Цветелина Василева - Етрополе

ЦВЕТЕЛИНА ВАСИЛЕВА – СВЕТОВНОИЗВЕСТНАТА ОПЕРНА ПРИМА

Цветелина Василева е родена в гр. Етрополе и сред водещите имена на изявените български оперни артисти.

След  завършването си на  Националната музикална академия „Проф.Панчо Владигеров“, младата певица с успех дебютира на сцената на Националната опера в ролята на Амелия от „Бал с маски”. Този дебют изявява нейните достойнства като Вердиева певица и през следващите сезони тя изпълнява централните роли в други три големи заглавия на италианския композитор –  Елизабет в „Дон Карлос”, Дездемона в „Отело” и Леонора в „Трубадур”. Междувременно става лауреат на международните конкурси в Италия „Tито Скипа” и „Франческо Чилеа”. Цветелина Василева специализира при прочутия тенор Карло Бергонци в Милано в школата на Ла Скала. Следва дебют с партията на Леонора в „Трубадур” в продукция в Сан Франциско, а през следващия сезон Цветелина Василева се изявява и в руския оперен репертоар в „Руслан и Людмила” от Глинка, и в раннобароковата опера на Монтеверди „Коронацията на Попея”. Българската певица е високо оценена от критиката за участието ѝ в Международния фестивал в Уексфорд:  „Цветелина Василева е пронизителен драматичен сопран, който по това време следващата година би трябвало да е името на устните на всеки оперен импресарио”, а  в.„Таймс” пише за нея:  „…красив, подобен на меч сопранов тон, сроден с истинската музикална чувствителност”. 
Цветелина Василева е изнасяла концерти в  повечето европейски столици в най-престижните концертни зали – в Концертгебау, Амстердам („Сватба” на Стравински),), в Роял Албърт Хол, Лондон (гала-концерт „Нощи на звездите” с Армилиато, Агнес Балца, Даниела Деси, Розалинд Плоурайт, Дж. Килико, Хосе Кура, Джузепе Джакомини), а също и в Америка – в  Торонто в Рецитална зала „Джордж Уестън“ („Жана д‘Арк” от Верди и дори – на Червения площад, Москва в грандиозен гала-концерт.

Цветелина Василева е работила с едни от най-известните диригенти на нашето съвремие – A. Гуаданьо, M. Арена, Д. Орен, Б. Хайтинк, К. Рици, M. Армилиато, Н. Луизоти, Ф. Джордан и др.

Световната преса за Цветелина Василева:

Sunday Times

„Цветелина Василева, българското сопрано, което изпя главната роля, трябва да бъде една от големите оперни находки на десетилетието. Тя притежава огромен, силно концентриран глас и динамично сценично присъствие, което я превръща в голяма звезда, преди дори да е завършила първата си фраза.“

The Daily Telegraph

„Моята лична „Златна палма“ отива при Цветелина Василева – българско сопрано, което атакува главната роля с безстрашна точност и пълна обвързаност.“

The Spectator

„Цветелина Василева – българското сопрано, което изпя главната роля, може би е едно от големите оперни открития на фестивала. Звучи така, сякаш е готова да направи почти всичко. „

Madison Journal

„Тоска“ на Медисън Опера е триумф! Цветелина Василева – Тоска в постановката на едноименната опера, подробно е проучила възможностите за интерпретация на сложната героиня – емоционално непостоянна, ревнива и подозрителна, в един момент отчаяна, а в друг – смела и решителна. Василева направи всичко точно така и, понеже пее красиво, което е не по-малко важно, защото операта е преди всичко израз на вокалното изкуство – тази постановка на една от най-популярните опери имаше успех. Василева е лирико-спинтов сопран. Тя последователно демонстрира способността си да прокара дълга legato-линия и да я накара да вибрира от емоция. Красива жена, тя изпълни ролята с голяма интензивност и убеденост, с ярко физическо присъствие. Бруталната ѝ среща със Скарпия във второ действие беше изумителна.“

East Wichita News

Kerry Kuplic, MMus

„За едно наистина трогателно изпълнение на Тоска е необходимо мощно, красиво сопрано. Цветелина Василева изпълни ролята на Тоска старателно и със страст… Вероятно, връхната точка на операта е втората ария на Тоска „Vissi d’arte“.  Суровата емоция и уязвимостта, с която Василева изпълни тази ария, беше трансцендентна и можеше да доведе до сълзи дори най-стоичeския член на публиката“.

The Independent on Sunday

„В главната роля на Аида, Цветелина Василева създава идеалния баланс между сила и уязвимост, нежно и трогателно присъствие, издръжливост и излъчване и тонове, изпълнени с лекота.“

The Spectator

„Звездата на спектакъла със сигурност е Цветелина Василева, която утвърждава героинята си в цялата ѝ сложност и великолепие“.

