Така беше почнало да ми омръзва всичко, че почувствах нужда, ей така да хвана безцелно гората. Само да се отдалеча от скучното бездействие по време на карантината. Един обход из „Централен Балкан” ми се стори подходящ. Бавно потеглих из прашните пътища. То, неземна красота! Разлистваха се дърветата, нацъфтелите вече цветя и овошки около пътя бяха приказен декор за окото ми и за фотоапарата. Тук таме макадамовата настилка, осеяна с дупки, се сменяше с позапазен асфалт-спомен за едно друго време. Имаше и места с чисто нов асфалт, мечта за едно дълго чакано, друго време. Рядко се виждаха хора. Всеки се беше скрил зад дуварите, селските магазини пустееха, не се виждаха дори обичайните домашни животни. Но иначе всичко друго вече щъкаше-мравки, пчели, пеперуди. Щъркелите отдавна си бяха потегнали гнездата и се занимаваха с осигуряване на наследството. Чакаха се и лястовичките да си дойдат и да зацвърчат с най-вълшебните си песни.
Някъде тогава видях един дядка седнал пред къщата си на една пейка. Надвесен над каца, която ремонтираше, набиваше обръчите на око мереше нещо неясно за мен, цъкаше от удоволстие и дори не ме забеляза, като спрях и приближих до него.
-Да поприседна на пейката за малко?-се обърнах аз към него.
Почти не ми обърна внимание но все пак с насмешка ме погледна и каза: „Сядай, ама внимавай да не съдереш гащите, че има пирони!”- Постави зад ухото си един молив, плювна на пръстите си и хвана пак чука да приклепва обръчите си.
По някое време бръкна в джоба на мантата си и извади едно павурче.
-Удари едни джуки, не бой се-тука корона няма! Ама първо развий капачето! И виж какво пише отстрани. – Погледнах, развивайки капачето. Пишеше :
”На Златанъ Кацара- 1895 годъ.”
-На дядо ми съм кръстен аз, ей! Само, че са ме шарнали бая и вместо Златанъ съм станал Златьо и вместо кацара ме познават като Опакия.
-Е защо Опакия?-с изненада се обърнах към него.
-Ми, щото така и са си прави хората. Я виж оня байр насреща. Има поне 300 сливови дървета. Половината аз съм ги насадил. И аз ги бера всичките, защото правя каци. А каците никой не ги купува от сума ти време. Тежки били, големи били и куп глупости. А трябва да се напълнят със сливи наесен.
С опакото на ръката изтри очите си и някак тъжно се загледа към сливовата бахча. Пресегна се, взе от ръката ми павурчето и удари и той едни джуки. Стори ми се, че удари и една тиха псувня и продължи:”Ей, прост народ сме и сами се унищожаваме. Гледам оня ден Гото Тъпото, гътнал един дъб, ама дъб ти казвам! Реже и цепи и ще го изгори в печката. Викам му, ей серсемино ще ти докарам изрезки от цеха, двойно повече, я ми дай половината. Като чу, че двойно ще му дам, ми го докара на три пъти с магарето и каруцата. Барем десет качета ще направя от този дъб. Набичих го, рендосах го, сложих да извивам дъгите и съм приготвил обръчите. Твърдо и красиво дърво. Шарки ненагледни, дето само искат някой да ги подреди. Виж тази каца дето е пред нас-преди 45 години съм я правил и е здрава на камък. Малко е разсъхнала, та затова пречуквам обръчите и ще закисна после. Знаеш ли колко пъти съм я мазал с восък от пчелен мед? Все едно ми е дете! Двеста кила сливи ще нахвърлям наесен вътре, а каква ракийка ще излезе, само аз си знам. Ела да видиш как се вари джибрето, щото докато чукам тука обръчите, чучура на казана вече цирилика. Сам ще се увериш, какъв калвадос ще излезе от петровката. Това е най-сладката малка, ранна ябълка.
Бавно се затътрихме към задният край на двора, ей по в дъното, до реката. Насреща ни пушеше най-красивият домашен казан. Стара дебела медна конструкция, дълбоко калайдисана.
