Сдружение За Етрополе

КАКВО СВЪРШИХМЕ И КАКВО ПРЕДСТОИ НА СДРУЖЕНИЕ „ЗА ЕТРОПОЛЕ“ 2017 – 2020 година

По повод третата годишнина от старта на Сдружение „За Етрополе“, представяме на вашето внимание, това което постигнахме и онова което предстои да постигнем.

1. Поставихме указателна табела на разклона за Манастир „Света Троица“.
2. Стартира сайта www.zaetropole.com
3. Издадохме няколко разкази в картини (комикси), както и следните книги:
4. Комикс за „Железния генерал“.
5. Комикс „Етрополе – една история в рисунки“.
6. Книгата с разкази на Христо Христов – „Жажда“.
7. Стихосбирката на Виолета Томова – „Бяло обичане“.
8. Стихосбирката на Цветина Николова – „Стихове във времето“.
9. Книгата с разкази на Володя Вълов – „Да заровим томахавките“.
10. Организирахме конкурсите „Етрополец на годината- 2019“ и „Етрополе в обектива“.
11. Паметника на генерала от пехотата Павел Христов е факт.
12. Кандидатствахме по програмата на фондация „ЛАЛЕ“ – „Силата на семейството и общността“.
Целите, които сме си поставили са следните:
1. Да реновираме чешмата при паметника на генерал Павел Христов.
2. Да проведем конкурсите „Етрополец на годината- 2020“ и „Етрополе в обектива“.
3. Да издадем сборника, които сме подготвили „Славни Етрополци“.
4. Да започнем работа по консервиране останките на еврейската кула „Колото“ в Етрополе.
5. Да издадем готовите нови три комикса свързани със гордата история на нашия град.
6. Подготвили сме за издаване и три книги на местни автори.
7. Да стартираме и осъществим проект за паметник на Апостола на Свободата Васил Левски в Етрополе.

С почит и уважение:
Борил Караканов – председател на Сдружение „За Етрополе“

Живи Разкази

Излезе от печат книгата на Христо Христов „Живи разкази”

Днес излезе от печат втората книга на нашия съгражданин Христо Христов, която е нарекъл „Живи разкази”. Заглавието напълно отговаря на съдържанието – на по-голямата част разказаното е по авторови спомени или споделени от негови приятели. Условно ги е разделил на две части: „сериозни” и „хумористични”. Хуморът го има и в т.н. „сериозни разкази”.
С тази си книга Христо Христов се очертава като добър разказвач на къси разкази. В малкото пространство между увода и заключението се побира цяла една история, която може да се разпростре и на повече страници.
Книгата е дело на издателство „Българи” и излезе с финансовата подкрепа на „Геотехмин“ ООД и логистичната такава на Борил Караканов. Собственикът на издателството Николай Тодоров сподели, че писането на къси разкази е най-трудният от всички литературни жанрове. При Христо Христов се получава, като разказаното се чете с лекота, заради народния език и майсторски поднесеното съдържание.
Освен разказите, в книгата има още два раздела: „Из философията на живота” и „Хора, които срещаме всеки ден” – интервюто с Иванка Антонова Гръбчева – доайенът на телевизионните режисьори в БНТ, която има зад гърба си стотици емисии “По света и у нас”, над 60 “Панорами”, над 150 събитийни предавания и уникалните на брой 500 предавания с Тодор Живков.
От 25 юни, книгата ще може да се намери в книжарницата на Тошко, в офиса на ДЗИ в Етрополе или чрез пряк контакт с автора.
На бъдещите читатели пожелаваме приятни мигове с едно интересно четиво, което Христо Христов ни поднася в своята книгата „Живи разкази”.

