Едва 16-годишен, Христо Калпакчиев поставя началото на българското машиностроене
Със сигурност годините след Освобождението са на неограничените възможности, на големите планове и първите сериозни успехи в бизнеса. Това е времето, когато момчета, почти деца, не само започват успешен бизнес, но и оставят сериозна следа в родното производство.
Такъв е случаят с Христо Калпакчиев от Етрополе, от чиято фабрика тръгват първите машини, произведени в България. Той прави и първите фабрични тухли, които заменят кирпича и благодарение на които започва да се изгражда модерният облик на българските градове.
Ако след Освобождението имаше класация на най-успелите млади предприемачи, Христо Калпакчиев със сигурност щеше да е на нейните челни места. През 1880 г., едва 16-годишен, той идва в София, решен да прави свой бизнес. Въпреки относително крехката си възраст младежът има стройна идея какво иска да създаде и как да печели.
Най-напред изтегля кредит и с него купува парцел на днешната улица „Мария Луиза“ 103. Това сега е пред гарата, но тогава там са нивите на софиянци, а самата гара все още е само проект – строителството є започва през 1882 г. Христо Калпакчиев вдига кирпичено-дървена постройка и в нея създава железарската си работилница. И започва да работи по много и с мисъл как да развива производството, от какво и как може да печели. За самочувствието на младежа говори и самото име на компанията – Първо българско железолеярно и машинно дружество „Калпакчиев“.
Най-напред младият предприемач започва да произвежда пирони, железни шини за каруците, подкови за коне и плочи за печките на твърдо гориво. Работата все повече се увеличава и той разширява работилницата с леярна.
Христо Калпакчиев натрупва опит, инвестира в нови машини, създава си име и авторитет сред бизнес средите в столицата. Неслучайно точно на него възлагат първите държавни поръчки. Вместо да се внасят от чужбина, той произвежда с високо качество отливки на различни детайли, най-вече за продължението на жп линията София-Белово до Цариброд, за строителството на мостове. Негово дело са и шахтите на изграждащата се първа канализационна мрежа на София. През 1886 г. Христо Калпакчиев преобразува работилницата в чугунолеярна железарска фабрика.
Малко по-късно, през 1889 г.,
25-годишният по това време Христо Калпакчиев, който вече има опит и самочувствие, решава да инвестира в нова дейност. Купува място в кв. „Курубъглар“, днес „Лозенец“, и прави първата у нас керамична фабрика за печени тухли. Дотогава в София има само една голяма тухларна. Тя е направена от руските войски за нуждите на временното руско управление през 1878-1879 г., а после обслужва правителствените учреждения. Но тя произвежда ръчно направени, непечени тухли. Името є е малко смехотворно и наивно, но отразява духа на времето – „Правителствен кирпичен завод“.
За съдружници в керамичната фабрика Христо Калпакчиев привлича Н. Караджов, Д. Пингов и А. Виларов. Общият капитал на компанията е 300 хил. лева, три четвърти от него е на Калпакчиев. Първите тухли са произведени ръчно, но само след две години в експлоатация влиза новата линия, от която излизат първите машинни тухли. Уставният капитал за 10 години се увеличава 17 пъти и достига 5 млн. лева.
Тъй като Христо Калпакчиев успешно се справя с първите държавни поръчки, правителствата на Стефан Стамболов (1887-1894) и Константин Стоилов (1894-1899) му възлагат нови.
През 1896 г., 16 години след основаването на малката железарска работилничка, Христо Калпакчиев вече има фабрика с 30 работници. Тя е все на същото място, но е изградил железарско и леярно отделение в две отделни едноетажни постройки, заменил е старата пещ и леярната с нови инсталации, купил е парна машина и десет струга и бормашини. Застроената производствена площ е нараснала на около 5000 квадратни метра.
Минават още пет години, поръчките, обемът на производството и работниците във фабриката непрекъснато се увеличават. Тогава Христо Калпакчиев преобразува своето леярско предприятие в „Българско железарско и машиностроително дружество „Струг“, в което вече има три леярни пещи с общ обем 5 тона чугун на час, 40 формовъчни машини, електрокранове и леярна за цветни метали. Той е първият у нас, който започва да прави отливки от бронз и месинг.