The Guardian

„Аида на Василева е класен акт… нейните фрази в пианисимо бяха изящни.“

The Independent

„Цветелина Василева  носи нежност, блясък и известна остра виталност, дори в частите, където може да се изпадне в психологическа празнота. Нейното „Ritorna Vincitor“ прекрасно изразява неразрешимите конфликти  и чудесния контрол, който тя запазва до самия край на представлението.“

Classical Voice – San Francisco

„Красивата Цветелина Василева изобразява Дездемона призрачно, наивно-покорна…  Тя пее с богат италиански звук и с изящни фрази. Гласът ѝ е ясен и привлекателен, музикално перфектен.“

P. Post – Jaime Robles

„Цветелина Василева беше прелестна и по форма, и по глас, а сладостта на нейната героиня Дездемона беше една от по-ангажиращите черти на драмата. Тя предаде на операта от това в няколкото си вдъхновяващи моменти.“

The Times

„Цветелина Василева – пищна, млада Аида с любящ, бляскав начин на изразяване и тон.“

„Belgian Opera Guide“

Patrick C. Byrne

„Turandot“-WGO Kanzas 

„Турандот беше Цветелина Василева. Гласът беше невероятен, богат изпълнен с пикантност със стратосферните кулминации и също така се справяше с невероятна лекота с лиричните пасажи… Играта на министрите беше на ниво, а Василева беше особено ефектна като необяснимата принцеса. Тя не само направи това с апломб, но и добави онзи допълнителен пласт на взаимодействие с пламенно решителния Калаф, което носи допълнително вълнение на тези двама по-големи от живота герои. „

“The Kansas city star”

L.Hanssen 
„Turandot“- WGO Kansas 

„Цветелина Василева внесе ожесточена страст в ролята на кръвожадната принцеса Турандот, макар мощният ѝ командващ глас да я превръща от свирепа в завладяваща красавица, разтапяща се от целувка, трудна за разбиране.“

Марин Кубетски

„24 часа дъжд“ – Марин Кубетски

Той влезе в ресторанта на гарата в полунощ. Кимна небрежно на неколцината, допиващи последните си чаши, и седна на една от масите в ъгъла, над която висеше огромен стенен часовник. Срещу му някак изпитателно го наблюдаваше продълговато огледало. Бе мокър до кости. Навън, по паважа на безлюдния перон, плющеше дъжд като из ведро, сякаш точно в тази нощ искаше да измие цялата гнусотия по грешната земя. Поръча си чаша кафе и, подпрян на дланта си, се взря в тъмницата зад пердето. Мислеше върху любезното „господине“, с което се обърна към него сервитьорката. Никога не бяха го наричали така… Какъв господин беше той?!… На някаква далечна и пуста гара, с един отдавна отпътувал влак, и с болезнено усещане, че друг за него никога няма да има… Господин Никой! От Никъде – за… Никъде! Сам, безпътен, гологлав и едно изцъклено небе. Прегладнели, отвън скимтяха две улични псета…
Говорителят на гарата отсече с железен тон: „Двадесет и четири часа!“. Съвпадение… И той беше на двадесет и четири… години. Внезапно в съзнанието му заизплуваха спомени, на които като удавник за сламка искаше да закачи нещо по-важно и трайно от съществуването си. Двадесет и четири часа като двадесет и четири фрагмента назад от един абсурден филм. Заченат в нула часа на една късна есен, в един несретен град. Камбаната на часовника отмери един часа. Тъмно. От Първа-
та година нямаше спомени. След време разбра, че появата му на белия свят си беше абсолютна грешка. Така да се каже – жертва на похотлива пиянска история. Тъжна съдба, напръскана с дъжд…
Два часа. Втората година вместо изначалното „мама“ засрича „ба-ба“. Осиновен бе от свръхстаричко бездетно семейство. Да го бяха попитали поне… Но мътният хаос беше предстоящ…