Живи Разкази

ПРЕДСТОЯЩО: ПОД ПЕЧАТ Е КНИГАТА „ЖИВИ РАЗКАЗИ” НА ХРИСТО ХРИСТОВ

Днес влезе за печат втората книга на нашия съгражданин Христо Христов „Живи разкази”. След като ни изненада точно преди една година с умението си да пише малки разкази с книгата „Жажда”, след десетина дни ще излезе на пазара и втората „Живи разкази”.
Както самият той споделя „заглавието не е художествена измислица. Нарекъл съм втората си книга „Живи разкази”, защото те наистина са такива. Повечето от описаните случаи са станали в мое присъствие или са ми разказани от мои приятели, за което им благодаря.”
Верен на себе си и в новата книга има доста богат хумористичен материал. „Черешката на тортата” е интервюто на Иванка Антонова Гръбчева, което е дала на автора в края на миналата година под рубриката „Хора, които срещаме всеки ден”.
Когато излезе книгата от печат ще съобщим на нашите читатели повече подробности, както и от къде ще могат да си я закупят.

Живи Разкази
Живи Разкази

Училищната библиотека в СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе има нужда от книги

Училищната библиотека в СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе, се нуждае от някои книжки, които са от задължителната учебна програма. Ще сме благодарни, ако някой ни помогне да ги набавим за лятото на нашите ученици.

  1. клас: Ран Босилек- „Патиланско царство“, К. Колоди – „Приключенията на Пинокио“, Дж. Родари – „Приключенията на Лукчо“, Р. Киплинг – „Книга за джунглата“, Ст. Пенчева – „Писма на един дакел“, 3. клас: Г. Данаилов – „Деца играят вън“, А. Линдгрен – „Емил от Льонеберя“, П. Травърз – „Мери Попинз“, 4. клас: Предания и легенди, Старогръцки митове и легенди, 6. клас: Бр. Нушич – Автобиография, 9. клас: Дж. Суифт – „Пътешествията на Гъливер“, Байрон – „Дон Жуан“, Флобер – „Мадам Бовари“, 10. клас: Д. Димов – „Тютюн“, 11. клас: Ст. Стратиев – „Балкански синдром“, Й. Радичков – „Ноев ковчег“.

Източник: Фейсбук страницата на Петя Георгиева, преподавател в СУ „Христо Ясенов“

КМЕТЪТ НА ЕТРОПОЛЕ ВРЪЧИ ГРАМОТИ НА ИЗЯВЕНИ УЧИТЕЛИ И ДЕЙЦИ НА КУЛТУРАТА ОТ ОБЩИНАТА

По повод 24 май – Деня на българската просвета и култура и славянската писменост, в сградата на Община Етрополе, кметът г-н Димитър Димитров връчи грамоти и награди на учители и директори на училища и детски градини и дейци на културата за техния неуморен труд и всеотдайност към учителската професия, просветната дейност и култура.
С грамоти бяха удостоени:
Марин Дицов – музикант и дългогодишен преподавател по музика в ОУ „Христо Ботев“ – гр. Етрополе,
Пенка Колева – учител в детска градина „Звънче“ – гр. Етрополе,
Калинка Пушкарова – танцов и художествен ръководител на ТА „Балканска младост“,
Марияна Спиридонова – старши учител V-XII клас в СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе,
Стефка Станева – старши учител с чужд език начален етап в СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе,
Цеца Николова – старши учител по биология в ПГ „Тодор Пеев“ – гр. Етрополе,
Антоанета Михайлова – старши учител в начален етап в „ОУ Христо Ботев“ – гр. Етрополе,
Вержиния Николова – старши учител в начален етап в ОУ „Христо Ботев“ – гр. Етрополе,
Румяна Ганчева – старши учител по българки и руски език в ОУ „Георги Бенковски“ – с. Малки Искър,
Елка Георгиева – старши учител по история, география и икономика в ОУ „Георги Бенковски“ – с. Малки Искър,
Мая Стаменова – старши учител V-XII клас в СУ „Христо Ясенов“ –гр. Етрополе,
Светла Димитрова – учител в ДГ „Слънчице“ – гр. Етрополе,
Камелия Стаменова – старши учител по история в ПГ „Тодор Пеев“ – гр. Етрополе,
Цветанка Николова – преподавател по музика в извънкласни дейности в НЧ „Тодор Пеев – 1871“ – гр. Етрополе,
Незабравка Генчова – учител в ДГ „Еделвайс“ – гр. Етрополе,
Татяна Маринова – директор на ДГ „Еделвайс“ – гр. Етрополе,
Цветелина Маринова – директор на ДГ „Звънче“ – гр. Етрополе,
Стоянка Гинчева – директор на ОУ „Георги Бенковски“ – с. Малки Искър,
Мила Манчева – директор на СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе, Десислава Найденова – директор на ПГ „Тодор Пеев“ – гр. Етрополе,
Павлина Златарева – директор на ДГ „Слънчице“ – гр. Етрополе,
Мария Фердинандова – директор на ОУ „Христо Ботев“ с. Лопян
и Иван Иванов – директор на ОУ „Христо Ботев“ – Етрополе.

