Йорданка Томова

“НА ЯНКО“ – ЙОРДАНКА ТОМОВА

НА ЯНКО

Днес се опитах да си представя,
как ще изглеждаш ТИ, след години.
Дали ще си, ти напълнял
и колко ще си остарял!

Но в моите очи, ТИ не остаря,
все същия си оставаш всегда.
Така ще те помня
млад, усмихнат и щастлив,
с китарата пеещ и свирещ!

Даряваш на всички, любов,топлина,
така ще те помня,
с букети цветя,
поднасящ ми с обич и красота!

Така те запомних,
ТИ пееш ми песен.
Най-нежната песен в ноща,
която оттеква все още в простора,
като несбъдната, далечна безвъзвратна мечта!

С много Обич, твоя съпруга Йорданка Томова – 04.07.2013 г.

Георги Билев

Песен за моя град – Георги Билев

Етрополе – легенда стара,
мой роден град – надежда и съдба!
Аз свойта обич, свойта вяра
дарявам ти сега със песента!

И винаги при тебе се завръщам –
рубинен залез среща ме на път.
Балканът стар със радост ме прегръща,
защото в теб съм влюбен дивен кът.

Издигат стан зелените върхари,
поляните са ширнало море.
Легенда шепнат улиците стари,
запазени от много векове.

Ти все растеш, по-хубав ставаш,
събрал в едно надежди и мечти.
Любов и ласка всекиму даряваш,
най-скъп за мене винаги си ти!

Етрополе – легенда стара,
мой роден град – надежда и съдба!
Аз свойта обич, свойта вяра
дарявам ти сега със песента!

Автор: Георги Билев (1941 – 2017)

Етрополе

КОГАТО СЛЪНЦЕТО УГАСНЕ… НИКОЛАЙ КОЕВ-КОФЕТО

КОГАТО СЛЪНЦЕТО УГАСНЕ…

Навън градът заспиваше в нощта.

Фенерите

запалиха звездите.

Държах в ръцете

твоята ръка!

Сълзи задавяха очите.

Бе спуснала

на твоите завесите,

усетила май

края на пиесата,

когато те запитах:

Чии очи

би искала да видиш

за последно? …

Не проговори дълго.

Времето умря.

Но изведнъж

завесите открехна.

Погледна ме

и тихо промълви:

– Не знам кои очи.

Но знам

кого целунала бих

за последно…

Теб!

Надигна се със мъка от възглавето

и ме целуна по челото

с най-нежната целувка …

Така не беше ме целувала …

Автор: Николай Коев – Кофето (1937- 2008)

На мама – Наталия Ножарова

Тиктака старият часовник,
отмерва глътки самота
докато чакаш да се върна
във къщи, да не си сама…

Градчето, побеляло в здрача
притихва, глуха е нощта:
далеч, далече са децата,
разбягаха се по света.

Във всяка къща Етрополска
все някой липсва вечерта
и залък, като пред икона,
го чака, заделен с молба…

И има стаи притъмнени,
не грее лампа ни една;
чедата уж са „задомени“,
а тъй далече от дома!…

На пейките седят старици,
обсъждат техни си дела,
ала в едно си те приличат:
в очите плаче самота.

Животът някак си минава
от скок на скок, от грях на грях
и малко време все остава
за най-безценните неща.

И само в сънищата бягаш
насред вековната гора,
от ручей сладководен пиеш
до манастирската врата…

И тихо мама те прегръща
и всичко вече е наред;
починалите пак се връщат
да ти дадат добър съвет.

Отдавна чака те градчето
така любимо, тъй далеч!
Със тежък камък е сърцето,
поело своя път напред.

Автор: Наталия Ножарова
„Етрополска литературна зима 2016г.“
Произведението спечелило първа награда на журито в раздел поезия.