Три часа. Детската градина. Следобедна закуска с подсладена попара. Най-вкусното нещо, което беше опитвал в живота си. Ала никога не успя да я дояде докрай. Една от лелките, предрешена като баба Яга, им просъскваше във вратовете и ги разгонваше. И Камбаната удари Седем. Първият училищен звънец! Нещо бе свършило. Започваше друго. Светло, може би… Но слънцето изгряваше от запад. На изток – изпепеляващ кървав заник… В Осем се смени персоналът на ресторанта. Плати кафето. Имаше стотинки за още две… Поръча. Продължаваше да вали… Дяволско време за сборище на самодиви и хищници…
Девет, после Десет. В трети и четвърти клас седеше на един чин с Незабравка. Какви дълбоки зелени очи имаше! Същински кладенец. Да се потопиш в него и да не излизаш… Докато каза на брат си, един пъпчив рижав пубер, че я гледа някак особено. В едно междучасие оня му стегна пионерската връзка около врата и за малко да го удуши… А някой беше казал, че първата обич не се забравя! Сърцето му се превърна в трохи за птиците…
Единадесет. В съзнанието му изплуваха улици, площади и хора. Тълпа! Разделени от въжета, скачаха на единия, после на другия крак и крещяха нещо неистово. Възбуден чичко го сграбчва за раменете и изсъсква: „Момче, от мен да знаеш – революцията ще изяде децата си!“. Изплаши се до смърт… И избяга. Свободата на съд без право да се отбранява. Правдата бе невъзможна.
Дванадесет на обяд. „Родителите“му скоропостижно се споминаха. Остана сам. Съвсем сам. С мокър взор към този побъркан и необясним свят.
На тринадесет за първи път се изправи пред бездната! Ноздрите му още потръпваха от ацетоновия „аромат, споделен с
мургави гаврошовци зад Алеята на Свободата, а прилепи лазеха рамената му…
Четиринадесет, Петнадесет, Шестнадесет, Седемнадесет,
Осемнадесет – едно тъй досадно, но за сметка на това продължително „следване в Университета“ на ТВУ. Хиляди пъти влизаше в ролята на Радо от „Всичко е любов“ и нито веднъж не успя да я изиграе докрай и убедително… А, бе – пауза…
Деветнадесет. Казарма. Хоризонт! Той бяга към него с пълно бойно снаряжение. И го доближава… доближава… доближава…, докато забрави за къде въобще тича.
Двадесет часа. Нова смяна на персонала. Плаща си кафето и поръчва друго с последните петдесет стотинки… Колко ли време не беше затварял клепачи?! Продължаваше да вали… Дъждът нямаше песен, но мълчанието му научи наизуст.
Преди три години сваляше захар на Сточна гара. Десет тона – за пет лева. Ишиасът го прекърши като отсечена вършина. Болеше непоносимо. А беше пролет!… Пролетно цвете в ледената десница на живота…
СПИН?!… Посърна… Имаше ли значение, че всичко в този свят се купува с пари… Философите тук са безсилни…
В двадесет и три часа извади химикалка от вътрешния джоб на сакото и започна да пише. Бавно, много бавно, мъчително… Цял час (Кой можеше да знае, че прочетените стихове бяха най-хубавото, което му се случи в живота. Най-истинското!)… Върху сметката…
Обърна я…
В един глас дикторът на гарата и часовникът отсякоха: 24.
Огледалото го гледаше състрадателно. Стана. С бавни крачки се запъти към изхода. Дрезгав вик на клаксон раздра мрака. По коловоза като звяр летеше транзитният експрес. Вътре сервитьорката машинално прибираше сметката и… изтръпна. С непостижимо красив почерк върху нея бе написано: „Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни Боже!“ На пода под масата лежеше едно томче със стихове на поета Николай Лилиев.
Линейката на „Спешна помощ“ пристигна след час. Дъждът неусетно бе преминал в сняг. Бял, толкова бял, че чак прозираше.
Странно!
На другия ден местният вестник не отрази нищо. Само едно малко каре, в долния край на последната страница, остана в бяло…

