Димитър Ненчев – Човека Радио

Димитър Ненчев е роден на 10 януари 1932 в Етрополе.
“Предава районният радиовъзел Етрополе”. С това съобщение редица поколения етрополци, десетки години наред, се обединяват от звука на местното радио. С музиката на Българската Рапсодия Вардар от Панчо Владигеров. С новините за Етрополе. И с мекия и приятелски глас на водещия и програмен ръководител на радиото – Димитър Ненчев.
Това е и човекът, който години наред осигурява тържествената музика в общината за най-щастливите лични празници на влюбените двойки от града – сватбените церемонни.
В сградата на пощата, от стаичка с няколко стола, маса и осветление Ненчев успява да създаде радиостудио с модерна за времето си техника. Със смесително звуково табло, с разнообразие от магнетофони, ролкофони, грамофони, касетофони и колекция от хиляди плочи, записи, касети. И най-важното – повече от 30 години благодарение на Димитър Ненчев радиото в Етрополе създава богата собствена програма. Програма, която едновременно е ангажирана с въпросите, проблемите и събитията на град Етрополе, но и успява да популяризира културните и обществени достижения в България. Така например, до почитателите на музиката в Етрополе достигат новите песни на Лили Иванова, Васил Найденов, Щурците, ФСБ, но и на много световни групи и изпълнители.
Радиото е създадено през 1952, а радиопрограмната служба с програмен редактор – през 1959, именно от Димитър Ненчев.
През 64 радиото е обявено за “Образцов радиовъзел”, а през 86 успява да достигне с жична радиофикация до над 100 километра и близо 4 хиляди радиоточки.
Меду 4 и 5 хиляди за местните радиопредавания, които Димитър Ненчев създава и посвещава на етрополците, на града, на обичаите в Етрополе и района. И на различни събития като например реставрацията на Историческия музей през 1968, откриването на спортната зала “Чавдар” през 1971, Празника на етрополския зет през годините, спечелването на световната титла по класическа борба от Стоян Николов през 1978 и какво ли още не.
През 1986 е създаден и документален филм за него – “Глас от ефира” от режисьора Детелин Бенчев. В този филм например Ненчев разказва и за критичната, журналистическа линия на предаването: “Строявахме директорите на етрополските предприятия в редица и ги критикувахме. Даже си спомням, че в едно наше предаване от програмата на радио “Стършел” бяхме критикували тогавашния директор на завод “Етрополски бук”, че със служебната си кола си е ходел до вкъщи и е карал детето си на детска градина. Представяте ли си, за нищо нещо сме критикували човека”.
Ненчев е носител и на орден “Кирил и Методий”, на различни награди, медали и грамоти за работата си в радиото, както и за музикалното оформление на различни пиеси и предавания.
Всичко това е най-значимото, но не и най-важното за Димитър Ненчев. Най-важното е, че преди всичко той е високо доблестен човеколюбец. Човек отдаден на града и на хората в него. Също и музикант, акордеонист и певец, с когото се реализират най-различни празници и събирания в Етрополе. Достоен, честен, почтен, отзивчив, сърдечен. Вероятно най-популярният журналист в града за всички времена. Човекът, когото посрещат на събитията в Етрополе с фразата “Ето го – радиото идва!” Димитър Ненчев – Човека Радио.
Починал: 10 декември 2001 в Етрополе.

С благодарност към Даниел Ненчев – за великолепния материал и снимки!


Димитър Ненчев – Човека Радио




Борис Велчев

Борис Велчев (роден в Етрополе) – Човекът, който погледна на Запад и… изгоря

Борис Велчев е роден на 23 юли 1914 г. в Етрополе. Семейството му притежава воденица, която един ден аварира и повече не проработва. Бащата имал намерение да си направи тухларна, но и тази идея пропада и така се установяват в столицата, където и тогава има повече възможности за прехрана. Малкият Борис е само на шест години и целият му живот по-късно преминава в столицата. Семейството не е заможно, но като повечето хора тогава родителите му дават мило и драго децата им да се образоват. Пращат Борис в някогашното техническо училище „Христо Ботев“ в София. Веднага след това започва работа като земемер в общината, където се сближава и с някогашния емблематичен кмет на столицата Иван Иванов. Само на 22 години през 1936 г. Борис става член на Българската работническа партия (тесни социалисти). Той е един от най-активните в организацията и скоро, само след пет години, сподвижниците му го избират за ръководител на Първи районен комитет на партията в София. Заради своята нелегална антифашистка дейност е следен от властите, арестуван е през 1941 г. и разследван лично от Никола Гешев. Осъден е на смърт заради „комунистическа дейност“. След две години обаче присъдата му е заменена с доживотна, тъй като в делото му липсват достатъчно убедителни доказателства, за да бъде екзекутиран.

Освобождението на 9 септември 1944 г. заварва Борис Велчев в затвора. Веднага след това започва да работи в БРП (комунисти).

Близо 30 години на висши длъжности

Велчев е избран в централния комитет на БКП през 1958 г. и близо три десетилетия последователно заема различни ръководни постове в БКП и в държавната власт.

Освен член на политбюро и секретар на ЦК на БКП е председател на Комитета за партиен и държавен контрол; член на Държавния съвет; председател е на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество. Народен представител е почти 20 години.

В Политбюро Борис Велчев отговаря и за спорта. Феновете на ПФК „Левски“ го свързват с обединението на подуенския отбор със „Спартак“. Той е в ръководството на синия футболен клуб от 1948 г.

Малко известен факт е, че Борис Велчев изиграва голяма роля за закриване на лагерите в началото на 60-те години. През 1961 г. като секретар на ЦК на БКП той оглавява екип, който посещава лагерите в Скравена, Ловеч и Белене. Велчев обикаля всички помещения и успява да поговори лично с част от затворниците. Веднага след това прави предложение тези наказателни места незабавно да бъдат закрити, а тогавашният заместник-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов, който отговаря за лагерите, да бъде уволнен. Уплашен от докладите за лагерите, Тодор Живков разпорежда да бъдат закрити, но отказва да послуша Велчев и запазва Мирчо Спасов.

В началото на 80-те години
започва „епохата на разведряването“

в СССР и в целия соцлагер. Демонстрира се уж стопляне на отношенията със Запада, отчитаните икономически резултати са добри и т.н. По това време Борис Велчев вече е показал своите познания и възгледи за търговия, икономика, идеология на западните държави. Всичко това започва да дразни Първия и когато през 1977 г. излиза филмът „Завръщане от Рим“ на режисьора Иля Велчев – единия от синовете му, Живков свиква пленум, на който се обсъжда творбата. Партията и държавата знаят за филма, който е минал през предварителни обсъждания и селекции. В арт средите тогава някои с прикрита несимпатия наричат Иля Велчев „принца“, а Людмила Живкова „принцесата“ и негодуват срещу това, че потом¬ците на партийната върхушка се налагат в обществото. Заради това Политбюро насрочва пленум на 12 май 1977 г. Ето част от запазения протокол.

