бог. Пламенната вяра, която загоряла от ранни години в нейното сърце, й дала възможност да понесе с търпение тежките изпитания, които й предстояли. В ранна възраст останала без майка. Баща й я омъжил против волята й за един богат и знатен римлянин езичник, човек с груб и жесток характер.Едничката утеха тя намирала в молитвата и в изпълнението на християнските си задължения. Но съпругът и не я подкрепял в християнските и дейности и от страх да не би да разпилее цялото му богатсво я затворил в тъмница. Благочестивата християнка понасяла търпеливо всички скърби с молитва. Минало известно време, изпратен от императора на път, нейният съпруг умрял.
Анастия била свободна да оплете небесния си венец, като правила безброй добрини на нуждаещите се.
– Тя гледала на богатството си само като средство, поверено й от Бога за благото на другите. Затова тя постоянно посещавала тъмниците, носела на затворниците храна и облекло, утешавала ги с думите на вярата, любовта и съчувствието, лекувала болестите им, превързвала им раните. Тя се чувствала щастлива, че може да служи на страдащите за името Христово и често повтаряла думите на псалмопевеца: „За мене са много ценни Твоите приятели, Боже“ (Псалом 138:17, по Седемдесетте тълковници).
– Не след дълго император Диоклетиан (III в.), ревностен гонител на християните разбрал, че Анастасия е християнка. Опитал няколко пъти да я откаже от християнската вяра, но тя била непреклонна в религиозната си принадлежност. Анастасия била осъдена на смърт. Тя приела мъченичека смърт (209 г.), тялото и било изгорено но останало невредимо от огъня.
Една християнка погребала тялото й. Мощите й след това били отнесени в Цариград.

3. Какво представлява мъченичеството на св. Стефан?
– Св Стефан е първият мъченик за вярат. Апостолите ръкоположили 7 дякони, които да бъдат техни помощници за прехранването на бедните. Той е бил първият ръкоположен дякон.
Един ден еврейските свещеници влязли в спор с него и св архидякон Стефан изпълнен от Светия Дух защитава Християнската вяра. Те изпълнени със злоба към него, нямайки какво да кажат започнали да го замерят с камъни до смърт.
Той имал такова велико смирение, че се молил за тях, Господ да не им зачита това дело за грях. Това се случило 34г сл. Хр.
4. Как бихте разказали историята на Рождество пред деца?
(лука 2:1-20)
Грехът толкова много се умножил в света, че човекът станал за човека като звяр. Имало и добри хора, но те били малко и страдали. Защото нямало правда на земята.
Най-после дошло времето за избавление. Наближавало светата Дева да роди Спасителя. Тогава Римския император Август наредил всички негови поданици да бъдат преброени. Всеки трябвало да отиде в своето родно място. Светата дева и старецът Йосиф тръгнали от Назарет за градчето Витлеем, което се намирало до столицата на еврейската държава Йерусалим. Когато стигнали се оказало, че няма никъде място да пренощуват. Староприемниците били препълнени. Йосиф и Мария били принудени да се подслонят в една пещера край Витлеем, където овчарите нощем затваряли добитъка си. Там Света Дева Родила Божия Син. Раждането на Спасителя било ознаменувано с чудни явления. На небето засияла невиждана звезда. Ангелски хор пеел: Слава на Бога във висините, на земята мир, а между човеците добра воля…
Първи узнали за това овчарите, които пазели стадата си. Пред тях се явил Ангел Господен, който им известил за голямата радост. Зарадваните овчари отишли в пещерата и първи видели Богомладенеца.
Звездобройци от изток забелязвали чудната звезда, която дълго се движела, докато се спре над Витлеем. Разбрали, че на земята се е родил велик Цар. Тръгнали по пътя, който им сочела звездата и стигнали до Витлеемската пещера. Поклонили се на Богомладенеца и Му поднесли скъпи дарове – злато, ливан и смирна – като на Цар и Бог.
Идването на Спасителя донесло радост на целия свят. Като се разбрало колко важно е това събитие, било взето решение летоброенето да започне от Рождество Христово. И до днес повече от 2000 години, всички вярващи без разлика на народност празнуват светлия празник на Раждането на Спасителя. В светите храмове се извършва тържествено богослужение. Даровити църковни поети и певци са съчинили много хубави молитвени песни, с които се слави Богомладенеца Иисус.
Свещичките, които палим в храма в този ден, греят по-топло и по-светло. Те огряват и сърцето. То става като че ли яслата, в която се е родил Иисус Христос. Тогава хората стават по-добри. Те си прощават всички обиди и се обичат.