Автор: Марин Кубетски – гр. Етрополе

Жажда

„Трите ябълки“ – Христо Христов

Разказ на един директор на оздравително училище:
Бяхме започнали учебната година, когато от Общинския център ми се обадиха да приема за ученик в VІІІ клас момче, което се е опряло на двете основни училищата в града и всички учители са вдигнали ръце от него.
Макар и да сме оздравително училище, нямаше как да откажа. Времената бяха такива.
Времената бяха и по-инакви и за други неща, за които ще ви разкажа накрая.
На другия ден в дирекцията ми влязоха момчето и неговият баща. Докато баща му влезе много смутен, което му личеше от пръв поглед, неговата „надежда”, както викат по нашия край, влезе с такова голямо самочувствие, че…
С разкрачена стойка и с ръцете в джобовете, този дангалак се държеше така нагло, че не се стърпях. Колкото и да съм сдържан и внимателен при подобни случаи в училището и извън него, на този направо му изкрещях:

  • Ти кой си и за какво си дошъл?!
  • Ученик съм и ме пращат да уча тука.
  • Като си ученик, защо не се държиш като такъв, а?! Извади си ръцете от джобовете и застани мирно!
    Не помръдна и дори не даде по нещо да се разбере, че ще се държи по друг начин.
  • Излез веднага навън и ще влезеш, когато те повикам! – Изгоних го по най-брутален начин, макар че това ми поведение да беше напълно в разрез с моите разбирания за отношенията с учениците.
    От практиката бях научил, че когато ученик е „извикан при директора” и влиза смутен, пристъпва от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете от притеснение, той вече се е самонаказал. В такъв случай едно човешко, дори бих казал дружелюбно отношение към него върши по-добра работа от наказанието.
    Но…тоя, за когото ви разказвам, се държеше свръх нахално. Така, както го е правил вероятно и в града.
    Когато излезе, попитах баща му дали има 20 лева в него. Бях вече си изработил печелившата тактика спрямо тарикатчето.
  • Парите ще ти ги поискам пред сина ти и ще ти ги върна веднага когато приключим всичко.
    Човечецът едвам кимна разбиращо, извади парите от кесията и ги пъхна за по-лесно вадене, в джоба на сакото.
    Преди да извикам сина му, извадих кариран лист хартия и химикалка. Поставих ги на бюрото и повиках „ученика” да влезе.
  • Слушай ме внимателно, момче! За поведението ти в града имам подробна писмена информация. Само, че те предупреждавам, такива при мен и в нашето училище не минават. Ще останеш при нас само ако подпишеш декларация, че няма да биеш учениците, няма да се заканваш на учителите, няма да чупиш нищо и няма да бягаш от училището. До ваканцията, забрави, че ще си ходиш и у дома.
    Това са условията. Ако ги приемаш – подписваш декларация и оставаш, ако ли не – извиквам инспектор от Детската педагогическа стая и отиваш в ТВУ. Казвай какво ще правим?!
    Забелязах белезите на лек смут в началото, а последствие започна и той да се чуди къде да си дене ръцете. Това ме окуражи и му подадох листа и химикалката.
  • Пиши това, което ще ти продиктувам. Накрая поставяш датата и подписа си.
    Когато написа първите думи: „декларация…аз подписаният”… и т.н., пот рукна от челото му и капки покапаха по листа. Разбрах, че се е предал и можем да го спечелим като човек.
    Когато подписа декларацията и я постави на бюрото, се обърнах към баща му:
  • Имаш ли 20 лева у теб. Ще ги прикача към декларацията, като гаранция, че ще бъде изпълнена. Пък и, ако счупи нещо, да е платено предварително.
    Тогава най-неочаквано синът се обърна към баща си:
  • Татко, ако остана да уча тук и завърша, ще ми дадеш ли парите за мен?
    Изтръпнах, защото това не го бях предвидил в предварителната уговорка с баща му. Ако в този момент, той откаже на молбата на сина си, всичко отиваше „на кино”.
  • Ще ти ги дам! – каза баща му и на мен ми олекна съвсем.
    Повиках класната на VІІІ клас, за да приеме новия си ученик. Върнах парите на бащата, а декларацията хвърлих в коша. „Театрото” постигна целта си!
    Тогава възрастният човечец бръкна в торбичката, която беше в скута му, извади три ябълки и ми ги подаде със смутена усмивка:
  • Директоре, благодаря ти, нямам какво друго да ти дам за отплата. Вземи ги и дано моят дангалак влезе в правия път.
    Какво е станало с неговия „дангалак” не мога да ви кажа, защото месец след това ме преместиха на друга работа. Дочувах, че е завършил успешно годината, но подробности не можах да науча. Повече не видях нито него, нито баща му. Забравил съм вече и имената им.
    Мога сега да ви кажа, че бях напълно удовлетворен от постъпката си, защото сме помогнали на един млад човек „да влезе в правия път”, както му викахме тогава.
    Що се касае до трите ябълки, в онова време това можеше да се тълкува като: подкуп, рушвет, подмазване и не знам още какво, а днес май му викате „корупция”.
    А това си беше един жест на дълбоко смутен, объркан и благодарен човечец.
    Още повече, че ги извади след като мина цялата процедура по „очовечаване” на неговата „надежда”. А не предварително. Пък и него го бяха изпратили при мен, а не беше дошъл да се моли за момчето си да учи при нас.
    Затова тези три ябълки няма да ги забравя никога.

Автор: Христо Христов, гр. Етрополе – 02.04.2019г.

РАЗКАЗЪТ БЕШЕ ОТПЕЧАТАН В ПЪРВИЯ БРОЙ ЗА 2020 ГОДИНА НА СП. МАТАДОР.

Христо Христов

Разказът на Христо Христов „Трите ябълки” е включен в списанието на Съюза на независимите български писатели „Матадор”

В списанието на Съюза на независимите български писатели „Матадор”, е включен разказа на нашия съгражданин Христо Христов „Трите ябълки”. Той е част от първата му книга „Жажда”.

Това е вторият му разказ, отпечатван в такива емблематични издания за литература, изкуство и култура.

Припомняме, че в алманаха „Под лъчите на слънцето“- издание на Конфедерацията на българските писатели беше включен разказа му „Жажда“.

Поздравления и голямо браво на г-н Христов!

Отдавна трябваше да е излязла от печат и втората му книга, с работно заглавие „Живи разкази”, но поради обявеното извънредно положение в страната, се забави нейното издаване.