Преди членовете на Политбюро да седнат на столовете, Тодор Живков пуска поредната си провокация: „Пък моята Людмила много го хареса този филм, ха-ха-ха…!“

И продължава: „В киносредите от дълго време се говори за мафия начело с Дон Корлеоне, по името на шефа на мафията във филма „Кръстникът“, като в случая се има предвид другарят Борис Велчев, а неговият син пък е Майкъл – наследникът на Дон Корлеоне. Съобщавам това не за да засягам др. Велчев, а за да знае какво се говори за него… и да види колко дълбоко е затънал, тласкан от някои зловредни кръгове, за които няма нищо чисто и свято…“ В дискусията се включва и Станко Тодоров, който казва: „На мнозина прави впечатление, че Иля Велчев, който инак не е лишен от способности, иска много бързо и натрапчиво да се наложи непременно и в областта на поезията, и на режисурата, и на сценария, и то с неща, които понякога нямат необходимите качества, за да видят бял свят.

Това дразни хората и ги настройва отрицателно и срещу Иля, и срещу теб, а и срещу нашата партия, защото хората в твое лице виждат партията, а не те разглеждат като Борис Велчев.“ Александър Лилов допълва: „Искам да кажа на др. Велчев, че той напразно повдига въпроса за „вражеската, клеветническа кампания“, която била организирана срещу Иля Велчев поради това, че е „червен режисьор“… Касае се не за сериозна акция на класовия враг, а за сериозна несполука на авторите на филма!“

Пенчо Кубадински разнообразява сюжета: „В един разговор Емилиян Станев сподели: „Абе, др. Кубадински, защо не поставите въпроса в ЦК или да извикате това момче Иля Велчев и да му кажете да не си въобразява, че е голям поет.“

В заседанието тогава говорят още и Тано Цолов, Петър Младенов и др. На края дават думата на самия Борис Велчев, който заявява пред колегите си от партийния Еверест:

„Не мога да се самооплювам.
Аз имам чест“

след което другарите му го детронират от всички постове с формулировка, записана в цитирания по-горе протокол: „заради поведението му“.

Заедно с това той губи и привилегиите, които са получавали всички от първия ешелон на властта тогава. Тези облаги са регламентирани с решения на самото Политбюро и постановленията на Министерския съвет, но УБО осъществява на практика цялата гама от услуги. Домашна прислужница, държавни апартаменти, „по-сносно битово обзавеждане“, вили в днешните столични квартали Бояна и Княжево – това са част от придобивките на членовете на Политбюро на ЦК на БКП, показват архивите на бив¬шата власт. Всеки месец освен възнагражденията си за посто¬вете, които са заемали, са получавали и отделно пари за храна, командировки и т.н.

Борис Велчев губи всичко това, запазва само малък държавен апартамент, който години по-късно изплаща и оставя на своите наследници. Той умира през 1995 г. на 80-годишна възраст, забравен и изоставен от своите другари.
Малко след разправата с баща му Иля Велчев написва стихотворението „Ако си дал“, което става текст на хитовата песен на Емил Димитров „Ако си дал“!

1972 година – Борис Велчев вдясно на снимката.
Цветелина Василева - Етрополе

ЦВЕТЕЛИНА ВАСИЛЕВА – СВЕТОВНОИЗВЕСТНАТА ОПЕРНА ПРИМА

Цветелина Василева е родена в гр. Етрополе и сред водещите имена на изявените български оперни артисти.

След  завършването си на  Националната музикална академия „Проф.Панчо Владигеров“, младата певица с успех дебютира на сцената на Националната опера в ролята на Амелия от „Бал с маски”. Този дебют изявява нейните достойнства като Вердиева певица и през следващите сезони тя изпълнява централните роли в други три големи заглавия на италианския композитор –  Елизабет в „Дон Карлос”, Дездемона в „Отело” и Леонора в „Трубадур”. Междувременно става лауреат на международните конкурси в Италия „Tито Скипа” и „Франческо Чилеа”. Цветелина Василева специализира при прочутия тенор Карло Бергонци в Милано в школата на Ла Скала. Следва дебют с партията на Леонора в „Трубадур” в продукция в Сан Франциско, а през следващия сезон Цветелина Василева се изявява и в руския оперен репертоар в „Руслан и Людмила” от Глинка, и в раннобароковата опера на Монтеверди „Коронацията на Попея”. Българската певица е високо оценена от критиката за участието ѝ в Международния фестивал в Уексфорд:  „Цветелина Василева е пронизителен драматичен сопран, който по това време следващата година би трябвало да е името на устните на всеки оперен импресарио”, а  в.„Таймс” пише за нея:  „…красив, подобен на меч сопранов тон, сроден с истинската музикална чувствителност”. 
Цветелина Василева е изнасяла концерти в  повечето европейски столици в най-престижните концертни зали – в Концертгебау, Амстердам („Сватба” на Стравински),), в Роял Албърт Хол, Лондон (гала-концерт „Нощи на звездите” с Армилиато, Агнес Балца, Даниела Деси, Розалинд Плоурайт, Дж. Килико, Хосе Кура, Джузепе Джакомини), а също и в Америка – в  Торонто в Рецитална зала „Джордж Уестън“ („Жана д‘Арк” от Верди и дори – на Червения площад, Москва в грандиозен гала-концерт.

Цветелина Василева е работила с едни от най-известните диригенти на нашето съвремие – A. Гуаданьо, M. Арена, Д. Орен, Б. Хайтинк, К. Рици, M. Армилиато, Н. Луизоти, Ф. Джордан и др.

Световната преса за Цветелина Василева:

Sunday Times

„Цветелина Василева, българското сопрано, което изпя главната роля, трябва да бъде една от големите оперни находки на десетилетието. Тя притежава огромен, силно концентриран глас и динамично сценично присъствие, което я превръща в голяма звезда, преди дори да е завършила първата си фраза.“

The Daily Telegraph

„Моята лична „Златна палма“ отива при Цветелина Василева – българско сопрано, което атакува главната роля с безстрашна точност и пълна обвързаност.“

The Spectator

„Цветелина Василева – българското сопрано, което изпя главната роля, може би е едно от големите оперни открития на фестивала. Звучи така, сякаш е готова да направи почти всичко. „

Madison Journal

„Тоска“ на Медисън Опера е триумф! Цветелина Василева – Тоска в постановката на едноименната опера, подробно е проучила възможностите за интерпретация на сложната героиня – емоционално непостоянна, ревнива и подозрителна, в един момент отчаяна, а в друг – смела и решителна. Василева направи всичко точно така и, понеже пее красиво, което е не по-малко важно, защото операта е преди всичко израз на вокалното изкуство – тази постановка на една от най-популярните опери имаше успех. Василева е лирико-спинтов сопран. Тя последователно демонстрира способността си да прокара дълга legato-линия и да я накара да вибрира от емоция. Красива жена, тя изпълни ролята с голяма интензивност и убеденост, с ярко физическо присъствие. Бруталната ѝ среща със Скарпия във второ действие беше изумителна.“

East Wichita News

Kerry Kuplic, MMus

„За едно наистина трогателно изпълнение на Тоска е необходимо мощно, красиво сопрано. Цветелина Василева изпълни ролята на Тоска старателно и със страст… Вероятно, връхната точка на операта е втората ария на Тоска „Vissi d’arte“.  Суровата емоция и уязвимостта, с която Василева изпълни тази ария, беше трансцендентна и можеше да доведе до сълзи дори най-стоичeския член на публиката“.

The Independent on Sunday

„В главната роля на Аида, Цветелина Василева създава идеалния баланс между сила и уязвимост, нежно и трогателно присъствие, издръжливост и излъчване и тонове, изпълнени с лекота.“

The Spectator

„Звездата на спектакъла със сигурност е Цветелина Василева, която утвърждава героинята си в цялата ѝ сложност и великолепие“.