5. Посланието Ви за Рождество?
– Моето послание за Рождество Христово към всички е да не забравяме да бъдем добри, състрадателни, смирени, помагащи на нуждаещите се през цялата година, не само за Коледа. Така ще направим светът по-добро място за живеене, което вярвам всички го искаме.
6. Защо Рождество се нарича най-светлият християнски празник?
– Защото след грехопадението на първите хора вратите на Рая били затворени и праведници и за неправедници, за всички хора. На рождество Христово ние празнуваме раждането на Спасителят, който ще ни помири с Бога и отново ще отвори райските врати за човека. На Рождество Христово ние празнуваме онова велико смирение, което Бог ни показва, на гр. kinosisкато приема образ на човек, за да може да възстанови връзката на човека с Бога. Той допълва заветът, които хората имат със новия закон, който проповядва с думи и дела през целия Си земен живот, а именно Законът на любовта. Защото няма по-голяма любов от тази да положиш живота си за ближния.

Презвитера Рени Анева – гр. Етрополе

ноември 28, 2017/ 969 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, История, Култура, Новини /от zaetropole

Днес представяме едно интервю с Рени Анева, излъчено по Радио Етрополе, по повод Деня на Християнското семейство.

Рени Анева, презвитера, майка на две деца, завършила Теология в Софийски университет.

1. Как избрахте специалността богословие в СУ?
Винаги съм искала да помагам на хората. Какъв по-добър начин от този във време на духовна криза по правилен начин да благовестя евангелските заповеди. Вярата в Бога е необходимост, но е необхидимо и правилно знание за вярата! Когато хората имат тези две неща тогава биха могли да намерят своето щастие и благополучие. Защото няма пълно щастие без Бога!
2 Защо празникът се нарича Въвеждане на Пресвета Богородица в храма?
Празникът се нарича Въведение Богородично, защото когато пречистата Дева навършила три години, праведните й родители изпълнили обещанието, което дали пред Бога, преди още тя да се роди. Свети Йоаким и Анна дълго време не можели да имат деца, но след много молитви и благочестив живот Бог отговорил на тяхната молба, а именно да ги дари с рожба.
Затова те тържествено въвели своята дъщеря в Йерусалимския храм и я посветили на Бога.
Древните отци на Църквата, като възпяват Въведение Богородично със свещени песни, разказват как Йоаким и Ана събрали своите роднини и приятели; млади девойки със свещи в ръце вървели пред светата Отроковица, а след тях родителите водели пречистата Дева и я довели до Йерусалимския храм. Първосвещениците и служителите в храма ги посрещнали с пеене на свещени химни.
Св. Дева била поставена на първото стъпало пред храмовия вход и, за почуда на всички присъстващи, неподдържана от никого, тя се изкачила свободно по 15-те стъпала и се спряла на най-горното.
Св. Дева Мария живеела при храма. Там в отделни помещения живеели млади девойки, посветени Богу, също така и вдовици, които служели в храма.
Св. Дева се възпитавала под надзора на по-възрастните благочестиви девойки, опитни в Св. Писание и в ръкоделията. Тя усърдно се трудела, непрестанно се молела, обичала да чете Св. Писание. По такъв начин тя се готвела за своето високо назначение. Църквата я нарича прекрасна зора, от която изгряло Слънцето на правдата.
3. Защо е определен като ден на християнското семейство и младеж?
С решение на Св. Синод на Българската православна църква от 1929 г. празникът „Въведение Богородично“ в България се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж; според първоначалния замисъл – ден за християнизиране, за общение с Христа и Църквата Му. Денят бил неучебен и започвал със св. Литургия, на която учениците се причастявали. За жалост този празник днес е изпразнен от християнското му съдържание. Нека да си пожелаем да се възстанови отново тази добра практика, децата да идват в храма на празника и да участват в светите тайнства!
Предполагам тези от вас, които са ходили на днешния ден на църква са виждали иконата на „Въведение на Божията Майка“.
Иконата представя тригодишната Мария, възкачваща се по стъпалата и влизаща в храма. Изобразеното на тая икона събитие трябва да нивнушава желанието да водим децата си в храма Божи, от младигодини да ги учим на молитва и слушане Св. Писание, за да могат те да растат и крепнат духом и благодатта Божия да бъде върху тях! Именно благодатта е тази, която пази човека от всяко зло!Така те ще се изкачват по стълбата на добродетелите и светът ще бъде много по – добър!
4. Защо, според Вас възпитанието на децата в христиански морални ценности трябва да започва от ранна възраст?
Така както от кърмаческа възраст детето започва да бъде захранвано първо с мляко, а след това с други храни, по същият начин е хубаво да се погрижим и за духовното обгрижване на децата от младенческа възраст! В харама е мястото, където детето участва в за първи в Тайнставата на Църквата, като става нейн член с тайнството Кръщение. Именно църквата е онова благодатно място, където децата да участават в църковния живот, да получават по този начин духовната храна, от която се нуждаят за израстване в добродетелите и послушание към Бога и родителите си !
Днес, когато децата имат „крещяща“ нужда от помощ, защото агресията е вик за помощ ( всички ние сме свидетели на масовата „епидемия“ от агресия, която нараства сред подрастващите), какво по-подходящо място от храма Божии, където те да намерят тихо пристанище сред житейските бури.
Вярвам, че Вие ще се съгласите с мен за трудността на времената от морален аспект. Така, че в православния храм децата винаги могат да изградят една приятелска връзка с енорийския свещеник, който да им помага да бъдат добри и да се чувстват добре. Те да знаят, че каквото и да се случи там могат да потърсят съвет и да получат помощ.