Ангел Добрев

АНГЕЛ ДОБРЕВ С НОВА КНИГА, СЪДЪРЖАЩА АВТЕНТИЧНИ И НЕПУБЛИКУВАНИ ДО СЕГА ПЕСНИ ОТ ЕТРОПОЛСКИЯ КРАЙ

ПОКАНА ЗА СПОНСОРСТВО/ДАРЕНИЕ

Уважаеми приятели – етрополци,
Казвам се Ангел Добрев-дългогодишен музикант в Оркестъра за народна музика на БНР, член на Съюза на българските композитори, преподавател в СУ по български музикален фолклор, доктор по музикална педагогика. Автор съм на над 400 музикални произведения, записани във фондовете на БНР и БНТ и на 3 диска с авторска музика. Поради родовата ми принадлежност/с.Ямна, Етрополско/, много от моите произведения носят имена, свързани с родния край/ „Ямненски мелодии”, „Етрополско празнично хоро”, Лопянската и др. Същите звучат често в ефира на националните ни медии. /Прилагам по долу линкове, където могат да бъдат чути и видени/.
От няколко години работя по събирането на автентични народни песни от района на гр. Етрополе и околните селища, които искам да публикувам в сборник. Благодарение на упорита и целенасочена 7 годишна работа успях да събера 470 автентични и непубликувани до сега песни от нашия край. Всички вече са обработени в дигитален вариант, нотирани и поставени необходимите поетични текстове отдолу. Песните са определени по функция и тематика, а под линия са обяснени диалектните и чужди думи. Имам направени рецензии от двама изтъкнати професори в етнографската област – проф. д-р Лозанка Пейчева – директор на Института за етнология и фолклористика при Етнографския музей на БАН и проф. д-р Светла Калудова-Станилова – вокален педагог и диригент в АМТИИ-гр.Пловдив. Готово е и моето въведение като автор. До този момент имам вложени лични средства по събирането на песните, а от тука нататък предстои предпечатна подготовка, дизаин и оформлението на корицата и отпечатването на Сборника. И тъй като осъзнавам значимостта на този единствен по рода си труд, правен до сега за района на гр.Етрополе, моето желание е същият да бъде едно луксозно издание, с хубава хартия и твърда подвързия. За да мога да реализирам всичко това са необходими финансови средства, които се надявам да мога да събера чрез дарителство на родолюбиви българи от нашия край.
Обръщам се към Вас, с любезна молба за помощ. Моята мечта е събраните песни в Сборника отново да се запеят от младите хора на гр.Етрополе и околните села, така че смятам той да бъде дарен във всяка библиотека на училищата и читалищата в общината, да оставя в библиотеките на музикалните училища, които обучават деца по български фолклор, да има в Общината на гр.Етрополе и да послужат като скъп отличителен подарък към всички гости и хора на града, дали своя отпечатък в неговото културно обновяване, та дори да разпространя Сборника из цяла България.
Сами разбирате, че всичко зависи от събраните средства. Дълбоко се надявам на Вашата подкрепа. Убеден съм, че ние, родените в този прекрасен край на България осъзнаваме колко е важно да запазим родовата си памет, обичаи, обреди и традиция.
За мен ще бъде огромна чест, да разбера, че подкрепяте този проект.
Дарителска сметка:
Банка ДСК
IBAN: BG65STSA93000013425466
BIC код – STSABGSF
Ангел Тодоров Добрев
гр.София, ул.Кочо Честименски-бл.76, ап.510
Тел. 0888 252 209
angelfolkmuz@abv.bg
P.S. Линкове, на посочените произведения:

  1. „Етрополско празнично хоро” – https://www.youtube.com/watch?v=5zkWg74mpD0
  2. „Ямненски мелодии” – https://www.youtube.com/watch?v=XuJGpPxVyuU&t=15s
  3. „Лопянската” – https://soundcloud.com/ngel-dobrev/lopyanskata

С уважение – д-р Ангел Добрев

Никол Павлова

Любов, събрала ни във вечността

Една година след Априлското въстание, в отговор на зверските кланета, убийствата, кръвопролитията и смъртта, Русия реши, че ще помогне на нас, българите . Искаше да запазим достойнството си , да върнем и „изчистим” омърсената ни чест, да се изправим и да продължим напред, да бъдем смели, решителни и отговорни към родината, към българското, да бъдем горди, че се зовем българи. Да бъдем горди, че сме родени и отгледани в таз българска земя, че сме засукали първото ни майчино мляко от гръдта на една българка. Нашите братя руснаци бяха дошли с мисия- революционна, но не само. Те искаха българите силно да обичат и бранят своята България- късче от Рая. Липсваше ни надеждата, от нея не бе останала и следа, бяхме напълно обезверени. Единствената искрица надежда за нас бяха нашите братя- руси. Нашите „братушки”.