The Guardian

„Аида на Василева е класен акт… нейните фрази в пианисимо бяха изящни.“

The Independent

„Цветелина Василева  носи нежност, блясък и известна остра виталност, дори в частите, където може да се изпадне в психологическа празнота. Нейното „Ritorna Vincitor“ прекрасно изразява неразрешимите конфликти  и чудесния контрол, който тя запазва до самия край на представлението.“

Classical Voice – San Francisco

„Красивата Цветелина Василева изобразява Дездемона призрачно, наивно-покорна…  Тя пее с богат италиански звук и с изящни фрази. Гласът ѝ е ясен и привлекателен, музикално перфектен.“

P. Post – Jaime Robles

„Цветелина Василева беше прелестна и по форма, и по глас, а сладостта на нейната героиня Дездемона беше една от по-ангажиращите черти на драмата. Тя предаде на операта от това в няколкото си вдъхновяващи моменти.“

The Times

„Цветелина Василева – пищна, млада Аида с любящ, бляскав начин на изразяване и тон.“

„Belgian Opera Guide“

Patrick C. Byrne

„Turandot“-WGO Kanzas 

„Турандот беше Цветелина Василева. Гласът беше невероятен, богат изпълнен с пикантност със стратосферните кулминации и също така се справяше с невероятна лекота с лиричните пасажи… Играта на министрите беше на ниво, а Василева беше особено ефектна като необяснимата принцеса. Тя не само направи това с апломб, но и добави онзи допълнителен пласт на взаимодействие с пламенно решителния Калаф, което носи допълнително вълнение на тези двама по-големи от живота герои. „

“The Kansas city star”

L.Hanssen 
„Turandot“- WGO Kansas 

„Цветелина Василева внесе ожесточена страст в ролята на кръвожадната принцеса Турандот, макар мощният ѝ командващ глас да я превръща от свирепа в завладяваща красавица, разтапяща се от целувка, трудна за разбиране.“

Илия Димитров Вълчев

Роден около 1850 год. в семейството на етрополския търговец Димитър/Мишо/ Вълчев. Получава добро образование. Когато Тодор Пеев става главен учител в мъжкото класно училище през 1870 г. Илия Вълчев е назначен за негов помощник. Избран е за секретар на Частния български революционен комитет в Етрополе. Илия Вълчев участва в създаването и дейността на читалище „Напредък”. След обира на турската хазна в Арабаконак емигрира в Румъния. Става учител в българското училище в Браила. Тук се жени за Стиляна Параскевова от Ямбол. Баща й Иван Параскевов също е емигрант. В дома си той приема много българи – учители, патриоти. През есента на 1876 год. в дома му на събрание се взема решение отделни градове да ушият и подарят знамена на българските опълченци. Иван Параскевов дарява средства, а дъщеря му Стиляна ушива знамето. То е от копринен плат, извезано със сърма. Цветовете са разположени в реда – бяло, зелено, червено. Знамето е предадено на княз Николай Николаевич.
На 26 март 1879 г. в Учредителното събрание във Велико Търново взима решение: „Българското народно знаме е трикольорно и се състои от бял, зелен и червен цвят, разположени хоризонтално” , с което за първообраз на българския трибагреник се приема ушитото от Стиляна Параскевова знаме .
По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Илия Вълчев е преводач в Щаба на Гвардейския Руски корпус. Участва в боевете при Горни Дъбник и Правец. Той произнася пламенно слово при посрещането на ген. Гурко в Етрополе на 25.ХІ.1877 год. В дома на Илия Вълчев е настанен ген. Дандевил, който в знак на благодарност на гостоприемството подарява на своя домакин Мишо Вълчев сребърната си табакера.
След Освобождението Илия Вълчев работи като адвокат в София. През 1899-1900 г. е народен представител в Х-то Обикновено народно събрание.
Умира през 1921 год.

На снимката: Илия Вълчев е първия (в ляво) горен ред.

Христо Панчов Моцев

Христо Панчов Моцев

Христо Панчов Моцев – роден е около 1845 г в гр. Етрополе. Петнайсетгодишен напуснал учението и почнал да обикаля околните селища като тютюнопрнодавец. В изграждането му като революционер изиграва роля близкият Етрополски манастир, където отсяда Левски. Не случайно Етрополе дава трима Ботеви четници и многобройни народни дейци и революционери. Христо Моцев заминава за Румъния в края на 1872 г. – заплашен от арестите по обира в Арабаконак. Отсяда за кратко време в Александрия, след това в Браила и се озовава в Болград. За Ботевата чета тръгва именно от Болград, което е отразено в един от списъците на Йордан П. Хр. Кършовски. По пътя от Козлодуй до Камарата вървял сред познати – етрополците и близки от Румъния четници. Участва в сражението при с. Баница, на Милин камък и по-сетнешните битки. При отдръпването в планината образуват малък отряд с Христо Клинтов от Етрополе, Никола Радев Черкеза и още двама четника. Два дни след това Христо изостава и се загубва. С навехнат крак е настигнат и обкръжен. Не му остава нищо, освен да се предаде. От Орхание е препратен на процеса в София. Димитър Х. Коцев, участник в съдебния състав, лично го познавал, и така проточвал разпитите, че не се стигнало до присъда. За съдбата му след затвора споменава Й. П. Хр. Кършовски: „Освободен, отиде дома си“. Христо заболява поради побоите, но неговите занаяти наследява сина му Димитър. През 1895 г. той е общински съветник, държи дюкян в Етрополе за манифактура и е тютюнопродавец. Четническата униформа на баща си окачва в дюкяна на етрополската чаршия. Това е първият музей на града. Христо Панчев Моцев умира малко след това. Годината на смъртта му не е уточнена.

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА)!

В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

Христо Клинтов

Христо Стоянов Клинтов

Христо Клинтов е роден около 1842 година. Христо заминава за Влашко през 1860 г. и се включва в живота на българската революционна емиграция. Той е в така нареченото второ отделение на комитета, пряко подчинен на „Централний съзаклятен българский комитет“. В Румъния той се свързва с Тодор Пеев, който е избягал след разкриване на обира на хазната. Заедно с другари българи той се премества от Галац в Турну Мъгуреле, където се качва на кораба „Радецки“ заедно с войводата Христо Ботев. На 17.05.1876г. 205 четници слизат и целуват българската земя при Козлудуй и поемат пътя към безсмъртието. На 18.05.1876г. Става първото сражение на четата в м. Милин камък с чети на черкези, помаци и редовна турска войска. Във вълшебното кътче от врачанската планина „Ритли“ на връх Вола загива един от апостолите на свободата Христо Ботев на 20.05.1876г. И четата е разбита и разпръсната.
Христо е между леко ранените четници и заедно с Никола Войновски се придвижват към дебрите на Стара планина, преследвани от башибозуците.
От хрониките от онова време четем, че над 20 четници от Ботевата чета са убити в Етрополската планина от потерята на Тосун ага.
По това време Христо Клинтов, заедно с Никола Кючуков се отправят към покрайнините на града, където живеела сестрата на Христо. В покрайнините ги срещат етрополци с брадви, които едва не ги посичат, но щом познават Клинтовчето го превързват и потеглят заедно за Етрополе.
За съжаление Христо Клинтов и Никола Кючуков са предадени на турската потеря от етрополецът Доно Шопа!
Христо успява да се спаси благодарение на Марко Браилеца и Гошо Спасов.
По време на руско-турската война той постъпва в четвърта опълченска дружина и геройски се бие на Шипка.
Не желае да се върне в Етрополе след Освобождението, защото силно му тежи предателството на онези етрополци, които го хванаха и предадоха. Живее в София, участва в Съединението. Умира през 1931г. в град Варна.
За кого се е бил този мъжествен етрополец – за себе си? Не! Борил се е за свободата на всички и за онези – предателите му, които заслужават единствено презрение!
Затова е добре всеки един от нас да премисли преди да предприеме действия, дали няма с това си действие да опозори себе си и рода си.
По мотиви от книгата „Етрополе през отминалите времена“ на Петко Величков Петков

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА)!