5. Кои са, според Вас подходящите четива на тема тайнство брак и възпитание (богословски и практични)?
За тайнството брак бих препоръчала две книги, които са достъпни и разбираеми за хората, които не са учили богословие:
1) „За семейния живот“ на Старецът Паисий Светогорец
2) „Бракът като подвижничество“ на Митрополит Антоний Сурожки
Относно възпитанието на децата бих препоръчала: „ За православното възпитание на децата“ на Епископ Ириней
6. Храм ,,Св. Георги“ е в ремонт. Как се стигна до него и къде се проевждат сега богослуженията?
Храмът имаше належаща нужда. Всеки от нас знае, че един дом има нужда от поддръжка, а колко повече това се касае за Божият дом! Ремонтът се извършва по проект от Държавен Фонд Земеделие. Отец Борис, който е председател на храм св вмчк. Георги Победоносец, кандидатства по този проект пролетта на 2016г и с Божията помощ и много усилия от негова страна църквата бе одобрена за реализиране на ремонтната дейност.
Когато ремонтът приключи, храмът ще бъде обновен от Негово Високопреосвещенство Ловчански Митрополит Гавриил. Това събитие разбира се ще бъде уповестено.
През това време храм св. Петка е отворен всяка сутрин. Също така Богослужения се извършват в св. Петка всяка неделя и празнични дни.
7. Освобождението на Етрополе съвпада с деня на Св. Екатерина. Можем ли да я наречем закрилница на града?
Да можем да я наречем закрилница на града заедно с всички останали светии.
Закрилници на града са всички светии, чието име носят храмовете в града и всички светии, които призоваваме на помощ.

Интервюто е дело на Виолета Кръстева – водещ в Радио Етрополе.