  • Яницо, бързо, бързо, мале! Братушките идват да ни спасят от изгнание и смърт, идват да помогнат! Излизай, чедо, бързо, донеси питката с меда, гладни са, да ги посрещнем подобаващо, по български, както само ний можем…- извика ме мама Неда. Сепнах се и за миг сърцето ми спря от вълнение.
  • Боже, о, господи, най- сетне – спасени сме! Налузих цървулите, сплетох косата си на плитка и я отметнах настрани. Взех питката с меда, букетчето здравец, овързано с червен конец и излетях навън като пеперуда. Сърцето ми продължаваше да бие лудо от вълнение. Ето ги, задават се, нашите спасители!
  • Яне, тичай маме, тичай, посрещни ги.- радостно крещеше мама. Затичах се, но изведнъж се спрях. Краката ми се подкосиха, пот обля челото ми, не усещах пулса си, боже, какво се случваше?! Руският офицер слезе от коня си и се изправи пред мен- беше здрав като скала, мъж планина, беше красив. Взирах се дълго в дълбоките му сини очи. Боже, глупава Яницо, недей да се влюбваш, недей! Бях слисана, не продумвах и думичка.
  • Яне, хайде мале, нагости ги, посрещни ги, дай им стръкче росен здравец, хайде чедо!- гласа на мама ме сепна и отново започнах да усещам ритъма на сърцето си.
  • Привет, девочка! Как тебя зовут?
  • Меня зовут Я…, Я-я…
  • Яница е моето момиче, Яница! – провикна се мама Неда.
    Руският офицер се приближи, усмихна ми се и прибра спуснатия ми кичур зад ухото. Поруменях от срам и отново ме обзе вълнение, но бързо се осъзнах. Мама ме подканяше да им дам да си отчупят от питката и да си натопят залъка в мед… питката щяла да стане твърда като камък, ако още съм се бавела… това беше най- прекрасният момент в живота ми.
    Баща ми бе първенецът на селото и офицерът остана вкъщи, докато започнат боевете между руси и турци. Нашите виждаха, че между мен и Николай пламваше любов, радваха ни се и ни подкрепяха, но и двамата бяхме наясно, че това няма да свърши добре. Ден след ден обичта ни един към друг растеше, сърцата не питат умовете.
    Дойде денят, когато трябваше да изпратим руснаците, усещаше се смъртоносният и вледеняващ дъх на войната . Време беше! Бях станала още в ранни зори и приготвих нещата на Николай. С мама направихме чудна закуска за изпроводяк, но никой не бе радостен. Усещах буца в гърлото си, която растеше с всяка изминала и следваща минута до тръгването на Николай.
    Черковните камбани удариха осем пъти, Николай стана от масата, трябваше да тръгва. Не бях на себе си, сърцето ми бе свито на топка, крайниците ми бяха студени, ледени, руменината ми бе изчезнала, изглеждах като същински призрак.
  • Боже! – помислих си. Дали това е последният път, в който виждам любимия си?! Пази го, боже, закриляй го!
    Николай ме прегърна силно, нежно ме целуна по челото и сложи ръката ми на сърцето си. Каза ми, че много ме обича и ще се върне жив и здрав, ще ме поиска за съпруга и ще ме отведе в Русия, руска снаха ще ме прави. Засмях се, но лошите мисли отново ме обзеха и наведох глава. Усетих как пуска ръката ми и сълзи обляха лицето ми.
  • Ще ми липсваш, Николай! Пази се, обичам те! – тихо прошепнах аз. До последно стоях вън на портата и гледах отдалечаващия се силует на моя любим. И в този миг не осъзнавах или просто не исках да осъзная, че го виждам за последен път.
    Мина година. Войната приключи. Победихме. Много жертви бяха дадени, но аз тайно се надявах, че моят любим Николай не е сред тях. Майка и татко излязоха на централния площад да посрещат нашите спасители. Аз отидох по- късно, пременена в нова бяла рокля, косите ми – дълги, буйни и къдрави, небрежно се спускаха и разстилаха по раменете ми.
    -Ето ги, задават се! Здравствуйте, братушки!- ликуваха българите. Сърцето ми се сви, разтреперах се като лист.
  • Господи, дано е жив! Върни ми го жив!- молех се аз.Мина една войска, втора- нямаше и следа от моя Николай. Започнах да се притеснявам. Съобщиха, че има още една група от офицери, генерали и командири.
  • Там е, там е моят офицер, нали мамо?!
  • Там е Яне, там е , дъще, бъди спокойна ,чедо, той е смел и пак ще го видиш, жив и здрав ще се върне! Затичах се да го посрещна, но не го видях, нито един не беше моят Николай. Вкамених се. Ушите ми започнаха да бучат, погледа ми се замъгли… той е мъртъв, мъртъв е! Съобщиха имената на всички жертви, сред тези имена чух името на своя любим.
  • Николай…, върни се… – неспирно започнах да ридая. Ти ми обеща, обеща ми, че ще се върнеш… върни се при мен… Господи, върни ми го, върни ми моя Николай!
    Къде ли българската земя е приютила неговото младо сърце? Аз вярвам, че тогава, в тези последни мигове искрици живот българската земя го е приласкала- като негова втора майка Родина. Дали в тези последни мигове, прощавайки се със живота, той е зовял моето име? Той беше мъртъв и никога повече нямаше да го видя, да усетя нежността на целувките му, топлината на неговите прегръдки, никога повече нямаше да потъна в дълбоките му сини очи… остана ми само споменът. Споменът за една спечелена война, в името на българската свобода и споменът за една чиста и истинска любов. Спомен, вплел завинаги нашите две сърца- българското и руското.
    Спомен за една започнала любов, прекършена от войната, но… събрала ни във вечността!