В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

ЕТРОПОЛСКИТЕ УЧИТЕЛИ И ТЕХНИЯТ ПРИНОС ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Икономическото благосъстояние и интензивният живот, който е кипял в Етрополе през ХVІ –ХІХ в. създават условия за развитие на книжовността и просветното дело. В годините на османското владичество те са фактор за опазването на християнската вяра и българската идентичност. В своята богата история Етрополе е съхранило имената на духовници, просветители, общественици, живели и работили за културното и обществено –икономическото издигане на родния град. Наследили традициите на граматици и книжовници от Етрополската книжовно–просветна школа, учителите от Етрополе дават своя принос за развитието на образователното дело в различни селища през епохата на Българското възраждане. На много места, където работят, етрополските учители-възрожденци са реформатори на килийното образование и активни последователи на новобългарското училище.
Един от историографите на българските училища по онова време Никола Иванов Ванков пише: „Етрополе е дало много килийни учители, чиито имена се срещат в много градове и села преди Освобождението. Тук ще е имало постоянно килии, из които са излизали учители”.
Развитието на просветното дело в Етрополе се основава на богатите книжовно–просветни традиции на етрополския манастир „Св. Троица”, един от най–значимите духовни центрове за Северна и Северозападна България.Ограмотяването в този район започва в манастирското килийно училище. Тук се поставят основите, където монасите – книжовници и граматици, предават своите знания на будните етрополски деца. Първи сведения за такова училище имаме от 1613 г., когато в школския регистър се споменава името на даскал Тодор. През 1790 г. то преустановява своята дейност и духовникът Евтимий го премества в града, за да е по–близо и достъпно за децата.
Поради нарастващите нужди от занаятчии и търговци със светско образование, през 1811 г. в Етрополе даскал Паун открива Обществено килийно училище в двора на църквата „Св. Георги”. То се развива и укрепва при първия учител – етрополец Стефан Стоянов Ушкача. Той въвежда преподаването по Рибния буквар на д-р Петър Берон и предлага да се построи нова специална училищна сграда, тъй като метосите и частните училища били тесни да поберат всички жадни за знания деца. С помощта на по-заможните граждани и занаятчийски еснафи училището било построено. Срокът на обучение е пет години, учебната година започва на „чисти понеделник” и завършва на „чисти понеделник”, учели без ваканции. Учениците отначало усвояват буквите, слоговете и речката; след това изучават Часослова, Псалтира и Апостола, запознават се с гръцките букви, четат църковни и благонравни книги, обучават се по писане.
Наред с развитието на мъжкото килийно училище, нуждата от образование на момичетата в Етрополе наложило да се открият училища и за тях. Битът на етрополци изисква добре подготвени домакини и майки, а връзките на заможните занаятчии и търговци с големите градове изисквали по–напреднала културна подготовка на жените. Така в началото на ХІХ в. в град Етрополе се открива първото девическо килийно училище при женския метох към църквата „Св. Архангел Михаил”. Учителка там е монахиня Татяна. Първоначално в училището се обучават дъщерите на заможни занаятчии и търговци от Етрополе, но постепенно в него били приети и такива, които искали да посветят своя живот в служба на религията. Монахиня Татяна решава в метоха да остави само послушничките, а за другите момичета отваря частно килийно девическо училище в къщата на брат си – свещеник Павел. Там ученичките учат четене, писане, пеене и ръкоделие. Педагогическата дейност на монахиня Татяна се смята за начало на девическото образование в Етрополе.
Една от учителките работили за развитие на девическото образование в града е Дона Николова Герасимова. Учи при монахиня Татяна, след това при Димитър Дидов и Манол Лазаров в общественото взаимно училище. Тя се проявява като отлична учителка и организаторка, и скоро привлича в училището голяма част от дъщерите на етрополските първенци. През 1851 г. Дона Герасимова открива в къщата на брат си Саво Герасимов частно девическо училище. Курсът е едногодишен, включва четене и граматика, писане, катахизис, числителница, ръкоделие и познания по домакинство. През 1854 г. тя премества училището в Кобиларовата къща, която била по- просторна и на по-безопасно място в града. Дона Герасимова учителства 3-4 години и след като се омъжва, закрива училището.
Голяма заслуга за развитието на девическото образование в гр. Етрополе има Тота Хаджицветкова. Първоначално учи при Симеон Павлов и Илия Щърбанов в мъжкото училище, след това при Симеон Бенчев в девическото училище. След като завършва през 1872 г. Габровското класно училище, учителства една година в Тетевен. Връща се в Етрополе и става учителка в трикласното девическо училище. Освен на четмо и писмо, тя учи момичетата и жените да шият, плетат и готвят. Тота Хаджицветкова се ползва с уважение и авторитет в града – нейният подпис стои на едно от първите места под Благодарствения адрес, изпратен от етрополци до руския император през 1878 г.
На 29.02.1918 г. Тота Хаджицветкова в своето завещание оставя сумата от 600 лв. за основаване на фонд „Тота Хаджицветкова” , с който да се подпомагат бедни и будни ученици от гр. Етрополе. Освен това тя завещава и 200 лв. на църквите в града и манастира „Св. Троица”.
Освобождението заварва Етрополе с развито трикласно девическо училище, посещавано от значителен брой жадни за знания момичета. „Даскалиците”, така наричали учителките етрополци, с тази дума изразявали своята почит и уважение към тези, които учели децата им на четмо и писмо.
Етрополските взаимни и класни училища подготвят много просветни дейци за възрожденските училища на Северна и Северозападна България. Почти няма селище, в което от началото на ХІХв. до Освобождението да не е идвал „даскал” етрополец, а на много места те са първите просветни дейци.
Един от първите учители, представители и организатори на взаимното училище и новобългарското образование в Етрополе е Димитър Иванов Дидов. Учи в килийното училище на Варовитския метох при отец Ефтимий, после при Христаки Павлович и даскал Стефан Стоянов. Две години учи в Пловдив в гръцко училище – главно гръцки език и църковно пеене, а после в Цариград в училището на Теодорос Фокис. От Цариград отива в София, където става деловодител в търговската кантора на известен софийски търговец. Тук се сприятелява с даскал Манол Лазаров. Етрополските първенци му предлагат да стане учител в общественото училище и в средата на 1841 г. той се връща в Етрополе. Димитър Дидов извършва реформа в учебното дело в града като заменя килийната със взаимната организация на обучение. Въвежда преподаването на Взаимоучителните таблици на Неофит Рилски и неговите граматика и христоматия, „Славянобългарско детоводство” на Неофит Бозвели, „Славянобългарска граматика”, „История на България” от Христаки Павлович и „Физика” от Найден Геров.Училището се прочува като образцово и привлича много деца не само от града,но и от околните селата и махали. През 1842 г. Димитър Дидов кани в Етрополе учителя Манол Лазаров и откриват първото обществено девическо училище.
Научили за добре подготвения, способен и опитен етрополски учител, редица селища му отправят покана да отиде и да им уреди училищата. През 1846 г. Димитър Дидов става учител във Враца, там работи до 1850 г, когато по настояване на етрополските първенци се връща в Етрополе и остава в града до 1857 г. След това учителства в Лом, Тетевен, Орхание, Пирдоп, Врачеш и Видраре.
През 1874 г. той окончателно се връща в родния си град и остава тук до Освобождението. Така в продължение на 36 години Димитър Дидов непрестанно работи за развитието на новото българско училище, възпитава и обучава много бъдещи учители и възрожденски дейци, между които са Илия Щърбанов, Христо Дидов, Симеон Подбалкански, Христо Бойчев, Тодор Пеев.
Освен като учител, Димитър Дидов е известен и като добър лечител. През 1850 г. се запознава с дошлия в Етрополе лекар, с негова помощ натрупва известни знания по медицина, чете медицинска литература и започва успешно да лекува. Хората го наричали „даскал Димитър Хекимина”.
Димитър Дидов участва в учителския събор, състоял се в Ловеч през месец ноември 1874 г. Взема активно участие в съставянето и обсъждането на учебните програми.
Един от многобройните учители, дали своя принос в образованието през Възраждането, e Симеон Бенчев. Роден на 1.ІХ.1829 г. в Етрополе, първоначално учи при даскал Стефан Стоянов, а по-късно – при Димитър Дидов и Манол Лазаров. През 1847 г. заминава за Хилендарския манастир в Света гора и там учи две години църковнославянски и гръцки език. От 1850 г. до 1853 г. е учител в Орхание и пръв прилага тук взаимния метод на обучение. През 1853 г. се премества в Лом, където учителства до 1855 г. В продължение на 4 години Симеон Бенчев е учител в Белоградчик. Заедно с Христо Иванов Дидов въвеждат взаимния метод във видинските училища. След 1861 г. Симеон Бенчев се връща в Белоградчик, тук се жени и става свещеник. Заради конфликт с видинския митрополит-грък е изгонен от Видинска епархия и се връща в Етрополе.
През 1865 г. Симеон Бенчев е учител в първото самостоятелно обществено девическо училище в Етрополе. В него учителства две години, след това става свещеник и до 1904 г. служи в църквата „Св. Архангел Михаил”. По спомени на съвременници, поп Симеон е бил много духовит човек, обичал да се изразява в рими и има запазени негови поговорки. Този голям възрожденски учител и духовник е оставил свои ръкописи – стихове и преводи на сръбски и руски.
Взаимното училище бързо се развива и укрепва. За известен период задоволява нуждите от образование в Етрополе, но с течение на времето неговата организация, методи и система на обучение се изменят. Учебното съдържание вече е недостатъчно, тъй като нарастват нуждите на обществото от научни знания и по–добре подготвени личности, това налага усъвършенстване на обучението и възпитанието. Постепенно се преминава към класно–урочна система на обучение и се полагат основите на бъдещото класно училище.