Етрополец на годината

ЗА ВТОРА ПОРЕДНА ГОДИНА СТАРТИРА КОНКУРСА“ЕТРОПОЛЕЦ НА ГОДИНАТА“ И „ЕТРОПОЛЕ В ОБЕКТИВА“ – 2020

Сдружение „За Етрополе“ обявява процедура за номинации във второто издание на“Етрополец на годината“ и „Етрополе в обектива“ – 2020г.
С конкурса „Етрополец на годината“, сдружението има за цел да отдаде заслужено признание на участниците в доброволчески дейности, допринесли за подобряване на благосъстоянието, толерантността и солидарността в обществото.
Да насърчи проявите на доброта и взаимопомощ, социалната дейност, помощ в хуманитарните акции, опазването, развитието и възстановяването на околната среда, природозащитните акции, дейностите за подпомагане и развитието на човешките културни ценности, културното многообразие и креативност, опазване на културното наследство и др.

Правила за номиниране:
В конкурса могат да бъдат номинирани всички, които с действията си са допринесли за развитието на Община Етрополе.
Всеки може да предлага своите номинации на мейл: info@zaetropole.com или пък на съобщение тук: https://www.facebook.com/spasenieetropole до 01.11.2020 година.

Награди:
Първо място – Почетен плакет и Грамота
Второ място – Почетен плакет и Грамота
Трето място – Почетен плакет и Грамота

Подкатегория: „Етрополе в обектива“.
Ще бъдат отличени снимките изпратени от Вас и качени във ФБ страницата „За Етрополе“, събрали най-много харесвания.
Снимката класирана на първо място ще бъде отпечтена на календар за следващата година.
Моля, участниците в „Етрополе в обектива“ да запазят снимката или снимките си в оригинален размер!

С този конкурс искаме да покажем, че в България се случват и хубави неща, че добрината и надеждата не са забравени, че нищо не е загубено и въпреки всичко съществуват и хора, които не са се отказали да ги случват.
Членовете на Сдружение „За Етрополе“ нямат право на участие в конкурса!
С уважение: Борил Караканов – Сдружение „За Етрополе“

Жажда

„Трите ябълки“ – Христо Христов

Разказ на един директор на оздравително училище:
Бяхме започнали учебната година, когато от Общинския център ми се обадиха да приема за ученик в VІІІ клас момче, което се е опряло на двете основни училищата в града и всички учители са вдигнали ръце от него.
Макар и да сме оздравително училище, нямаше как да откажа. Времената бяха такива.
Времената бяха и по-инакви и за други неща, за които ще ви разкажа накрая.
На другия ден в дирекцията ми влязоха момчето и неговият баща. Докато баща му влезе много смутен, което му личеше от пръв поглед, неговата „надежда”, както викат по нашия край, влезе с такова голямо самочувствие, че…
С разкрачена стойка и с ръцете в джобовете, този дангалак се държеше така нагло, че не се стърпях. Колкото и да съм сдържан и внимателен при подобни случаи в училището и извън него, на този направо му изкрещях:

  • Ти кой си и за какво си дошъл?!
  • Ученик съм и ме пращат да уча тука.
  • Като си ученик, защо не се държиш като такъв, а?! Извади си ръцете от джобовете и застани мирно!
    Не помръдна и дори не даде по нещо да се разбере, че ще се държи по друг начин.
  • Излез веднага навън и ще влезеш, когато те повикам! – Изгоних го по най-брутален начин, макар че това ми поведение да беше напълно в разрез с моите разбирания за отношенията с учениците.
    От практиката бях научил, че когато ученик е „извикан при директора” и влиза смутен, пристъпва от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете от притеснение, той вече се е самонаказал. В такъв случай едно човешко, дори бих казал дружелюбно отношение към него върши по-добра работа от наказанието.
    Но…тоя, за когото ви разказвам, се държеше свръх нахално. Така, както го е правил вероятно и в града.
    Когато излезе, попитах баща му дали има 20 лева в него. Бях вече си изработил печелившата тактика спрямо тарикатчето.
  • Парите ще ти ги поискам пред сина ти и ще ти ги върна веднага когато приключим всичко.
    Човечецът едвам кимна разбиращо, извади парите от кесията и ги пъхна за по-лесно вадене, в джоба на сакото.
    Преди да извикам сина му, извадих кариран лист хартия и химикалка. Поставих ги на бюрото и повиках „ученика” да влезе.
  • Слушай ме внимателно, момче! За поведението ти в града имам подробна писмена информация. Само, че те предупреждавам, такива при мен и в нашето училище не минават. Ще останеш при нас само ако подпишеш декларация, че няма да биеш учениците, няма да се заканваш на учителите, няма да чупиш нищо и няма да бягаш от училището. До ваканцията, забрави, че ще си ходиш и у дома.
    Това са условията. Ако ги приемаш – подписваш декларация и оставаш, ако ли не – извиквам инспектор от Детската педагогическа стая и отиваш в ТВУ. Казвай какво ще правим?!
    Забелязах белезите на лек смут в началото, а последствие започна и той да се чуди къде да си дене ръцете. Това ме окуражи и му подадох листа и химикалката.
  • Пиши това, което ще ти продиктувам. Накрая поставяш датата и подписа си.
    Когато написа първите думи: „декларация…аз подписаният”… и т.н., пот рукна от челото му и капки покапаха по листа. Разбрах, че се е предал и можем да го спечелим като човек.
    Когато подписа декларацията и я постави на бюрото, се обърнах към баща му:
  • Имаш ли 20 лева у теб. Ще ги прикача към декларацията, като гаранция, че ще бъде изпълнена. Пък и, ако счупи нещо, да е платено предварително.
    Тогава най-неочаквано синът се обърна към баща си:
  • Татко, ако остана да уча тук и завърша, ще ми дадеш ли парите за мен?
    Изтръпнах, защото това не го бях предвидил в предварителната уговорка с баща му. Ако в този момент, той откаже на молбата на сина си, всичко отиваше „на кино”.
  • Ще ти ги дам! – каза баща му и на мен ми олекна съвсем.
    Повиках класната на VІІІ клас, за да приеме новия си ученик. Върнах парите на бащата, а декларацията хвърлих в коша. „Театрото” постигна целта си!
    Тогава възрастният човечец бръкна в торбичката, която беше в скута му, извади три ябълки и ми ги подаде със смутена усмивка:
  • Директоре, благодаря ти, нямам какво друго да ти дам за отплата. Вземи ги и дано моят дангалак влезе в правия път.
    Какво е станало с неговия „дангалак” не мога да ви кажа, защото месец след това ме преместиха на друга работа. Дочувах, че е завършил успешно годината, но подробности не можах да науча. Повече не видях нито него, нито баща му. Забравил съм вече и имената им.
    Мога сега да ви кажа, че бях напълно удовлетворен от постъпката си, защото сме помогнали на един млад човек „да влезе в правия път”, както му викахме тогава.
    Що се касае до трите ябълки, в онова време това можеше да се тълкува като: подкуп, рушвет, подмазване и не знам още какво, а днес май му викате „корупция”.
    А това си беше един жест на дълбоко смутен, объркан и благодарен човечец.
    Още повече, че ги извади след като мина цялата процедура по „очовечаване” на неговата „надежда”. А не предварително. Пък и него го бяха изпратили при мен, а не беше дошъл да се моли за момчето си да учи при нас.
    Затова тези три ябълки няма да ги забравя никога.