ДАНИЕЛА ВЪЛЧИНКОВА – УЧИТЕЛ В СУ “ХРИСТО ЯСЕНОВ” ГР. ЕТРОПОЛЕ – ЗА МОГА ФЕСТ: РАЗНООБРАЗИЕТО ВИНАГИ Е ПРЕДИМСТВО. КОГАТО ПРЕДЛАГАШ НЕЩО НОВО И РАЗЛИЧНО, ТО ВИНАГИ БУДИ ИНТЕРЕС

септември 4, 2017/ 1092 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, Култура, Свободно време /от zaetropole

1.Присъствахте ли на тазгодишното издание на МОГА фести какви са впечатленията Ви за мероприятията през деня и двете фестивални вечери?
Да. Присъствах и на двете вечери, и на мероприятията през деня.Останахс много хубави впечатления от Феста, а особено ми допаднаха проявите, които бяха организирани за децата.Тази година ме изненада креативността на организаторите и тяхното желание да разнообразят ежедневието на различни възрастови групи.
2. По какъв начин се промени обликът на град Етрополе през трите дни, в които фестивалът се проведе?
Надявам се към по-добро! Доста хора ме спряха на улицата, за да ме попитат накъде да карат за Феста. Повечето бяха с малки деца, от различни градове- Кюстендил, София, дори Варна. Всяка такава проява съдейства за развитието на туризма в града, а също и за популяризирането му като интересна дестинация.
3. След всяка изминала година МОГА фест представлява все по-голям интерес за хора от цяла България. Предимство или недостатък е това, че фестивалът посреща не само етрополци, но и гости от множество градове в страната?
Разнообразието винаги е предимство. Когато предлагаш нещо ново и различно, то винаги буди интерес.Затова такива мероприятия трябва да се подкрепят и подобряват,за да привличат все повече хора от страната.
4. Мненията за фестивала сред нашата общественост са разнопосочни. Какво смятате, че би могло да се подобри откъм организационната част на събитието?
Всеки има право на мнение.Ако всички мнения бяха положителни, как тогава щеше да се подобрява и усъвършенства Феста? Критиката винаги е конструктивна и от нея могат да се извлекат много позитиви. Моето лично мнение е, че МОГА фест е хубава инициатива, която трябва да се запази в бъдеще, и дори да привлича още млади хора, които да дават свежи идеи и да се включват в организацията.
5. Защо е важно да се подкрепят младите и различни хора в Етрополе и техните идеи?
Всички знаем, че повечето млади и креативни хора от малкия град се стремят да го напуснат възможно по-скоро, в търсене на по-добри перспективи за развитие. Ангажирането им в социалния живот на града, както и това те да чувстват, че получават подкрепа от обществеността, според мен би ги окуражило да се борят Етрополе да стане едно по-привлекателно място за живот за нас и нашите деца.

Ивета ВАСИЛЕВА

Цветелина Василева: „С любов за моите съграждани !”

август 31, 2017/ 2106 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта, Култура, Личности /от zaetropole