„Кучешката яка“ – Володя Вълов

Така беше почнало да ми омръзва всичко, че почувствах нужда, ей така да хвана безцелно гората. Само да се отдалеча от скучното бездействие по време на карантината. Един обход из „Централен Балкан” ми се стори подходящ. Бавно потеглих из прашните пътища. То, неземна красота! Разлистваха се дърветата, нацъфтелите вече цветя и овошки около пътя бяха приказен декор за окото ми и за фотоапарата. Тук таме макадамовата настилка, осеяна с дупки, се сменяше с позапазен асфалт-спомен за едно друго време. Имаше и места с чисто нов асфалт, мечта за едно дълго чакано, друго време. Рядко се виждаха хора. Всеки се беше скрил зад дуварите, селските магазини пустееха, не се виждаха дори обичайните домашни животни. Но иначе всичко друго вече щъкаше-мравки, пчели, пеперуди. Щъркелите отдавна си бяха потегнали гнездата и се занимаваха с осигуряване на наследството. Чакаха се и лястовичките да си дойдат и да зацвърчат с най-вълшебните си песни.
Някъде тогава видях един дядка седнал пред къщата си на една пейка. Надвесен над каца, която ремонтираше, набиваше обръчите на око мереше нещо неясно за мен, цъкаше от удоволстие и дори не ме забеляза, като спрях и приближих до него.
-Да поприседна на пейката за малко?-се обърнах аз към него.
Почти не ми обърна внимание но все пак с насмешка ме погледна и каза: „Сядай, ама внимавай да не съдереш гащите, че има пирони!”- Постави зад ухото си един молив, плювна на пръстите си и хвана пак чука да приклепва обръчите си.
По някое време бръкна в джоба на мантата си и извади едно павурче.
-Удари едни джуки, не бой се-тука корона няма! Ама първо развий капачето! И виж какво пише отстрани. – Погледнах, развивайки капачето. Пишеше :
”На Златанъ Кацара- 1895 годъ.”
-На дядо ми съм кръстен аз, ей! Само, че са ме шарнали бая и вместо Златанъ съм станал Златьо и вместо кацара ме познават като Опакия.
-Е защо Опакия?-с изненада се обърнах към него.
-Ми, щото така и са си прави хората. Я виж оня байр насреща. Има поне 300 сливови дървета. Половината аз съм ги насадил. И аз ги бера всичките, защото правя каци. А каците никой не ги купува от сума ти време. Тежки били, големи били и куп глупости. А трябва да се напълнят със сливи наесен.
С опакото на ръката изтри очите си и някак тъжно се загледа към сливовата бахча. Пресегна се, взе от ръката ми павурчето и удари и той едни джуки. Стори ми се, че удари и една тиха псувня и продължи:”Ей, прост народ сме и сами се унищожаваме. Гледам оня ден Гото Тъпото, гътнал един дъб, ама дъб ти казвам! Реже и цепи и ще го изгори в печката. Викам му, ей серсемино ще ти докарам изрезки от цеха, двойно повече, я ми дай половината. Като чу, че двойно ще му дам, ми го докара на три пъти с магарето и каруцата. Барем десет качета ще направя от този дъб. Набичих го, рендосах го, сложих да извивам дъгите и съм приготвил обръчите. Твърдо и красиво дърво. Шарки ненагледни, дето само искат някой да ги подреди. Виж тази каца дето е пред нас-преди 45 години съм я правил и е здрава на камък. Малко е разсъхнала, та затова пречуквам обръчите и ще закисна после. Знаеш ли колко пъти съм я мазал с восък от пчелен мед? Все едно ми е дете! Двеста кила сливи ще нахвърлям наесен вътре, а каква ракийка ще излезе, само аз си знам. Ела да видиш как се вари джибрето, щото докато чукам тука обръчите, чучура на казана вече цирилика. Сам ще се увериш, какъв калвадос ще излезе от петровката. Това е най-сладката малка, ранна ябълка.
Бавно се затътрихме към задният край на двора, ей по в дъното, до реката. Насреща ни пушеше най-красивият домашен казан. Стара дебела медна конструкция, дълбоко калайдисана.
-Поне на сто и кусур години е-каза Златю. Ама е като нов, защото всяка година го чистя. Тази стара патина в съчетание с огъня отдолу е най-вълшебното нещо което искам да гледам. Дядо Златан го е правил, дето съм кръстен на него. Я виж тука какво е изчукал. С пръст ми посочи едни гравюри по кобилицата дето свързваше двата съда. Там пишеше:”С павуръ в ръката лесно се прави къща -1917 годъ. Майстор Златанъ Стайковъ”. Само дето не се е сетил да добави, че същата ръка до вчера е държала пушка, защото таман се е бил върнал от фронта.
Седнахме на удобни, малки столчета и домакинът сложи пръст на струйката. Първо го прокара под носа си, за да усети аромата и после го облиза. Видимо доволен, допълни павурчето и седна на столчето. Огледа се и се провикна:”Ей,Балкане, я ела бе, негоднико кротък!”
От някъде изникна едро овчарско куче. Кротко и добродушно, защото веднага ме помириса и завъртя опашката. Беше със сложена на врата си кучешка яка.
-Преди седмица се прибра бая нахапан. Вълк ли, чакал ли, така и не разбрах-започна Златю. Заведох го на доктор, той проми раната, заши я, бинтова го и си дойдохме. Весел си беше Балкан, ама още на другия ден беше размотал бинта и ближеше ли ближеше раната си. Тя се възпали отново и мястото се поду. Заведох го пак при доктора и той му постави тази яка. Така му се пада, като прави щуротии и въпреки, че жално ме гледа по цял ден и се моли да му я сваля, аз не пипам там. Дойде при мен през деня, седне и ме гледа, ама най-много да отнесе парче сланинка. Умира за нея моят Балкан. А сутринта тъкмо бях почнал да заклинвам обръчите на качето отвън и пак дойде. Седи, гледа ме и сложи глава на цървулите ми. Слънцето вече нагряваше по-сериозно, журналята разпъваха генерала на пангара и по едно време почна да ми светка: ”Викам си-абе ние сме махала с трима човека, то никой никъде не ходи и няма отде да дойде тази напаст и що ми трябват маска и ръкавици!? То, магазин нямаме, хляба си го меся тука, мас си имам от лани, ракийка бол, буркани с мръвки също. Ама загледах Балкан и ми щукна на щуравия акъл: Значи Балкан е наяден, докторът го заши, ама той си се ближе и