-Поне на сто и кусур години е-каза Златю. Ама е като нов, защото всяка година го чистя. Тази стара патина в съчетание с огъня отдолу е най-вълшебното нещо което искам да гледам. Дядо Златан го е правил, дето съм кръстен на него. Я виж тука какво е изчукал. С пръст ми посочи едни гравюри по кобилицата дето свързваше двата съда. Там пишеше:”С павуръ в ръката лесно се прави къща -1917 годъ. Майстор Златанъ Стайковъ”. Само дето не се е сетил да добави, че същата ръка до вчера е държала пушка, защото таман се е бил върнал от фронта.
Седнахме на удобни, малки столчета и домакинът сложи пръст на струйката. Първо го прокара под носа си, за да усети аромата и после го облиза. Видимо доволен, допълни павурчето и седна на столчето. Огледа се и се провикна:”Ей,Балкане, я ела бе, негоднико кротък!”
От някъде изникна едро овчарско куче. Кротко и добродушно, защото веднага ме помириса и завъртя опашката. Беше със сложена на врата си кучешка яка.
-Преди седмица се прибра бая нахапан. Вълк ли, чакал ли, така и не разбрах-започна Златю. Заведох го на доктор, той проми раната, заши я, бинтова го и си дойдохме. Весел си беше Балкан, ама още на другия ден беше размотал бинта и ближеше ли ближеше раната си. Тя се възпали отново и мястото се поду. Заведох го пак при доктора и той му постави тази яка. Така му се пада, като прави щуротии и въпреки, че жално ме гледа по цял ден и се моли да му я сваля, аз не пипам там. Дойде при мен през деня, седне и ме гледа, ама най-много да отнесе парче сланинка. Умира за нея моят Балкан. А сутринта тъкмо бях почнал да заклинвам обръчите на качето отвън и пак дойде. Седи, гледа ме и сложи глава на цървулите ми. Слънцето вече нагряваше по-сериозно, журналята разпъваха генерала на пангара и по едно време почна да ми светка: ”Викам си-абе ние сме махала с трима човека, то никой никъде не ходи и няма отде да дойде тази напаст и що ми трябват маска и ръкавици!? То, магазин нямаме, хляба си го меся тука, мас си имам от лани, ракийка бол, буркани с мръвки също. Ама загледах Балкан и ми щукна на щуравия акъл: Значи Балкан е наяден, докторът го заши, ама той си се ближе и си вика гяволите. Наложи се да му надене яката, за негово добро и сега недоволно ме гледа по цял ден. Ходи си по двора, закача козите ама го виждам, че не е тавряз. Върти глава и се мъчи да откачи яката. Гледаме вечерта телевизията заедно с Балкан и се чеша по изгорялото теме. То,карантина нема, всичко щъка напред-назад, няма маски, няма нийде нищо. Един доктор говори едно, друг говори друго. Ми, ние народ ли сме или катун? Яка ли искаме? Щото Балкан без яката да съм го погребал вече. И до гроба си сам щеше да се е закарал. Та, дали и нас като народ това ни чака? Вместо да се кротнем за малко сами нощем да си налазим невестите и след девет месеца да станем осем милиона, щъкаме, плюваме, че не можем да идем до хоремага и ще артисаме с шест милиона накрая!!! Ама всеки първо трябва да гледа себе си. Аз за тези два месеца, дето уж съм изолиран, съм направил една каца и две качета, разкопал съм и съм насадил шест фетерии с домати, краставици и половин декар с картофи. Набрал съм осемдесет притки за доматите и съм варосал всичките сливови дървета. И през цялото време съм си приказвал само с Балкан. Я, му погледни раната-почти е зараснала и утре ще му сваля яката, па нека лиже колкото ще. Ако бабичката беше жива,като нищо и с бебе в цедило щях да я задомя, щото още много хляб има в мене, ейй! И в нея имаше, ама я отнесе водата полани. Да варди прасетата и я отнесе след оня страшен дъжд. Намерих я на триста метра надолу, удавена ама се хванала преди това за едно коренище и не пуска, а умряла. Яка жена и така я погребах-със свитите пръсти, дето държеше коренището.