Автор: Христо Христов, гр. Етрополе – 02.04.2019г.

РАЗКАЗЪТ БЕШЕ ОТПЕЧАТАН В ПЪРВИЯ БРОЙ ЗА 2020 ГОДИНА НА СП. МАТАДОР.

Христо Христов

Разказът на Христо Христов „Трите ябълки” е включен в списанието на Съюза на независимите български писатели „Матадор”

В списанието на Съюза на независимите български писатели „Матадор”, е включен разказа на нашия съгражданин Христо Христов „Трите ябълки”. Той е част от първата му книга „Жажда”.

Това е вторият му разказ, отпечатван в такива емблематични издания за литература, изкуство и култура.

Припомняме, че в алманаха „Под лъчите на слънцето“- издание на Конфедерацията на българските писатели беше включен разказа му „Жажда“.

Поздравления и голямо браво на г-н Христов!

Отдавна трябваше да е излязла от печат и втората му книга, с работно заглавие „Живи разкази”, но поради обявеното извънредно положение в страната, се забави нейното издаване.

„Кучешката яка“ – Володя Вълов

Така беше почнало да ми омръзва всичко, че почувствах нужда, ей така да хвана безцелно гората. Само да се отдалеча от скучното бездействие по време на карантината. Един обход из „Централен Балкан” ми се стори подходящ. Бавно потеглих из прашните пътища. То, неземна красота! Разлистваха се дърветата, нацъфтелите вече цветя и овошки около пътя бяха приказен декор за окото ми и за фотоапарата. Тук таме макадамовата настилка, осеяна с дупки, се сменяше с позапазен асфалт-спомен за едно друго време. Имаше и места с чисто нов асфалт, мечта за едно дълго чакано, друго време. Рядко се виждаха хора. Всеки се беше скрил зад дуварите, селските магазини пустееха, не се виждаха дори обичайните домашни животни. Но иначе всичко друго вече щъкаше-мравки, пчели, пеперуди. Щъркелите отдавна си бяха потегнали гнездата и се занимаваха с осигуряване на наследството. Чакаха се и лястовичките да си дойдат и да зацвърчат с най-вълшебните си песни.
Някъде тогава видях един дядка седнал пред къщата си на една пейка. Надвесен над каца, която ремонтираше, набиваше обръчите на око мереше нещо неясно за мен, цъкаше от удоволстие и дори не ме забеляза, като спрях и приближих до него.
-Да поприседна на пейката за малко?-се обърнах аз към него.
Почти не ми обърна внимание но все пак с насмешка ме погледна и каза: „Сядай, ама внимавай да не съдереш гащите, че има пирони!”- Постави зад ухото си един молив, плювна на пръстите си и хвана пак чука да приклепва обръчите си.
По някое време бръкна в джоба на мантата си и извади едно павурче.
-Удари едни джуки, не бой се-тука корона няма! Ама първо развий капачето! И виж какво пише отстрани. – Погледнах, развивайки капачето. Пишеше :
”На Златанъ Кацара- 1895 годъ.”
-На дядо ми съм кръстен аз, ей! Само, че са ме шарнали бая и вместо Златанъ съм станал Златьо и вместо кацара ме познават като Опакия.
-Е защо Опакия?-с изненада се обърнах към него.
-Ми, щото така и са си прави хората. Я виж оня байр насреща. Има поне 300 сливови дървета. Половината аз съм ги насадил. И аз ги бера всичките, защото правя каци. А каците никой не ги купува от сума ти време. Тежки били, големи били и куп глупости. А трябва да се напълнят със сливи наесен.
С опакото на ръката изтри очите си и някак тъжно се загледа към сливовата бахча. Пресегна се, взе от ръката ми павурчето и удари и той едни джуки. Стори ми се, че удари и една тиха псувня и продължи:”Ей, прост народ сме и сами се унищожаваме. Гледам оня ден Гото Тъпото, гътнал един дъб, ама дъб ти казвам! Реже и цепи и ще го изгори в печката. Викам му, ей серсемино ще ти докарам изрезки от цеха, двойно повече, я ми дай половината. Като чу, че двойно ще му дам, ми го докара на три пъти с магарето и каруцата. Барем десет качета ще направя от този дъб. Набичих го, рендосах го, сложих да извивам дъгите и съм приготвил обръчите. Твърдо и красиво дърво. Шарки ненагледни, дето само искат някой да ги подреди. Виж тази каца дето е пред нас-преди 45 години съм я правил и е здрава на камък. Малко е разсъхнала, та затова пречуквам обръчите и ще закисна после. Знаеш ли колко пъти съм я мазал с восък от пчелен мед? Все едно ми е дете! Двеста кила сливи ще нахвърлям наесен вътре, а каква ракийка ще излезе, само аз си знам. Ела да видиш как се вари джибрето, щото докато чукам тука обръчите, чучура на казана вече цирилика. Сам ще се увериш, какъв калвадос ще излезе от петровката. Това е най-сладката малка, ранна ябълка.