си вика гяволите. Наложи се да му надене яката, за негово добро и сега недоволно ме гледа по цял ден. Ходи си по двора, закача козите ама го виждам, че не е тавряз. Върти глава и се мъчи да откачи яката. Гледаме вечерта телевизията заедно с Балкан и се чеша по изгорялото теме. То,карантина нема, всичко щъка напред-назад, няма маски, няма нийде нищо. Един доктор говори едно, друг говори друго. Ми, ние народ ли сме или катун? Яка ли искаме? Щото Балкан без яката да съм го погребал вече. И до гроба си сам щеше да се е закарал. Та, дали и нас като народ това ни чака? Вместо да се кротнем за малко сами нощем да си налазим невестите и след девет месеца да станем осем милиона, щъкаме, плюваме, че не можем да идем до хоремага и ще артисаме с шест милиона накрая!!! Ама всеки първо трябва да гледа себе си. Аз за тези два месеца, дето уж съм изолиран, съм направил една каца и две качета, разкопал съм и съм насадил шест фетерии с домати, краставици и половин декар с картофи. Набрал съм осемдесет притки за доматите и съм варосал всичките сливови дървета. И през цялото време съм си приказвал само с Балкан. Я, му погледни раната-почти е зараснала и утре ще му сваля яката, па нека лиже колкото ще. Ако бабичката беше жива,като нищо и с бебе в цедило щях да я задомя, щото още много хляб има в мене, ейй! И в нея имаше, ама я отнесе водата полани. Да варди прасетата и я отнесе след оня страшен дъжд. Намерих я на триста метра надолу, удавена ама се хванала преди това за едно коренище и не пуска, а умряла. Яка жена и така я погребах-със свитите пръсти, дето държеше коренището.
Пък и друго се размислих. Сега телевизии да щеш. Сина ми е навирил на покрива един леген дето гледа там горе спътници ли, самолети ли, не знам ама гледам колкото ща. Той от близо два месеца не си е идвал, защото ме варди. Тази напаст мори старите най-много. То, аз не се давам де, ама той ме варди. Иначе всяка събота е тука и той, и жена му, и дечурлигата. Колко пъти съм му викал:”Абе стойте си дома, бе хора, почивайте си по цяла седмица работите, децата гледате, аз тука се оправям. Мълчи и не казва нищо, ама в събота си е тука дето е проходил.
Та, да ти кажа що се размислих. Гледам аз домове за стари хора и тука у нас, и по света. Мрат там, като пилци от тая напаст. То ние сме назад бая де, щото българинът си е българин, ама и той почна да се хайлази напоследък. Като почнат старите да не могат и айде в старчески дом. Гледат по Европата и в Америка какво правят. Там бягат от дома, младите като станат на двадесет и я видят баща си и майка си на погребенията им, я не. Немат време ли, пари ли гонят, какво гонят, не знам! Доскоро си мислех, че са прави и че така ги е научил животът, щото никой не иска да прави несгоди на децата си, да го гледат и обгрижват. И всеки старец и бабичка търпи, и самотата, и старческия дом, и болестите, и всичко. Остави друго, ами и държавите го поощряват това дори се превърна в бизнес-правиш старчески дом, вземаш пенсийката на човечеца и да си седи там на кревата, подпрял длани на брадата си и потънал в мисли за тези дето ги няма!
А тия дето ги няма там, младите де, замисляли ли са се някога, когато са ги раждали, когато майките им не спаха по цяла нощ, когато не ядоха за да има за тях, когато даваха последната си стотинка да ги изучат, аджаба, защо тези проклети старци тогава не са мислили за работа, за кефа си, за икономиката ли, както му викат сега!? Щото аз навремето, когато кравата намушка с рогата татко, хвърлих косата и десет дни стоях до него да го вардя да не стане и да му се изсипят червата. Ми, така де, да ти таковам и люцерната-баща ми е по-важен!
Не им ли минава на младите през акъла, че това ги чака и тях един ден и дали ще им хареса? Ами тези дето управляват държавите, те замисляли ли са се, че тя се управлява с опит и мъдрост, че старците са като златото дето уж е юрган на парите им в банките. Него го трупат и вардят с врати по два метра дебели, а старците-кучета ги яли. И остави, друго ами законите са им такива, че им взеха и децата. Тая чума, като отнесе сега наборите и ще си спестят и пенсийките дето им дават да им замажат очите! Питам се аз, нали съм си прост, ако мене ме отнесе, кой ще научи сина ми да прави каци, като в околията мога само аз?
Крив е станал този свят, много крив! И затова си мисля, че тази епидемия ни беше и полезна, ей така, да могат хората да си поразчешат мозъците. Младите да се сепнат и сетят за местата дето са прохождали и за тези дето са ги държали за ръчичките тогава.”
Погледът ми се замъгли. Изплува ми едно заглавие на Яворов и само се чудех, дали това ехо от гърма на дядо Златю, скоро ще заглъхне? Защото всичко ми е било пред очите, но никога не бях се замислял.
Отвън пред къщата спря кола. Златю отиде да види кой е. Посрещна сина си и семейството му. Настана глъч, Балкан полудя от щастие, а Златю светна като юлско слънце.
Дойдоха при казана със сина си и кротко приседнаха и двамата.
-Удари и ти едни джуки-каза Златю и подаде павурчето на сина си.
-С кеф тати, ама най-напред да ти кажа защо съм си дошъл. Не съм те виждал близо два месеца-това първо. Но като попрехвърлих някои неща през главата си, съм решил да дойдем, да поседим всички тука за повечко време. Бахча голяма, каци колкото щеш, чист въздух за нас и децата, домати отгледани от семка, казан та дрънка е те това искаме вече!! Училището и то е близо…ама празно. Нека видят моите деца де си учил ти и те да стъпят по прогнилите дъски. Ако и други деца дойдат, аз ще сменя, без да взема лев, цялото дюшаме. А през това време, ще ме научиш да правя каци.
-Ех, доживях да го чуя без да го казвам аз-каза Златю. Отиде до мазата, извади парче сланинка и я наряза. Извика Балкан, погледна му раната, даде му парченцата сланинка …и му свали яката.