Особено силно се развива класното училище в Етрополе при идването на учителя Симеон Лазаров Подбалкански. Той е роден в Етрополе, в семейството на Лазар Хаджимоцов – училищен настоятел, църковен епитроп и борец за самостоятелна българска църква. Първоначално Симеон Лазаров учи при даскал Димитър Дидов и Манол Лазаров в Етрополе, а след това в Румъния /Брашов/. През 1853 г. се връща в Етрополе и е учител тук до 1855 г. Две години учителства в Ловеч и Тетевен, където поставя началото на взаимоучителния метод и на девическото образование. Симеон Подбалкански обръща голямо внимание и на възпитателната работа, пръв въвежда в тетевенските училища „билети” за награждаване на изявилите се ученици. В Етрополе открива две училища – за момчета и за момичета. Успоредно с организационно – педагогическите промени в обучението той въвежда изучаването на нови предмети – българска граматика, числителница, земеописание, краснопис, свещена история, катехизис и кратка българска история. Симеон Подбалкански е един от първите възрожденски учители, които въвеждат литературното обучение във взаимното училище. Освен с учителска, Симеон Подбалкански се занимава и с литературна дейност. През 1859 г. пише поемата „Марко Кралевичи”, която публикува в Цариградски вестник. Пише и някои учебни помагала и книги, останали в ръкопис.
В продължение на 15 години – от края на 1861 г. до 1875 г., е учител във Враца, с прекъсване от две години, когато учи юридически науки в Прага. Във врачанското училище „Св. Възнесение” по негово време съществувал образцов ред. Той е един от инициаторите за основаване на читалището във Враца през 1869 г.
Симеон Подбалкански е депутат от Враца в Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. След Освобождението е заема за кратко време длъжностите председател на съда, кмет и председател на училищното настоятелство.
Педагогическата и литературна дейност на Симеон Подбалкански говорят за добрата подготовка на етрополския учител. Той е един от най – ярките възрожденски просветни дейци и организатори на новото класно училище.
Преминаването от взаимното училище към класно се извършва след въвеждането на звучната метода през 1871 г. С това окончателно се премахва взаимоучителната система на обучение в Етрополе. През този период тук работят Христо Иванов Дидов, Христо Бойчев, Илия Щърбанов, талантливи и добре подготвени учители, които оставят дълбоки следи в образователното дело през Възраждането.
Христо Иванов Дидов, първоначално учи в родния си град при брат си Димитър Дидов и Манол Лазаров, след това една година в Пирдопското училище. През 1849 г. отива в Ловеч като помощник на учителя Манол Лазаров. Учителства в Етрополе, във Видин, в с. Видраре, а от 1862 г. до 1865 г. отново е учител в Етрополе, преподава нравоучение, църковно пеене, земеописание и закон божи. Той е противник на моралните и физически наказания, за него училището е място, където се формира родолюбие, любов към училището и науката.
През 1868 г. Христо Дидов приема поканата на българската община в Оряхово за учител. На 27.V.1871 г. получава свещенически сан – „иконом”. Особени грижи полага за благоустрояването на църквата „Свети Георги” в Оряхово. В Оряховския край е известен като неуморим просветен деец и борец за църковна независимост и национална свобода. След Освобождението е член-контрольор в Оряховския окръжен съвет, член на училищното настоятелство, архиерейски наместник. Избран е за народен представител в ІІІ-то Велико народно събрание 1886-1887 г. През 1890 г., въпреки забраната от тогавашния владика Константин, иконом Христо Иванов участва в освещаването на паметника на Христо Ботев във Враца. Пенсионира се през 1894 г. след 16 години учителстване и 25 годишна служба като свещеник.
Особено голяма заслуга за развитието на Етрополското класно училище има Христо Бойчев . Учи във взаимното училище при Димитър Дидов и Манол Лазаров в Ловеч, след това учи в Лом, завършва Роберт колеж в Цариград. Той е един от най- образованите и подготвени учители през този период в Етрополския и Орханийския край. Дълги години учителствал в Орхание и селата Осиковица, Правец, Боженица, Видраре. В етрополското класно училище е учител от 1867 до 1871 г. Даскал Христо Бойчев много добре познавал историята на Етрополе и запознавал с нея учениците си, с което засилва любовта им към родния край . По история използва екскурзията като методическа форма на обучение, за да запознава учениците с околностите и историческите забележителности на града.
През 1870 г. заминава за гр. Оряхово, където учителства две години, но заболява тежко и продължително. След оздравяването си става свещеник в същия град .
Дълбоки следи в просветния и обществено-културен живот през Възраждането оставя и етрополският учител Илия Щърбанов. От 1860 до 1863 г. е учител в Пирдоп. Той се отличава със своята начетеност, познания в науките и църковната книжнина, въвежда строг порядък и дисциплина в училището. Илия Щърбанов поставя началото на общообразователни беседи за възрастните, чете и тълкува статии от вестници и списания. Особено държи на връзката с родителите при обучението и възпитаването на децата, следи за поведението на учениците си в клас и у дома. Той въвежда за всеки ученик специални бели и черни картончета, с които се оценява поведението на учениците в училище и в къщи.Учителят се отнася много строго към непослушните и невъзпитани деца, които са събрали черни картони. Пръв Илия Щърбанов е налага в училище да се провеждат ежедневни медицински прегледи на учениците – следяло се за тяхното здраве, чистота и хигиена, въвежда специален ред на отиване и връщане от училище.
От 1868 г. до Освобождението е учител в Лом, където продължава делото на своя учител Димитър Дидов. Илия Щърбанов е бил председател на Окръжния съвет в Лом след Освобождението и народен представител и депутат от Лом паланка в Учредителното народно събрание във Велико Търново.
Илия Вълчев е роден около 1850 год. в семейството на етрополския търговец Димитър/Мишо/ Вълчев. През 1870 г. Илия Вълчев е назначен за помощник на главния учител Тодор Пеев в мъжкото класно училище. Избран е за секретар на Тайния революционен комитет в Етрополе. Илия Вълчев участва в създаването и дейността на читалище „Напредък”. След обира на турската хазна в Арабаконак емигрира в Румъния и става учител в българското училище в Браила.
Ролята и приносът на етрополските учители за развитието на възрожденските ни училища особено ярко се изразяват в педагогическата дейност на Тодор Пеев. Една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист, мемоарист, публицист и драматург. Той оставя трайни следи в развитието на просветното дело в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе и Браила, (където развива и укрепва българското училище). Педагогическата дейност на Тодор Пеев е свързана с навлизане в училищата на светското учебно съдържание, на постепенна замяна на взаимоучителната метода с класно-урочна организация на учебния процес и налагането на звуковия метод като основен за началното ограмотяване.
Тодор Пеев е роден през 1842 г. в гр. Етрополе в семейството на знатния търговец Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи при даскал Димитър Дидов, Симеон Подбалкански и Христо Иванов Дидов. През 1858 г. за кратко е ученик в Ловеч при бившия етрополски учител Манол Лазаров. Същата година Тодор Пеев учи в Софийското класно мъжко училище при Сава Филаретов – току-що завършил историко филологическия факултет на Московския университет. В София той получава големи за времето си теоретични познания, изучава всеобща и българска история, математика, български, френски, землеописание, религия, гръцки и старобългарски. Самият Филаретов с гордост нарича Тодор Пеев „мой пръв ученик”и го препоръчва на самоковци за главен учител. Тодор Пеев заминава за Самоков в края на 1860 г. и едва осемнадесетгодишен започва своята педагогическа дейност като главен учител в Самоковското общинско българско училище. Там той съставя „Главни правила за управлението на Самоковското общонародно българско училище” . При съставянето му Тодор Пеев успява практически да реализира и доразвие идеите си, като включва редица нови оригинални елементи в нормативната уредба за организация и управление на българското училище през този период. Правилникът на „Самоковското Общенародно Българско Училище” съдържа 16 параграфа, даващи указания както за управлението и реда в училището, така и за организацията на учебно-възпитателния процес в него. Самоковският правилник е уникален училищен документ от Възраждането. Правилникът е изписан върху дървена табла с размери 160/67 см, сглобена от три малки дъски. Съхранява се в Самоковския исторически музей. Заложените в него идеи и принципни изисквания, звучат актуално и днес. Тодор Пеев е учител в Самоков до края на учебната 1861 г., след това напуска и се връща в Етрополе.
През 1863 г. той заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж в предградието Бебек край Босфора. Получава за времето си солидно образование и отлична подготовка, усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски. В Цариград младежът скоро попада в средите на българската колония, населяваща централния квартал Балкапан хан.Тук се сприятелява с родолюбиви български занаятчии и търговци, ентусиазирани участници в църковната борба. Тази родолюбива българска среда оказва силно влияние за духовното и политическо съзряване на младия етрополец.
В началото на 1865 г., след като завършва колежа в Цариград, със съдействието на влиятелни българи и с личната препоръка на директора Йожен Боре, Тодор Пеев е назначен за главен учител в българското училище в Силистра. Тук той разгръща широка просветна и обществена дейност, още в първите месеци урежда силистренското училище по образец на модерните европейски училища. За две години той организира три учебни класа с 250 ученика, открива паралелки за ученички от ІІІ-то и ІV-то отделение, увеличава учителския персонал, въвежда звучната метода в обучението, допълва програмата с нови учебни предмети, въвежда изучаването на чужди езици, устройва нагледни часове за преподаване и изпитване, изработва единна програма и въвежда единни учебници. Предварително обсъжда с учителите от Силистра и региона съдържанието на учебниците и дава методически указания и консултации за прилагането им. Въвежда учебни екскурзии по някои предмети. Отваря училища в много села и подготвя учителите им. На края на учебната година организира училищни тържества с публични изпити. Тодор Пеев съставя „Проект за откриване в Силистра на едно Централно окръжно училище “- педагогическо училище за подготовка на учители и свещеници.