Бавно се затътрихме към задният край на двора, ей по в дъното, до реката. Насреща ни пушеше най-красивият домашен казан. Стара дебела медна конструкция, дълбоко калайдисана.
-Поне на сто и кусур години е-каза Златю. Ама е като нов, защото всяка година го чистя. Тази стара патина в съчетание с огъня отдолу е най-вълшебното нещо което искам да гледам. Дядо Златан го е правил, дето съм кръстен на него. Я виж тука какво е изчукал. С пръст ми посочи едни гравюри по кобилицата дето свързваше двата съда. Там пишеше:”С павуръ в ръката лесно се прави къща -1917 годъ. Майстор Златанъ Стайковъ”. Само дето не се е сетил да добави, че същата ръка до вчера е държала пушка, защото таман се е бил върнал от фронта.
Седнахме на удобни, малки столчета и домакинът сложи пръст на струйката. Първо го прокара под носа си, за да усети аромата и после го облиза. Видимо доволен, допълни павурчето и седна на столчето. Огледа се и се провикна:”Ей,Балкане, я ела бе, негоднико кротък!”
От някъде изникна едро овчарско куче. Кротко и добродушно, защото веднага ме помириса и завъртя опашката. Беше със сложена на врата си кучешка яка.
-Преди седмица се прибра бая нахапан. Вълк ли, чакал ли, така и не разбрах-започна Златю. Заведох го на доктор, той проми раната, заши я, бинтова го и си дойдохме. Весел си беше Балкан, ама още на другия ден беше размотал бинта и ближеше ли ближеше раната си. Тя се възпали отново и мястото се поду. Заведох го пак при доктора и той му постави тази яка. Така му се пада, като прави щуротии и въпреки, че жално ме гледа по цял ден и се моли да му я сваля, аз не пипам там. Дойде при мен през деня, седне и ме гледа, ама най-много да отнесе парче сланинка. Умира за нея моят Балкан. А сутринта тъкмо бях почнал да заклинвам обръчите на качето отвън и пак дойде. Седи, гледа ме и сложи глава на цървулите ми. Слънцето вече нагряваше по-сериозно, журналята разпъваха генерала на пангара и по едно време почна да ми светка: ”Викам си-абе ние сме махала с трима човека, то никой никъде не ходи и няма отде да дойде тази напаст и що ми трябват маска и ръкавици!? То, магазин нямаме, хляба си го меся тука, мас си имам от лани, ракийка бол, буркани с мръвки също. Ама загледах Балкан и ми щукна на щуравия акъл: Значи Балкан е наяден, докторът го заши, ама той си се ближе и си вика гяволите. Наложи се да му надене яката, за негово добро и сега недоволно ме гледа по цял ден. Ходи си по двора, закача козите ама го виждам, че не е тавряз. Върти глава и се мъчи да откачи яката. Гледаме вечерта телевизията заедно с Балкан и се чеша по изгорялото теме. То,карантина нема, всичко щъка напред-назад, няма маски, няма нийде нищо. Един доктор говори едно, друг говори друго. Ми, ние народ ли сме или катун? Яка ли искаме? Щото Балкан без яката да съм го погребал вече. И до гроба си сам щеше да се е закарал. Та, дали и нас като народ това ни чака? Вместо да се кротнем за малко сами нощем да си налазим невестите и след девет месеца да станем осем милиона, щъкаме, плюваме, че не можем да идем до хоремага и ще артисаме с шест милиона накрая!!! Ама всеки първо трябва да гледа себе си. Аз за тези два месеца, дето уж съм изолиран, съм направил една каца и две качета, разкопал съм и съм насадил шест фетерии с домати, краставици и половин декар с картофи. Набрал съм осемдесет притки за доматите и съм варосал всичките сливови дървета. И през цялото време съм си приказвал само с Балкан. Я, му погледни раната-почти е зараснала и утре ще му сваля яката, па нека лиже колкото ще. Ако бабичката беше жива,като нищо и с бебе в цедило щях да я задомя, щото още много хляб има в мене, ейй! И в нея имаше, ама я отнесе водата полани. Да варди прасетата и я отнесе след оня страшен дъжд. Намерих я на триста метра надолу, удавена ама се хванала преди това за едно коренище и не пуска, а умряла. Яка жена и така я погребах-със свитите пръсти, дето държеше коренището.