Автор: Володя Вълов – гр. Етрополе, 2020 год.

Йорданка Томова

“НА ЯНКО“ – ЙОРДАНКА ТОМОВА

НА ЯНКО

Днес се опитах да си представя,
как ще изглеждаш ТИ, след години.
Дали ще си, ти напълнял
и колко ще си остарял!

Но в моите очи, ТИ не остаря,
все същия си оставаш всегда.
Така ще те помня
млад, усмихнат и щастлив,
с китарата пеещ и свирещ!

Даряваш на всички, любов,топлина,
така ще те помня,
с букети цветя,
поднасящ ми с обич и красота!

Така те запомних,
ТИ пееш ми песен.
Най-нежната песен в ноща,
която оттеква все още в простора,
като несбъдната, далечна безвъзвратна мечта!

С много Обич, твоя съпруга Йорданка Томова – 04.07.2013 г.

Георги Билев

Песен за моя град – Георги Билев

Етрополе – легенда стара,
мой роден град – надежда и съдба!
Аз свойта обич, свойта вяра
дарявам ти сега със песента!

И винаги при тебе се завръщам –
рубинен залез среща ме на път.
Балканът стар със радост ме прегръща,
защото в теб съм влюбен дивен кът.

Издигат стан зелените върхари,
поляните са ширнало море.
Легенда шепнат улиците стари,
запазени от много векове.

Ти все растеш, по-хубав ставаш,
събрал в едно надежди и мечти.
Любов и ласка всекиму даряваш,
най-скъп за мене винаги си ти!

Етрополе – легенда стара,
мой роден град – надежда и съдба!
Аз свойта обич, свойта вяра
дарявам ти сега със песента!

Автор: Георги Билев (1941 – 2017)

Етрополе

КОГАТО СЛЪНЦЕТО УГАСНЕ… НИКОЛАЙ КОЕВ-КОФЕТО

КОГАТО СЛЪНЦЕТО УГАСНЕ…

Навън градът заспиваше в нощта.

Фенерите

запалиха звездите.

Държах в ръцете

твоята ръка!

Сълзи задавяха очите.

Бе спуснала

на твоите завесите,

усетила май

края на пиесата,

когато те запитах:

Чии очи

би искала да видиш

за последно? …

Не проговори дълго.

Времето умря.

Но изведнъж

завесите открехна.

Погледна ме

и тихо промълви:

– Не знам кои очи.

Но знам

кого целунала бих

за последно…

Теб!

Надигна се със мъка от възглавето

и ме целуна по челото

с най-нежната целувка …

Така не беше ме целувала …

Автор: Николай Коев – Кофето (1937- 2008)

На мама – Наталия Ножарова

Тиктака старият часовник,
отмерва глътки самота
докато чакаш да се върна
във къщи, да не си сама…

Градчето, побеляло в здрача
притихва, глуха е нощта:
далеч, далече са децата,
разбягаха се по света.