С дейността си в училище, с обществените начинания, с патриотичните разговори със силистренци Тодор Пеев става неудобен за фанариотите. Заради клевети и доноси срещу него пред Русенския валия, той е принуден да напусне Силистра. На път за Видин, където възнамерява да си търси учителско място, се спира за няколко дни в Русе, където по недоразумение е арестуван. След застъпничеството на Драган Цанков и Атанас Петкович пред Мидхат паша го освобождават и отвеждат при Русенския валия. При срещата си с него Мидхат паша е удивен от високата образованост на младия учител и отличното владеене на чужди езици. С писмо до софийския окръжен управител Азис паша го препоръчва за главен учител в Кюстендил.

От 1868 г. Тодор Пеев е назначен за учител в Кюстендил, където за кратко време прави редица промени в учебното дело. Развива мъжкото училище в трикласно и открива девическо училище, посещавано от 50-60 ученички. Въвежда нови правила за вътрешния ред, звучната метода и класно-урочната система на обучение. Тодор Пеев става популярна и уважавана личност в Кюстендилския край. В главното мъжко училище той преподава български език, обща история, аритметика, българска история, закон божи и турски език. При него се учат деца не само от Кюстендил, но и от по-далечни места като Радомир, Етрополе, Криворечна паланка. Той пише много от писмата на общината до българските архиереи в Цариград и до различни турски политици във връзка с черковния въпрос, подкрепя кюстендилци в борбата им срещу гръцкия владика Игнатий. За добрата педагогическа дейност на Тодор Пеев в кюстендилските училища се печатат дописки в периодичния печат. Като главен учител поддържа връзка с по-видните представители на българските общини и учители от окръга, изпълнява ролята на инспектор. Три години той активно участва в просветния, обществения и културния живот на Кюстендил. Вътрешната уредба, допълненията и нововъведенията на Тодор Пеев издигат училищата в Кюстендил и в околните селища до равнището на по-добре уредените класни училища.