Автор: Никол Павлова – СУ „Христо Ясенов“, 9А клас, гр. Етрополе.


Радослав Петров

ИГРИВА ЗИМА И КОЛЕЛО – РАДОСЛАВ ПЕТРОВ

ИГРИВА ЗИМА
Снежинки летят в небето.
Бели вихри се гонят в полето.
Вятър брули белите брези.
Над комина пушека пълзи.
От студ са ручейчета вцепенени.
Клоните се люшкат пременени.
Неудържими печките горят.
В гората мечките си спят.
И този сън ще е дълбок
До пролетния първи скок.
А по лехите кучето ми тича – не се плаши.
То снега обича.

Автор: Радослав Петров

Трета награда раздел поезия, деца до VII клас – “ Етрополска литературно-музикална зима“ 2020 г.

КОЛЕЛО
Карам си колелото.
Юнашката се вдигам от седлото.
Ах, тази гума задна,
Разсърди се и падна.
Исках колелото да сглобя,
Но гумата ми отлетя.
Избяга по леда голям
и ми се смее от там.
В канала се спря завчас
и бързо я монтирах аз.
И почнах смело да въртя,
Но веригата се скъса за беда.

Автор: Радослав Петров

Трета награда раздел хумор, деца до VII клас – “ Етрополска литературно-музикална зима“ 2020 г.