Пък и друго се размислих. Сега телевизии да щеш. Сина ми е навирил на покрива един леген дето гледа там горе спътници ли, самолети ли, не знам ама гледам колкото ща. Той от близо два месеца не си е идвал, защото ме варди. Тази напаст мори старите най-много. То, аз не се давам де, ама той ме варди. Иначе всяка събота е тука и той, и жена му, и дечурлигата. Колко пъти съм му викал:”Абе стойте си дома, бе хора, почивайте си по цяла седмица работите, децата гледате, аз тука се оправям. Мълчи и не казва нищо, ама в събота си е тука дето е проходил.
Та, да ти кажа що се размислих. Гледам аз домове за стари хора и тука у нас, и по света. Мрат там, като пилци от тая напаст. То ние сме назад бая де, щото българинът си е българин, ама и той почна да се хайлази напоследък. Като почнат старите да не могат и айде в старчески дом. Гледат по Европата и в Америка какво правят. Там бягат от дома, младите като станат на двадесет и я видят баща си и майка си на погребенията им, я не. Немат време ли, пари ли гонят, какво гонят, не знам! Доскоро си мислех, че са прави и че така ги е научил животът, щото никой не иска да прави несгоди на децата си, да го гледат и обгрижват. И всеки старец и бабичка търпи, и самотата, и старческия дом, и болестите, и всичко. Остави друго, ами и държавите го поощряват това дори се превърна в бизнес-правиш старчески дом, вземаш пенсийката на човечеца и да си седи там на кревата, подпрял длани на брадата си и потънал в мисли за тези дето ги няма!
А тия дето ги няма там, младите де, замисляли ли са се някога, когато са ги раждали, когато майките им не спаха по цяла нощ, когато не ядоха за да има за тях, когато даваха последната си стотинка да ги изучат, аджаба, защо тези проклети старци тогава не са мислили за работа, за кефа си, за икономиката ли, както му викат сега!? Щото аз навремето, когато кравата намушка с рогата татко, хвърлих косата и десет дни стоях до него да го вардя да не стане и да му се изсипят червата. Ми, така де, да ти таковам и люцерната-баща ми е по-важен!
Не им ли минава на младите през акъла, че това ги чака и тях един ден и дали ще им хареса? Ами тези дето управляват държавите, те замисляли ли са се, че тя се управлява с опит и мъдрост, че старците са като златото дето уж е юрган на парите им в банките. Него го трупат и вардят с врати по два метра дебели, а старците-кучета ги яли. И остави, друго ами законите са им такива, че им взеха и децата. Тая чума, като отнесе сега наборите и ще си спестят и пенсийките дето им дават да им замажат очите! Питам се аз, нали съм си прост, ако мене ме отнесе, кой ще научи сина ми да прави каци, като в околията мога само аз?
Крив е станал този свят, много крив! И затова си мисля, че тази епидемия ни беше и полезна, ей така, да могат хората да си поразчешат мозъците. Младите да се сепнат и сетят за местата дето са прохождали и за тези дето са ги държали за ръчичките тогава.”
Погледът ми се замъгли. Изплува ми едно заглавие на Яворов и само се чудех, дали това ехо от гърма на дядо Златю, скоро ще заглъхне? Защото всичко ми е било пред очите, но никога не бях се замислял.
Отвън пред къщата спря кола. Златю отиде да види кой е. Посрещна сина си и семейството му. Настана глъч, Балкан полудя от щастие, а Златю светна като юлско слънце.
Дойдоха при казана със сина си и кротко приседнаха и двамата.
-Удари и ти едни джуки-каза Златю и подаде павурчето на сина си.
-С кеф тати, ама най-напред да ти кажа защо съм си дошъл. Не съм те виждал близо два месеца-това първо. Но като попрехвърлих някои неща през главата си, съм решил да дойдем, да поседим всички тука за повечко време. Бахча голяма, каци колкото щеш, чист въздух за нас и децата, домати отгледани от семка, казан та дрънка е те това искаме вече!! Училището и то е близо…ама празно. Нека видят моите деца де си учил ти и те да стъпят по прогнилите дъски. Ако и други деца дойдат, аз ще сменя, без да взема лев, цялото дюшаме. А през това време, ще ме научиш да правя каци.
-Ех, доживях да го чуя без да го казвам аз-каза Златю. Отиде до мазата, извади парче сланинка и я наряза. Извика Балкан, погледна му раната, даде му парченцата сланинка …и му свали яката.
Автор: Володя Вълов – гр. Етрополе, 2020 год.
За Етрополе
Володя Вълов