На 1 декември 1869 г. Тодор Пеев основава българско народно читалище „Искра” с пръв негов председател Георги Ангелов Друмоходски. Успехите му като учител стават известни в много градове, канен е за учител в Тетевен, Велес, Етрополе, Севлиево, но приема молбата на етрополските общинари и се връща в Етрополе като главен учител в мъжкото класно училище . Нов етап в развитието на училищното дело в Етрополе започва с откриването на главното мъжко училище. Според дневника на х. Цено Куртанов създаването на настоятелство за изграждане на училищното здание е едно от важните събития в Етрополе. Строителството е започнало от 12 август 1870 г., а освещаването на училището е било на 10 юли 1871 г. Негови настоятели са Николчо Ценов, Мишо Вълчов, Григор Симонов, Генчо х. Панов, х. Цено Христов (Куртанов). Строителите са от Мирково. За даскал е условен Тодор х. Пейов с 9 000 гроша годишна заплата. Тодор Пеев изпраща специална дописка във в-к „Право“ за добрата самоорганизация на местното общество в полза на училището. В нея той съобщава важния факт, че етрополецът Михалаки Хина е вложил за училището 3 000 минца в Букурещка банка и то ще се издържа от лихвата на този влог, която възлиза на 10 000 гроша годишно. Тодор Пеев високо оценява дарителския жест на М. Хина и се заема с окончателното подреждане на новото училище. Полага усилия в училищните настоятелства, в черковните и манастирски съвети между новите членове да влизат по – млади, родолюбиви и честни хора. Мъжкото училище започва занятия в новата сграда на 20 юли 1871 г. Тодор Пеев разделя учениците според подготовката им на отделения и класове. В новото мъжко класно училище има първоначална степен и два класа, а през втората учебна година той открива и трети клас. В старата сграда открива самостоятелно девическо училище с три отделения. Първото е за начално образование, другите две учат по програмата на мъжкото класно училище с добавка на предмети за домакински познания и сръчност. В методиката заменя окончателно взаимоучителната система с класно–урочната, въвежда звучния метод за начално обучение. Оказва методическа помощ на своите колеги в усвояването на принципите и особеностите на звучния метод. Тодор Пеев е изявен педагог и учител – новатор. Той е от първите учители, които въвеждат домашните писмени изложения като самостоятелна работа на учениците, преподава с вещина българска история. Според него: „Всичко преподадено по история в училище се разказва от учениците в къщи на родители, роднини и познати и по такъв начин мнозина неграмотни граждани се запознават с историята на своя народ и в тях се повдига силно патриотичното чувство”. За патриотичното възпитание на децата въвежда като задължителна учебна форма екскурзии в часовете по българска история, това го представя като прозорлив педагог от Възраждането, който се стреми да постави новоизграждащото се българско училище на здрава национална основа.

В края на учебната година, която завършва на Петровден, Тодор Пеев организира изпити, на които присъстват градските първенци, училищното настоятелство, родителите на децата и представители на властта.

При Тодор Пеев учителското призвание е неразривно свързано с дълга му на патриот и общественик. През есента на 1870 г. в къщата му идва Васил Левски и основава Тайния революционен комитет в Етрополе. За негов председател е избран Тодор Пеев , който става един от близките съратници на Апостола. В едно от писмата си до Пеев, Левски пише: „Де да си имаме повече като тебе комитски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комити”. Като прозорлив, образован, мъдър революционер и просветен деец, Тодор Пеев навреме разбира, че за да има успех революционното дело, народът трябва да бъде просветен и непрекъснато да се просвещава.

На 7.І.1871 г. в голямата килия на манастирския метох в града се събират членовете на ЧБРК – Тодор Пеев, Григор Спасов, Илия Правчанов, Христо Павлов, Симеон Златарев, Иван Герчев, Илия Вълчев както и някои по-видни граждани и основават читалището. Целта е „умствено и нравствено повдигане на гражданите, а заедно с това свестяване за политическо освобождение от поробителя”. Първите читалищни дейци подаряват голям брой книги на читалищната библиотека. В читалището веднъж седмично се устройват събрания, на които Тодор Пеев или други членове на читалищното ръководство изнасят сказки пред етрополци. За кратко време читалище “Напредък” става огнище на богат духовен живот и книжовно-просветна дейност, място за революционна пропаганда.

В момент, когато училищата, революционната борба и духовният живот в етрополския и орханийския край са в подем, Тодор Пеев е принуден да емигрира. След обира на турската хазна в Арабаконак на 14.Х.1872 г. заминава за Влашко, „за да разбере чие дело е обирът на пощата”. В Букурещ той се среща с Каравелов, Ботев, Киряк Цанков и Олимпи Панов и ги осведомява за мисията си и положението в България.

След шест месечен престой там той се установява в Браила и през пролетта на 1873 г. става директор на българското училище. В своята педагогическа дейност Тодор Пеев обръща внимание върху ролята на родния език и неговото изучаване: „Той е символ на народността, затова трябва да бъде най-святият предмет за един народ.” В Браила той иска да уреди училище, в което да се учат българчета и от други румънски градове, „да възпитаваме и изучаваме българе”и за първи път заговаря за нуждата от педагог–възпитател в училище. Като директор на училището в Браила написва едноактната комедия „Даскал Генко”, в която осмива килийната педагогика и консерватизма на българските чорбаджии, пропагандира идеите на светското образование.

В Браила е един от основателите на Българското книжовно дружество / дн. БАН/ заедно с Марин Дринов и Васил Друмев. Избран е за негов секретар, а през месец юни 1873 г., след като Васил Друмев се оттегля, е избран за деловодител на Дружеството и редактор на печатния му орган – “Периодическо списание” до 1876 г.

Тодор Пеев преустановява педагогическата си дейност в началото на Руско–турската освободителна война, когато българското училище в Браила е закрито.

Тодор Пеев живее в динамична епоха и има историческия шанс да общува с най – ярките личности в българската история от втората половина на ХІХ век, самият той е творец на тази история. Богатата и многостранна дейност на Тодор Пеев винаги е подчинена на мисълта за свободата и добруването на българския народ. Със своята революционна, педагогическа, писателска и обществена дейност той с достойнство заема своето място в пантеона на българските възрожденци. Житейската и творческа съдба на етрополеца Тодор Пеев оставят дълбоки следи в летописните страници на Етрополе и националната ни история.

Етрополските училища през Възраждането, със своята добра организация и светско образователно съдържание превръщат града ни в един от просветните центрове, подготвящи учители за новобългарските училища. Всеотдайността, с която работят сред децата и възрастните, ги характеризира като носители на високо национално съзнание – поставили в единство просветно дело и национално-освободителната борба. Приносът на Етрополе в образователното дело през епохата на Българското възраждане особено ясно личи от просветна и обществена дейност на етрополските учители в редица селища на България и извън нея.

Източник: Исторически музей Етрополе

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА)!