Тоника Цветанова

ОБИЧ

Казвам се Мария, живея в китно градче в Балкана и обожавам историите на леля ми, когато ми разказва под лозята в късните летни вечери, под звездите.
Тази невероятна история е за живота на нейна приятелка, която живее в чужбина. Приятелката на леля ми ( Алекс) била влюбена в младеж (Емил) и неин съученик от съседен град.Той бил отгледан, само от баща си-възпитан и добър човек с рядко заболяване, вид форма на аутизъм, колекционер на редки монети, а тя имала прекрасни родители учители, собственици на ранчо с коне. Те се обичали от детство, но бъдещето ги разделило. По- късно той бил на обучение за военен в армията, а тя завършила университета със специалност в терапии на деца с увреждания.
След като изпратили Емил на първа мисия в Косово, работата му и опастността на бойното поле продължила една година. През двуседмична отпуска били заедно. След срок от две години битки и страх, Емил изживял мисията си в Кувейт, любовта помежду им се състояла от писма и тел.обаждания. Алекс го очаквала всеки ден да се върне, но военните действия продължавали.
Един ден, Емил получил писмо, в което тя му пишела, че го обича, но не може да живее повече сама и да го чака, че е срещнала друг. С времето животът, минавал за него в Германия, като военен, а тя се омъжила за техен общ другар. Двамата с мъжа й ( Дейвид) направили ремонт и подобрения на семейната ферма на родителите на Дейвид и сбъднали детската й мечта, да направи ферма за коне, и в нея да се обучават деца с аутизъм. Такъв бил братът на Дейвид, младеж на 22г.Тя се грижела за брат му и конете. Тримата живеели, заедно във фермата.
Един пролетен ден, съобщили на Емил, че военните го пенсионират с почести и може да се прибере.Той решил, че ще отиде в града на любимата си от любопитство и да я види, не можел да я забрави, обичал я.
Пристигнал в ранчото на старата си приятелка, тя се изненадала приятно от срещата им, още го обичала, зарадвала се на неговото гостуване, помогнал й да нахранят конете и останал за вечеря. Алекс, била сама във фермата.Емил с радост наблюдавал бялата и кожа, гъстата и лъскава черна коса, докато тя отпивала от чаша с вино. Забелязал, че очите й са тъжни.С грациозни движения Алекс поднесла говеждо печено, а той я попитал как е семейния и живот и кой е щастливеца. Любимата му споделила че приятеля им от детството (Дейвид) е неин съпруг.Станали гаджета след дългото отсъствие на Емили тежка катастрофа с родителите на Дейвид, при която те починали .После го помолила сутринта да я придружи до болницата, той й обещал и се прибрал в хотела.В ранно утро в болницата, пристигнали Алекс и Емил, там на болничното легло, лежал тежко болен приятелят му и съпруг на Алекс(Дейвид), до него стоял брат му и го обгрижвал. Най-тежката вест прочел в очите и в думите на другаря си- РАК, болестта, която измъчвала и изпивала силата и живота на Дейвид. Алекс излязла с братчето на съпруга си и болният отправил към Емил най-тъжната си молба. Казал на любимия на жена си, че дълги години са се обичали и продължават да се обичат и когато не е сред тях, да се погрижи за Алекс.
Когато напуснали болничната сграда, Емил, погледнал с тъжен поглед любимата си жена, и я разпитал, има ли шанс за живота на мъжа и. Тя му разказала, че има , но е много скъпо в болница, в която, трябва се транспортира и му се присадят стволови клетки, но няма тази възможност. „Ще се боря, той да оздравее и събера средствата”- това били думите и.
След час се сбогувал с нея и отново се загледал в очите й, прочел болка,отчаяние и същата обич към него, както преди.Казал й, че винаги ще я обича и си тръгнал. Излизайки си от града, спрял и седнал в крайпътно кафене. Забелязал на бара кутия за дарения и банкова сметка. Това била сметката за лечението на Дейвид.Спомнил си, че преди месец татко му починал и му завещал колекция от ценни монети с голяма стойност. Позвънил на адвоката си , поискал точната сума на колекцията и написал чек с тяхната стойност. Решил, че трябва да се опита да спаси живота и семейството на своята любима.Чекът бил анонимен, пуснал го в кутията и си тръгнал.
Минали 6 месеца, когато прочел във вестник новина за уникална операция, с която спасили болен от рак. Дейвид бил оздравял и Алекс, отново върнала усмивката на лицето си.
Въпреки любовта си към Алекс, Емил, макар и далече от нея, се радвал, че жената, която обичал, вече е щастлива.Животът е вълшебство, какво ли не прави любовта…Чудо!