־ Здравейте, г-жо Василева, благодаря Ви за отделеното време за радио Етрополе!
־ Разбира се, щом е за радиото на Етрополе, винаги.
־ Кога започнахте занимания с музика? Кои бяха първите Ви учители?
־ С музика се занимавам от малка. Свирила съм на акордеон в читалището в родното Етрополе и съм пяла с огромно желание. Хората забелязаха, че имам талант и ме поощряваха, да се изявявам по много поводи. Това се случи най-вече в младежките ми години, печелила съм и награди на местни конкурси. Мога да спомена името на Иван Дицов, който по онова време ми даде възможност за изява в естрадния състав на читалището „Тодор Пеев”. Пеех с най-голямо удоволствие песни на Лили Иванова. Трябва да спомена и учителя си по френски език от гимназията, който ми даде възможност за изява на един форум в София. Наградиха ме, макар да не знаех, че ще има отличия. Тогава ме попитаха пяла ли съм опера и дали бих учила това. Бях много изненадана, че откриваха в мен оперен глас. Това ме заинтересува и точно в този момент обърна живота ми в друга посока.
־ Как след като открихте света на операта, станахте една от най-търсените певици по световните сцени?
־ По принцип, операта е велико нещо! Казвам го за хората, които не са се приближили до него или не го познават. Несъмено, трябва да почувстваш в себе си сили и потенциал за това изкуство. Не стигат само интереса и желанието. Като че ли операта сама те открива, когато си готов за нея. Талантът иска своята изява. Когато печелиш конкурси по света и специализираш при големи майстори на пеенето, постепенно се оформяш като професионалист. Ако имаш волята, търпението и потенциала, реализираш таланта си. Изискват се и други качества за справяне с конкуренцията. Най-вече трябва да вярваш в себе си и най-близките си приятели, когато е нужно. В Държавната консерватория ме поеха професионалистите в оперното пеене. Всичко до този момент беше на едно ниво не знам дали самодейно е точната дума, която го описва, или дело, породено от любов и добро желание. Специализирала съм в Италия. Карло Бергонци и Мария Киара са първите ми преподаватели там. По-късно спечелих конкурса „Франческо Чилеа” и тогава дойдоха и изявите ми по сцените на Америка, Европа и Азия и то на високо ниво.
־ При този интензивен живот на концертиращ артист как намирате начин за релаксиране?
־ Релаксът е много важен за нас певците. Всеки трябва да се научи, да познава сигналите на организма си, тялото си и най-вече психиката, тя е командирът. Човек с времето намира най-полезните неща, които трябва да прави, за да се отпуска и съхрани. Широката публика смята, че водим живот, изпълнен със срещи с интересни хора. Не е точно така, ние сме почти като спортистите, навлизаме в режим на подготовка и се самонаблюдаваме. Лишаваш се за известно време, ако трябва и от най-любимите си неща. Няма компании, ресторанти, лакомства, преяждане, алкохол, газирани напитки. Лично за мен, особено като минат премиерните спектакли, всичко комбинирано с пазаруване, срещи на кафе, разговори по телефона, ме разтоварва. Също така и гледането на телевизия. Обичам да гледам хубави филми, това поддържа доброто настроение като певица.
־ Гледате ли музикални филми или се отпускате с такива на друга тематика?
־ По скоро второто. Много ме разтоварват и комедиите. В последните двайсет години у нас могат да се гледат много разнообразни филми и човек може да избере най-доброто за себе си. Харесвам и хубави книги. Романтиката при четенето книга или гледането филм носи голямо удоволствие.
־ Има ли някоя специална рецепта, която работи за Вас и Ви помага, да се поддържате във форма?
־ Специална рецепта, не бих казала. Споменах, че когато влизаш в работен процес и започваш подготовка на роля във финалната фаза се стремиш към запазване на здравето си. В последните години обърнах специално внимание на хранителния си режим. Да си призная, винаги съм се увличала от някои модни тенденции- да се пази слаба фигура, гладуване, детоксикации. Реших, че лично за мен е излишно и се насочих към поддържане на нормален хранителен режим подплътен с много протеини. Това ми даде сили и възможност, да се докосна до репертоар, който излиза от моята класификация на гласа. Поех такъв, който изисква голяма сила и можеби този вид хранене и начините ми на релакс ми дадоха тази сила. Най-важно е, да съхраниш психика и физика. Не можеш да си в кондиция, ако си уморен, ядосан, разколебан. Понякога се случва, хора сме. Взимат се лекарства понякога, но не винаги човек се чувства добре от тях. Лично за мен по-натуралният начин на живот води към по- добро.
־ Как оценявате сценичното си партньорство с Юлиан Константинов? И двамата вече сте играли по две различни роли в „Турандот”…
־ С Юлиан се познаваме още от студентските си години. После в Софийска опера заедно сме пяли в знакови постановки, които се помнят. Всеки тръгна по своя път. Понякога сме се срещали по света. За мен и за него е удоволствие да пеем заедно и днес! На св. Валентин бяхме заедно в спектакъла, посветен на Гена Димитрова. Това, което споменавам в момента не е много педагогично и човек не трябва да взима пример от това. Като студенти много пушехме. Пушехме си заедно и ходихме по заведения. Той като кавалер понякога ме е скривал от преподавателите, веднага ми взимаше цигарата, за да привлече вниманието към себе си, аз като жена не пуша… Сега вече и двамата не пушим. Специално в „Турандот” той пя ролята на Тимур, а аз дълги години пеех ролята на Лиу, те се очертават като артистична двойка. Отидох да пея самата Турандот и двойката я няма (смее се…). С Юлиан е голямо удоволствие и забавление!
־ Благодаря Ви за отделеното време за радиото на родния Ви град Етрополе!
־ Благодаря Ви за проявения интерес! За моите съграждани винаги с много любов!