Пък и друго се размислих. Сега телевизии да щеш. Сина ми е навирил на покрива един леген дето гледа там горе спътници ли, самолети ли, не знам ама гледам колкото ща. Той от близо два месеца не си е идвал, защото ме варди. Тази напаст мори старите най-много. То, аз не се давам де, ама той ме варди. Иначе всяка събота е тука и той, и жена му, и дечурлигата. Колко пъти съм му викал:”Абе стойте си дома, бе хора, почивайте си по цяла седмица работите, децата гледате, аз тука се оправям. Мълчи и не казва нищо, ама в събота си е тука дето е проходил.
Та, да ти кажа що се размислих. Гледам аз домове за стари хора и тука у нас, и по света. Мрат там, като пилци от тая напаст. То ние сме назад бая де, щото българинът си е българин, ама и той почна да се хайлази напоследък. Като почнат старите да не могат и айде в старчески дом. Гледат по Европата и в Америка какво правят. Там бягат от дома, младите като станат на двадесет и я видят баща си и майка си на погребенията им, я не. Немат време ли, пари ли гонят, какво гонят, не знам! Доскоро си мислех, че са прави и че така ги е научил животът, щото никой не иска да прави несгоди на децата си, да го гледат и обгрижват. И всеки старец и бабичка търпи, и самотата, и старческия дом, и болестите, и всичко. Остави друго, ами и държавите го поощряват това дори се превърна в бизнес-правиш старчески дом, вземаш пенсийката на човечеца и да си седи там на кревата, подпрял длани на брадата си и потънал в мисли за тези дето ги няма!
А тия дето ги няма там, младите де, замисляли ли са се някога, когато са ги раждали, когато майките им не спаха по цяла нощ, когато не ядоха за да има за тях, когато даваха последната си стотинка да ги изучат, аджаба, защо тези проклети старци тогава не са мислили за работа, за кефа си, за икономиката ли, както му викат сега!? Щото аз навремето, когато кравата намушка с рогата татко, хвърлих косата и десет дни стоях до него да го вардя да не стане и да му се изсипят червата. Ми, така де, да ти таковам и люцерната-баща ми е по-важен!
Не им ли минава на младите през акъла, че това ги чака и тях един ден и дали ще им хареса? Ами тези дето управляват държавите, те замисляли ли са се, че тя се управлява с опит и мъдрост, че старците са като златото дето уж е юрган на парите им в банките. Него го трупат и вардят с врати по два метра дебели, а старците-кучета ги яли. И остави, друго ами законите са им такива, че им взеха и децата. Тая чума, като отнесе сега наборите и ще си спестят и пенсийките дето им дават да им замажат очите! Питам се аз, нали съм си прост, ако мене ме отнесе, кой ще научи сина ми да прави каци, като в околията мога само аз?
Крив е станал този свят, много крив! И затова си мисля, че тази епидемия ни беше и полезна, ей така, да могат хората да си поразчешат мозъците. Младите да се сепнат и сетят за местата дето са прохождали и за тези дето са ги държали за ръчичките тогава.”
Погледът ми се замъгли. Изплува ми едно заглавие на Яворов и само се чудех, дали това ехо от гърма на дядо Златю, скоро ще заглъхне? Защото всичко ми е било пред очите, но никога не бях се замислял.
Отвън пред къщата спря кола. Златю отиде да види кой е. Посрещна сина си и семейството му. Настана глъч, Балкан полудя от щастие, а Златю светна като юлско слънце.
Дойдоха при казана със сина си и кротко приседнаха и двамата.
-Удари и ти едни джуки-каза Златю и подаде павурчето на сина си.
-С кеф тати, ама най-напред да ти кажа защо съм си дошъл. Не съм те виждал близо два месеца-това първо. Но като попрехвърлих някои неща през главата си, съм решил да дойдем, да поседим всички тука за повечко време. Бахча голяма, каци колкото щеш, чист въздух за нас и децата, домати отгледани от семка, казан та дрънка е те това искаме вече!! Училището и то е близо…ама празно. Нека видят моите деца де си учил ти и те да стъпят по прогнилите дъски. Ако и други деца дойдат, аз ще сменя, без да взема лев, цялото дюшаме. А през това време, ще ме научиш да правя каци.
-Ех, доживях да го чуя без да го казвам аз-каза Златю. Отиде до мазата, извади парче сланинка и я наряза. Извика Балкан, погледна му раната, даде му парченцата сланинка …и му свали яката.