Автор: Тоника Цветанова
Първо място раздел Проза, творци до 7 клас – „Етрополска Литературно Музикална Зима – 2020“

Тоника Цветанова
Марин Кубетски

СЪЩО КАТО ПРИ ХОРАТА

Пляс! Като съскането на змия плющеше камшика на дресьора.
Пляс! И конете сменяха ритъмът на обиколките около арената.
Пляс! Плющеше камшика и животните спираха.
За чудесното цирково изпълнение, укротителя на животните минаваше покраи тях и им раздаваше захарчета в устата.
Ехейй – мислех си аз! Какви ли номера ще изпълнят тези животни под ударите на камшика за едно-две захарчета? Ама сигурно и много тренировки е имало? Може би и наказания, който не изпълни номера – няма захарче, няма помилване, а може би и малко бой?!
Животни бре! Животни! Ама и те знаят правилото за захарчето и камшика, също като при хората. Почти няма животно, което да не изпълнява номера си.
Тук е и дебелата Баба Мецана! Пет-шест пъти по-голяма от човека, ама изпълнява! Я на задните си крака ще ходи, я ще се въргаля като краставо магаре, я някой и друг номер ще прави. Ама прави!
А! Ето го и Царя Лъв! Та, нали той е цар на животните?! Ама и той изпълнява-през огнени обръчи ще скача, уста широко яе отвори и дресьора главата си ще сложи в нея- и е покорен!
Виж го слона! Най-големия бозайник сред животните! И той танцува, и той номера изпълнява-кляка, става, в кръг се върти, само и само да угоди на Господаря Укротител!
Почти не видях да има животно, което да не се подчини на камшика. Та, то не бяха номера с птици и маймуни, с кучета, котки и делфини. Дори безмозъчни бълхи правеха подскоци.
Ха! И изведнъж ми просветна! Никога не бях виждал дресиран вълк! Не зная къде бях чел, че вълкът е най-интелигентното животно. Той винаги преценява ситуацията. Винаги знае дали е единак или водач на глутницата. Никога не напада без причина! Може от глад да вие в студените зимни нощи, може мърша да яде, но не се опитомява в цирка. Виж, за мършата като яде-това е хубаво! Затова го наричат – Санитаря на природата. Премине ли през него мърша- зараза след него не остава. За опитомяването съм чувал, че много вълци са приятели на човека.
На човека! – Да! На онзи който го обича, грижи се за него и е наистина човек! Но на дресьор-никога не ще изпълни заповедите, нито под ударите на камшика, нито за едно-две захарчета!
Ехх, Вълчо, Вълчо! Няма ли да ти бъде по-лесно да изпълняваш? Гладен няма да ходиш, на топло ще стоиш и весел живот ще имаш!
Само, че без свободата!

СЪЩО КАТО ПРИ ХОРАТА!

Автор: Марин Кубетски – 2020 год.

 Втора награда на журито – „Етрополската литературно-музикална зима 2020“

Христо Христов

ИДИ ДОКАЗВАЙ, ЧЕ НЯМАШ СЕСТРА

Това, което ще чуете сега, ми го разказа преди време мой приятел и колега от студентските години.