Разговоря: Виолета Кръстева
Излъчено по радиовъзел Етрополе

Desdemona, Otello, Covent Garden, London

Desdemona, Otello, Covent Garden, London1

Leonora, Il Trovatore, La Maestranza in Sevigla, Santander

Цветелина Василева

Разговор с музиканта, композитора и педагога Ангел Добрев

март 8, 2017/ 1758 Преглеждания /0 Коментари/в Интервюта /от zaetropole

„Кланяме се на Свети Валентин и Хелоуин, а затриваме нашите празници”
„За съжаление чалгата „засмуква” и някой от моите студенти”
Ангел Добрев е завършил Националното училище за фолклорни изкуства в гр.Котел със специалност гъдулка, а след това и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в гр.Пловдив със специалност музикален фолклор и педагогика.
От 1982 г. до днес работи като солист в Оркестъра за народна музика при БНР. Има записани над 300 авторски пиеси във фонда на БНР. Член е на Съюза на българските композитори. Автор е на няколко диска, издадени в България и чужбина и да двете книги „Да свирим на гъдулка-1 и 2 част”, преведени и на английски. Има защитен докторат по музикална педагогика в СУ „Св.Климент Охридски”.
Роден е североизточно от София в красивото село Ямна, сгушено в Балкана. „Природата много ми липсва”, – казва гъдуларят. Земен, естествен, обича да копае в градината, да присажда дръвчета, когато си ходи в бащината къща в Етрополския Балкан. Там е и бабината му къща. „Тук съм вкусил най-хубавите домашни питки със нашенско сиренце. Още помня аромата на хляба, който баба ми приготвяше, на качамака…”
Освен че свири, Ангел Добрев прави концерти, издава дискове и преподава в Софийския университет и в Националното музикално училище „Л.Пипков” в София. „В сравнение със студентите преди, днешните са объркани, немотивирани, с несигурност в бъдещето си”-казва Ангел Добрев. „Преди имаше разпределения и много възможности за работа, имаше художествена самодейност. Имахме идоли, на които се опитвахме да подражаваме, докато намерим себе си. В изкуството днес се наслои много пошлост. Животът ни стана чалгообразен. Това ме дразни и съжалявам, че машината „Пайнер” засмуква много наши студенти.”
Едновременно с това, се забелязват наченки на „събуждане” на българския дух. Иначе сме загубени. Валякът на глобализацията ще ни смачка и обезличи. И без друго българите сме податливи на чужди влияния и склонни да се кланяме на другите постижения и идоли, а да забравяме българското и родното. Това е много опасно. Не казвам, че трябва да се обединим конкретно около народната музика – това е само едната страна. Добре е да почитаме традициите и обичаите си. Те ни правят българи. Ако мислим, че ще станем по-големи човеци, като почитаме Хелоуин и Свети Валентин, а да затриваме хубави празници като Гергьовден, Тодоровден, Лазаровден, Еньовден, много жалко.
Питаме музиканта и за Валя Балканска, с която имат съвместна песен в албума „Открийте красотата на българската народна музика”. За това той разказва следната случка. „Уговорихме се с Валя да отида в нейната къща, която се намира на една „бърчина” над Смолян, за да сключим договора за бъдещия ми диск. Пристигнах в Смолян с автобуса, а тя ми каза, че на което и такси да се кача всички знаят къде живее. Да, ама всички ми отказваха, защото пътят до там бил много лош. Един се съгласи! Пристигнах и се оказа, че Валя Балканска я няма. Мъжът й беше жив тогава – прекрасен човек! Боже мой, приличаше на Хемингуей! С хубава черна брада и коса, с прекрасно лице! Погледът му беше като на орел. Няма да забравя това лице никога! Оказа се, че леля Валя Балканска е хванала чувала и е отишла в гората за гъби. Казвам „какви гъби, какви гъби…”, нали имаме уговорка с нея, аз съм дошъл от София. И той каза, че ще поскита по гората, па ще се върне. По едно време се прибра с голям чувал с гъби Прегърнахме се, целунахме се. Седнахме на масата. Разбира се по стар народен обичаи имаше ракия, салата! Свършихме прекрасна работа, а песента, която направих с нея, се получи уникално. Валя създава неземна атмосфера с пеенето си.”

Текстът е публикуван във в. „Златна възраст“

Автор Драгомира ИВАНОВА