Автор: Володя Вълов – гр. Етрополе, 2020 год.

Учениците от 5а клас от СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе с класен ръководител г-жа Дияна Цацова дариха сумата от 250 лв. на МБАЛ „Проф. Александър Герчев“

Учениците от 5а клас от СУ „Христо Ясенов“ – гр. Етрополе с класен ръководител г-жа Дияна Цацова дариха сумата от 250 лв. на МБАЛ „Проф. Александър Герчев“, събрана от Коледния базар. Децата са съпричастни към ситуацията , в която се намираме и с чисти сърца даряват събраните от тях пари за добро дело.

Г-жа Галя Василева – управител на МБАЛ, изпрати благодарствено писмо до учениците и тяхната класна, в което се казва:

„Уважаема г-жо Цацова,

Скъпи ученици,



Изказвам огромната си признателност към Вас за съпричастността към работата на медицинския екип на МБАЛ „Проф.д-р Александър Герчев“ – Етрополе в борбата с Covid-19.

Днес повече от всякога е важно да бъдем обединени и да си помагаме.

Вашият благороден и мил жест е изключително ценен за нас и нашите пациенти. Преди всичко той засвидетелства и доверието Ви към нас и работата ни.

С дарените от Вас средства ще закупим апарат за Детско отделение, за което ще Ви информирам допълнително.

Благодаря Ви от свое име и от името на персонала за подкрепата!“.