Крачи младия лесовъд пред цар Борис II, върви и неспокойно поглежда на изток. Неподозирайки тревогата му, царят често се спира да бере горски цветя и билки. Любува се на пойните птички, гласно се възхищава на планинската природа. Та при поредното му спиране лесовъдът притеснено пита:
- Ваше Величество, снощи ме предупредихте, че по изгрев слънце трябва да сме в царството на глухарите, пък тя, зората, ето я дойде.
- Царят спрял се на столетен бук, търси с поглед върха му и говори:
- Какви дървета-гиганти, каква приказна, вълшебна гора! Реди думите, поглежда водача и, тръгвайки, добавя:
- – Вярно, така се уточнихме снощи, но повярвай ми, плени ме етрополския Балкан. Толкова много и разнообразна растителност, такъв пъстър животински свят и в приказките не съм срещал!
След няколко метра отново се спира при поредния поток, произнасяйки:
- Ах, какви бистри и буйни води!
- И пълни с риба – добавя водачът.
- Риба ли?
- Да, балканска пъстърва!
В същият миг той се заглежда встрани, приближавайки се до водача и…
- Гледай ги, два, не-три заека, наблядават ни, не бягат. Значи не ги биете, което е много хубаво, защото на много места са на изчезване.
Потеглят отново. Гората постепенно оредява. Скоро пред тях се открива нова прелест – огромна каменна река.
- Нима и в Етрополската плснина съществуват такива прелестни морени?
Започва царят, но вместо да довърши мисълта си, бързо се втурва към овалните камъни. В миг от там излита ято скални яребици,
- Любимото ми място – обажда се лесовъдът, най-вкусната птица.
- Вярно е, но аз по тях не стрелям. Страхувам се, че в близките години няма да ги има в България.
- Ние също ги не стреляме.
И пак поемат нагоре. Лесовъдът отпред, след него царят, а подире им войникът-охрана и шофьор.
Изкачват се, а местността все се променя.
Така поредната изненада идва след четвърт час. Пред тримата се открива огромна поляна.
Взира се Цар Борис, търка очи, поглежда водача си и не вярва на очите си,
Само на стотина метра от тях пасе огромна кошута с двете си рожби. Вероятно усетила присъствието на хора вдига глава, оглежда се, прави два-три скока, после остава неподвижна, сякаш размишлява няколко мига, па се втурва посред поляната.
Скача бавно, спира, обръща се назад и отново продължава, а малките тчно и подражават.
Царя гледа с любопитство отдалечаващите се животни, а когато изчезва и последното, той се обръща към водача-лесовъд с думите:
- Слушай Стоянчо, реших окончателно да отложим отиването при глухарите тази сутрин. Затова нека излезем на зелената морава и си отдъхнем по продължително.
- Както кажете, Ваше Величество – отговаря лесовъдът.
- Излизат, сядат.
- Слънцето току що се показва ма хоризонта и залива със светлите си, топли лъчи цялата околност.
- Войникът сваля раницата и произнася:
- Не е ли време да похапнете, Ваше Величество?
- Разбира се, само, че тримата!
Срамежливо посяга водачът-лесовъд към царското ядене, но непринуденото държание на царя. Сякаш го омайва и той като, че ли забравя, че до него, хей тъй на тревата, седи и закусва царят на България.
Щом приключват със закуската, негово Величество става, разхожда се, поглежда часовникът, приближава се до младежите и им заговаря:
- Стоянчо, оттук изкачвал ли се до билото на планината?
- Стотици пъти Ваше Величество.
- А можеш ли да ми кажеш за колко време се стуга до там?
- Трудно ми е да отговоря, зависи от скоростта, от почивките…
- Добре, добре. Все пак съгласни ли сте да стигнем билото?
- С най-голмо удоволствие – рече Стоян – водачът пак грабва от войника раницата и тръгва, добавяйки:
- Значи окончателно се отказвате от глухарите?
- Утре, рано, по изгрев слънце сме при тях, това е окончателното ми решение.
- Още десетки пъти се спира царят, възхищавайки се на флората и фауната на Етрополския дял на Стара Планина, а когато стъпи на смото било радостен заговори:
- Ето, че стигнахме, пък нечувствам никаква умора, но вие вероятно се измъчихте?
- О, Ваше величество, аз съм неуморен в планината. Тя е всичко за мен, на еди дъх произнесе лесовъдът.
Колкото до войникът, той все мълчи, само от време на време леко се усмихва.
- Да, а сега да поседнем – произнесе тихо царят. Седнаха. Поглеждайки часовникът той продължи:
- Ще ви помоля за следното. Нека прекараме тази нощ тук в планината. Не съм преспивал никога в такава величествена природа. Но за да мине всичко спокойно, ще трябва да се върнете до колата за палатките. Вярвам, че ще успеете да се върнете до 19:00 часа, като се съобразявам с това, че сега е 11:00ч. А аз през това време ще поскитам из самото било. Нека се уточним. Между 19 и 20 часа ви чакам точно тук. Имате ли въпроси?
- Не искам да Ви поправям, но как така съвсем сам ще останете тук, застанал прав пита войникът.
- Спокойно Илия, всичко е наред.Не се тревожи, щом аз го казвам.
- Не ми е работа да Ви се меся, но ето този връх пред нас е „Баба“. От тук до билото му разстоянието е само 1500 метра. Ако се изкачите там, ще се любувате на чудесна гледка. Та предлагам довечера да се срещнем там в 19 часа.Иначе това което казахте за мен е прекрасно, няма никаква опасност за никой – набързо произнесе водачът-лесовъд.
- Чудесно, Стоянчо, срещата е на „Баба“!
- Тогава да ви заведа до там?
- О, не, аз сам, а вие обратно, нали? – Разделиха се и тръгнаха. Когато в 19 часа се събраха царят беше в отлично настроение.
Една щастлива нощ прекарва Негово Величество в Етрополския балкан.
Утрото на другия ден му поднася красиви, приятни изненади. Нощната тишина, пробуждането на животинския свят, изгревът, утринният ветрец го правят истински частлив. По късно часове наред той ще се радва на любовните игир на глухарите, обичаните от него птици.
Вечерта на раздяла с водача цар Борис III, седнал в колата, с тъга и загриженост заговори:
Никога не съм очаквал, че този край е толкова красив и привлекателен. Влюбих се във величествените гори, богатата растителност, буйни води, чудните морени и вълшебния животински свят. Откровено да ти кажа, чувствам се изключително щастлив сред Етрополската природа, тя ме плени и аз завинаги оставам нейн поклонник. Ти си лесовъд, при това добър и обичаш планината. Казаха ми го началниците ти.
Запомни!
Пазете, пазете тази прелест, този райски кът! Малко са такива приказни места в България, че и по света. Знаеш ли, човекът е най-висшето земно същество, но при него съществува така наречената алчност.
Та затова пазете тези богатства от човешката алчност, тъй като нерядко тя, алчността, погубва всичко. Затова днес в мен се роди тревогата, страхът и тъгата по вашия край. Скоро ще дойда за цяла седмица. И докато съм жив не ще забравя тази планина с нейната омайваща природа. Удържал на думата си цар Борис III.
Често го виждали из Етрополския край, дори с качамак, разказват, го гощавали в Бойковец.
Прозорлив човек бил той.
Алчността, човешката алчност и други комерсиални подбуди превърнаха нашата планина от райски кът в пустиня, а оная, чиста и буйна изворна вода в отровна смрад.
Васил Вълков