Ето в този момент той осъществява своята младежка мечта – фабриката му започва да произвежда части за нуждите на българската индустрия. От неговата фабрика тръгват машини, предназначени за роящите се по това време мелници, водни колела за първите ни ВЕЦ-ове и дори парни машини, турбини, вършачки и друга земеделска техника. Така Христо Калпакчиев поставя началото на родното машиностроене.
През 1903 г. в дружеството му работят 68 души, шестима майстори и двама техници. Христо Калпачиев не спира дотук. С проницателния си поглед за развитие на бизнеса и размаха, който винаги е имал като предприемач, разбира, че вече няма никакъв смисъл да разширява фабриката си. Вместо това той решава да изгради изцяло нова.
Купува 20 хил. квадратни метра земя, този път зад построената вече Софийска централна гара. Строителството продължава доста време. И когато новата фабрика е почти готова, Христо Калпакчиев внезапно умира на 20 юли 1921 година.
Може би защото той самият е учил само до 15. си година и защото вижда в образованието пътя за развитие на родната индустрия, заедно със съпругата си създава фонд „Христо и Елена Калпакчиеви“ към Министерството на народната просвета. В него оставя 100 хиляди тогавашни лева за стипендии за даровити ученици от Етрополе, Лом и София. Но те трябва да завършат търговски или технически училища в Европа и задължително да се върнат да работят у нас. Такава е волята на дарителя визионер, който гледа в бъдещето, както е правил цял живот.
След смъртта на Христо Калпакчиев компанията, създадена от него, е пререгистрирана в „Първо българско железолеярно и машинно акционерно дружество „Калпакчиев Струг“.
Управлява се от синовете Юрдан и Никола Калпакчиеви и от зетьовете д-р Христо Далакчиев и инженер Йордан Данчев.
Развива успешна дейност до 23 декември 1947 г., когато е национализирана и става известният и до днес Вагоноремонтен завод.
ФАБРИКАТА НА ДРУЖЕСТВО „СТРУГ“ И НЕГОВИТЕ ПЪРВИ РАБОТНИЦИ
Със завещание от 19 март 1919 г. Хр. Калпакчиев оставя 100 хил. лв. на МНП за образуване на фонд “Христо и Елена Калпакчиеви”. Волята му е с годишните лихви да се издържат бедни ученици във висши търговски или технически училища в София или чужбина. Избраните ученици трябва да са най-добрите по успех и поведение, преимуществено деца – сираци от войната, родом от Етрополе, Лом или етрополци, живеещи в София.
След неговата смърт през ян. 1921 г. изпълнителят на завещанието Стоимен Сарафов и пълномощникът на наследниците внасят дарените средства в БНБ. Фондът “Христо и Елена Калпакчиеви” е учреден със заповед на МНП от 29 ян. 1921 г. Капиталът се пласира в ценни книжа, които да се съхраняват в БНБ. С инкасиране на купони и лихви по текущите сметки капиталът нараства към 1 апр. 1922 г. на 103 500 лв., към 1 апр. 1933 г. – 345 542 лв., към 1 ян. 1939 г. – 528 518 лв., към 1 ян. 1944 г. – 676 424 лв., и към. 1 ян. 1947 г. – 873 500 лв. През 1941 приходите са в размер на 34 хил. лв. През юли 1940 г. МНП обявява (от фонда) три стипендии по търговски науки във висшите училища в България, а размерът е 800 лв. месечно. Кандидатите трябва да са родени в Етрополе или Лом или да са деца на етрополци, живеещи в София. Няма други данни за изразходването на приходите по предназначение.
Със завещанието си Хр. Калпакчиев предоставя 30 хил. лв. на МВРНЗ за образуване на фонд на негово и на баща му име – “Юрдан и Христо Калпакчиеви”. Средствата трябва да се капитализират в продължение на 15 години след смъртта му. Ако дотогава не е открита болница в родния му град Етрополе, с натрупаните лихви общината трябва да изгради градска болница. Впоследствие с приходите от неприкосновения капитал да се подпомагат бедни болни и лекуват гръдно болни, родени в Етрополе.
По неуточнени причини фондът е регистриран към обединения фонд “Завещатели и дарители” и се управлява от МНП. Няма данни за използване на дарението по предназначение и капиталът нараства от лихвите, като към 1 ян. 1939 г. възлиза на 93 900 лв., към 1 ян. 1942 г. – на 103 800 лв.