  • Не бяхме се виждали доста време от завършването на гимназията – започна разказа си Цеци. – На площада имаше голямо тържество. И когато свърши на обяд, няколко от някогашните момчета и момичета от нашия клас се събрахме без предварително наговаряне, пред входа на читалището.
    Бяхме десетина човека, което улесни организацията за един импровизиран следобеден излет до съседния баир над града. Повечето от тях бяха семейни двойки, само аз и още един от групата бяхме без жените си.
    Набързо се разбрахме какво пиене и храна да вземем. Събрахме парите. Които живееха наблизо, отскочиха за одеяла.
    Излетът започна много весело още с изкачването на баира. Намерихме равна полянка с отворен излет към града. Няколко момчета отидохме в гората, сбрахме сухи клони и напалихме огън. Сещаш се, че изпекохме на шишове месо и още някои неща, като сирене, кашкавал и кренвирши.
    С отварянето на пиенето, се отвори и глътката. Киро дръпна струните на китарата и се получи прекрасно, неповторимо, нережисирано изживяване.
    Забравих да ти кажа, че в групата беше и някогашната ми първа ученическа любов. Беше сама, без съпруга си. За името й не ме питай, защото живее в нашия град и не искам да я злепоставям. Нещата с нея, за които си спомням и сега с умиление, се случиха постепенно и непредвидено.
    От поглед на поглед, от глътка на глътка…знаеш как стават тези неща. Просто ни предстоеше да изживеем за първи път това, което не можехме да си позволим в тогавашните ученически години.
    Дали другите разбраха, че ни нямаше за известно време в групата, ни беше все тая. Още повече, че и двамата бяхме щастливо задомени. Това, което ни се случи беше по-красиво от първата открадната ученическа целувка. Бяхме откраднали цялото време, с които случаят ни дари да бъдем само двамата.
    Неприятностите ми започнаха, когато със залеза трябваше да се прибираме в града. С всяка минута се приближавах към дома и колкото мракът се сгъстяваше, толкова повече се сгъстяваше и неприятното чувство в душицата ми от изневярата. Дори се усетих, че съм изтрезнял напълно.
    Не ми беше за първи път да се прибирам по късна доба, но е било след поредния запой с приятели. Бях вече започнал да свиквам с натякванията на жената. Онази вечер, за която ти разказвам беше съвсем, съвсем различна.
    Още повече, че дрехите ми бяха напоени от парфюма на приятелката ми… А го надуши жената, а ме е хванала за гушата!
    Като се сетих за пиянските ми прибирания, ми текна в акъла една „хитринка”. Отбих се в първата попаднала ми кръчма и гаврътнах една чашка. Поисках и втора, като част от съдържанието напръсках по дрехите. Така се надявах да се премахне миризмата от парфюма на жената, с която бях следобяда…
    С разтреперани крака, натиснах звънеца на външната врата. Както и очаквах, отвори ми жената, а не детето.
    И ме започна още от вратата:
  • Пак ли си се наквасил?! Пак идеш от кръчмата, тържеството завърши още по обяд…С кого се събрахте пък сега?!
    Понечих да кажа нещо, но:
  • Няма какво да ми обясняваш! И да си се напръскал с парфюм, пак миришеш на ракия!
    След което се врътна и си влезе ядосана вкъщи.
    Така е, като изгуби човек доверието си.
    И слава Богу! Всяко зло за добро!
    ………………………………….
    Когато написах разказаното ми от моя някогашен колега, реших да го прочета на жената, за мнение дали става за печат. И си добих беля на главата:
  • Разказа ти е много добър, може и да стигне до печат, но…ти сега ще ми кажеш името на жената. Всичко това, което си го измислил за Цеци-Меци, съученици, и не знам какви си там излети по баири, ги разказвай на старата ми шапка. Това не са случайни неща. Мен на такива излети не си ме водил. Целта ти е да увековечиш някогашната си голяма любов в разказ, та когато го четеш, да ти е винаги в главата.
    Наистина ще ти е била не само първата, но и голямата ти любов от онези години. Щом и разказ си й посветил. Не споменаваш името, но на мен ще ми го кажеш. Само не ми излизай с номера, че не го помниш, нали живее в нашия град!
    С голямо нетърпение чакам да го чуя!
  • Боже, що ми трябваше от мечка ремичка да й чета разказа?!.
    Иди доказвай сега, че нямаш сестра!

Христо Христов
Етрополе – 10.01.2020 година

ЗАБЕЛЕЖКА: Разказът спечели първа награда на журито и наградата на публиката на Етрополската литературно-музикална зима 2020 година.