Във всяка къща Етрополска
все някой липсва вечерта
и залък, като пред икона,
го чака, заделен с молба…

И има стаи притъмнени,
не грее лампа ни една;
чедата уж са „задомени“,
а тъй далече от дома!…

На пейките седят старици,
обсъждат техни си дела,
ала в едно си те приличат:
в очите плаче самота.

Животът някак си минава
от скок на скок, от грях на грях
и малко време все остава
за най-безценните неща.

И само в сънищата бягаш
насред вековната гора,
от ручей сладководен пиеш
до манастирската врата…

И тихо мама те прегръща
и всичко вече е наред;
починалите пак се връщат
да ти дадат добър съвет.

Отдавна чака те градчето
така любимо, тъй далеч!
Със тежък камък е сърцето,
поело своя път напред.

Автор: Наталия Ножарова
„Етрополска литературна зима 2016г.“
Произведението спечелило първа награда на журито в раздел поезия.

Ангел Добрев

АНГЕЛ ДОБРЕВ С НОВА КНИГА, СЪДЪРЖАЩА АВТЕНТИЧНИ И НЕПУБЛИКУВАНИ ДО СЕГА ПЕСНИ ОТ ЕТРОПОЛСКИЯ КРАЙ

ПОКАНА ЗА СПОНСОРСТВО/ДАРЕНИЕ

Уважаеми приятели – етрополци,
Казвам се Ангел Добрев-дългогодишен музикант в Оркестъра за народна музика на БНР, член на Съюза на българските композитори, преподавател в СУ по български музикален фолклор, доктор по музикална педагогика. Автор съм на над 400 музикални произведения, записани във фондовете на БНР и БНТ и на 3 диска с авторска музика. Поради родовата ми принадлежност/с.Ямна, Етрополско/, много от моите произведения носят имена, свързани с родния край/ „Ямненски мелодии”, „Етрополско празнично хоро”, Лопянската и др. Същите звучат често в ефира на националните ни медии. /Прилагам по долу линкове, където могат да бъдат чути и видени/.
От няколко години работя по събирането на автентични народни песни от района на гр. Етрополе и околните селища, които искам да публикувам в сборник. Благодарение на упорита и целенасочена 7 годишна работа успях да събера 470 автентични и непубликувани до сега песни от нашия край. Всички вече са обработени в дигитален вариант, нотирани и поставени необходимите поетични текстове отдолу. Песните са определени по функция и тематика, а под линия са обяснени диалектните и чужди думи. Имам направени рецензии от двама изтъкнати професори в етнографската област – проф. д-р Лозанка Пейчева – директор на Института за етнология и фолклористика при Етнографския музей на БАН и проф. д-р Светла Калудова-Станилова – вокален педагог и диригент в АМТИИ-гр.Пловдив. Готово е и моето въведение като автор. До този момент имам вложени лични средства по събирането на песните, а от тука нататък предстои предпечатна подготовка, дизаин и оформлението на корицата и отпечатването на Сборника. И тъй като осъзнавам значимостта на този единствен по рода си труд, правен до сега за района на гр.Етрополе, моето желание е същият да бъде едно луксозно издание, с хубава хартия и твърда подвързия. За да мога да реализирам всичко това са необходими финансови средства, които се надявам да мога да събера чрез дарителство на родолюбиви българи от нашия край.
Обръщам се към Вас, с любезна молба за помощ. Моята мечта е събраните песни в Сборника отново да се запеят от младите хора на гр.Етрополе и околните села, така че смятам той да бъде дарен във всяка библиотека на училищата и читалищата в общината, да оставя в библиотеките на музикалните училища, които обучават деца по български фолклор, да има в Общината на гр.Етрополе и да послужат като скъп отличителен подарък към всички гости и хора на града, дали своя отпечатък в неговото културно обновяване, та дори да разпространя Сборника из цяла България.
Сами разбирате, че всичко зависи от събраните средства. Дълбоко се надявам на Вашата подкрепа. Убеден съм, че ние, родените в този прекрасен край на България осъзнаваме колко е важно да запазим родовата си памет, обичаи, обреди и традиция.
За мен ще бъде огромна чест, да разбера, че подкрепяте този проект.
Дарителска сметка:
Банка ДСК
IBAN: BG65STSA93000013425466
BIC код – STSABGSF
Ангел Тодоров Добрев
гр.София, ул.Кочо Честименски-бл.76, ап.510
Тел. 0888 252 209
angelfolkmuz@abv.bg
P.S. Линкове, на посочените произведения:

  1. „Етрополско празнично хоро” – https://www.youtube.com/watch?v=5zkWg74mpD0
  2. „Ямненски мелодии” – https://www.youtube.com/watch?v=XuJGpPxVyuU&t=15s
  3. „Лопянската” – https://soundcloud.com/ngel-dobrev/lopyanskata

С уважение – д-р Ангел Добрев