В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

Христо Тотов

Христо Тотов

Христо Тотов е роден в Етрополе през 1871 година. Като малък заминава за София да чиракува в кафенета. Тук той приема идеята за освобождение на Македония и без колебание се заклева като поборник – участник в революционното дело на поробените български земи. През 1895г. Македонския комитет организира въоръжено нахлуване на чети от България в намиращата се под османска власт Македония. През 1896г. Христо Тотов се сражава в редиците на четата на Иван Пашалията.
През следващите години Христо Тотов е редом до едни от най-видните революционери и войводи на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна организация и Върховния Македоно-Одрински комитет. Участва в четите на Дончо Войвода, наричан още Пиринския цар и Алексо Поройлията, който води редица сражения с турския аскер в района на Поройско и Петричко.
В началото на 1902г. Христо Тотов се връща за кратко в Етрополе. Тук на 17.03.1902г. Той пише дълго и прочуствено писмо до своите близки, с което се прощава с тях и заминава за втори път в Македония.
„Моето горещо желание в Македония – свобода или смърт. Ето и сега като не мога да се отърпа да слушам охканията оттатък Рила, и ето и днес като не мога да си въздържа разпалените духове, които ме постоянно влечат къмто борбата против мръсния тиранин. Братя, първо помислете за Левский, за Христо Ботев, за Стефан Караджа и други, и други много такива и за това недейте ме презира, но всички речете умре за чест и слава като българин…и га дойде поскоро часа и деня да дойдете и вие при нас на помощ. Сбогом отечество и земя, която си ни отхранила и отгледала, сбогом, сбогом…оставам за спомен името си Христо ТОТОВ“.
Най-вероятно Христо се връща в четата на Вангел Войвода. С нея, той се сражава при с. Караджово и с. Железница през март 1902 година. След това четата води сражения при с. Николич.
След което Христо Тотов става секретар на четата на Иван Карасулията. Иван Христов Орджанов, известен като Иванчо Карасулията е български революционер и войвода. За кратко време четата на Карасулията действа в Дойранско, Гевгелийско и Ениджевардарско. На 28.06.1902г. Двете чети – на Иван Карасулията и на Апостол Петков, водят сражение на връх Гъндач – Паяк планина срещу турски аскер. За това сражение Христо Тотов пише в своята автобиография, че от Гевгелийската чета след борбите в Македония са останали само той и Лазо Черния.
Този голям българин не остава настрана и участва във войните за национално обединение, Сражава се в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, за което е награден с бронзов медал „За заслига“.
След войните Христо Тотов работи като охрана на пътя в Арабаконак. В Етрополе се ползва с голям авторитет, включва се активно в обществения живот на града. Пенсионира се като горски служител, получава и пенсия като поборник.
Умира през 1958 година в Етрополе.
Източник: Исторически музей Етрополе

Снимка от паспорта на Христо Тотов

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА). В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!

Люба Йоцова

Люба Йоцова – първата „Мис България“

На 29 януари 1929 г. в градското казино в София се провежда първият конкурс „Мис България”. Конкурсът е организиран от в-к „Зора”, в журито са поканени – скулпторът Андрей Николов, художниците Борис Митов , Никола Маринов и Стефан Иванов, писателят Добри Немиров, проф. Асен Златаров и оперната певица Констанца Кирова. В редакцията са изпратени снимки на 200 кандидатки, от които журито избира осем за конкурса. Вечерта на бала са избрани още 32 госпожици. От всички са избрани три финалистки – Люба Йоцова, Нора Трифонова и Радка Станишева. За Мис България е провъзгласена Люба Йоцова. „Трябваше да предпочетем една красота приказна, тиха, скромна, която най-добре отговаря на нашия национален характер” – така Андрей Николов обосновава изборът на журито. Люба Йоцова е родена на 24 май 1908 г. в гр. Враца, но нейните корени са етрополски. В нашия музей се съхранява нейно писмо (вх.№14/ 3.VІІІ.1960 г.). с автобиографични данни. Родът на Люба Йоцова и по бащина и по майчина линия е от Етрополе. Баща й Иван Димитров Йоцов е внук на Йоцо Семков – етрополец, преселил се във Враца. Майка й Йордана Савова е родена в Етрополе, и е внучка на етрополския чорбаджия Мишо Вълчев, член на Местния революционен комитет. Прадядото на Люба Йоцова – Йоцо Семков е бил един от най-влиятелните граждани на Враца, женен за Маруца, дъщерята на Иван Замбин – първият български дипломат в Русия. През м.ноември 1929 г. Люба Йоцова се омъжва за адвоката Васил Веселинов и имат две деца – Йонко и Надя. След изборът на Люба Йоцова за мис България, тя заминава за Париж и участва в конкурса „Мис Европа”. За участието си в този конкурс тя пише: „В Париж, в Гранд Опера на устроения по случая бал пред Председателя на Френската република – г-н Думерг, дефилирахме всички представителки на 17 държави”. За мис Европа е избрана красавицата на Унгария, а Люба Йоцова е нейна подгласничка. По повод изборът на Люба Йоцова за Мис България Етрополската дружба в гр.София й подарява традиционна етрополска носия, с която тя се снима на лотарийния билет от 12 юли 1929 г. Люба Йоцова умира на 18 октомври 1987 г. в гр. София.

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ  – (ОБЩИНА) . В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!

Дойно Кръстев Левчев

Дойно Кръстев Левчев

Дойно Кръстев Левчев е роден през 1858 г. в семейството на Кръстьо Вълков Левчев и Неделя Дойнова от гр. Етрополе. Баща му Кръстьо Левчев е бил табак. Дойно Левчев завършва класното училище в Етрополе и след това е изпратен от родителите си в Крайова, Румъния. Там той учи и работи като обущар. След завършване на образованието си Дойно Левчев започва като учител и църковен певец в с. Горно Абланово, Русенско. Тук той работи в продължение на 4 години и е много уважаван от местното население. Тежко заболяване на майка му го кара да се върне в Етрополе. В родния си град Дойно Левчев е поканен от местната управа за учител в мъжкото класно училище, където работи в продължение на 33 години. Той става член на читалище „Напредък” в града и продължава да е църковен певец в църквата „Свети Архангел Михаил”. През 1888 г. Дойно Левчев е избран в читалищното ръководство. През 1904 г. в Етрополе е основана млекарска кооперация „Малки Искър” за производство на краве масло и кашкавал. Дойно Левчев е сред учредителите на кооперацията и е избран за касиер. През 1908 г. – 1910 г. Дойно Левчев е кмет на Етрополе. По време на неговото управление се строи първият водопровод на града, подема се инициатива за строеж на първата болница в Етрополе. Женен е за етрополката Димитра Пеева Атанасова, с която имат 8 деца – Невена, Христо, Пейо, Илийка, Спиридон, Цветана, Кръстьо, Борис. Синът му Спиридон Левчев учи за лекар и е баща на големия български поет Любомир Левчев. През целия си живот Дойно Левчев е бил уважаван учител и гражданин, активно се включва в обществения живот на Етрополе, бил е член на Комитета за икономическо и културно повдигане на града. На 8.ІХ.1898 г. Дойно Левчев заедно с група етрополци присъства на освещаването на църквата „Свети Стефан” в Цариград. Дойно Левчев умира на 8.ІХ.1922 г. В паметта на етрополската общественост Дойно Левчев е останал като честен и справедлив човек, достоен учител и будител.

Източник: Исторически музей – гр. Етрополе

САЙТА НЕ Е ОФИЦИОЗ НА НИКОЯ ПАРТИЯ, ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ДРУГА ОБЩЕСТВЕНА АДМИНИСТРАЦИЯ – (ОБЩИНА) . В НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧАСТНА ПОЗИЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ ДА СЕ ПРИДЪРЖА СТРИКТНО КЪМ ПРАВОСЛАВНИТЕ, ПАТРИОТИЧНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!