На 24 декември 1889г. (стар стил) е роден моят по-малък брат поетът- революционер Христо Ясенов.
Детството на Христо е дълъг наниз от скърби и нерадости. Майка ни умря, когато Христо беше на 2 годинки. Той израстна между нас по- големите, и почна да съзнава, че тези скърби не са само негови, че много хора по света страдат и затова в „Рицарски замък“ пише:
„Досаден гнет и непротворна жажда
Ограждат мойте химни и моления
И сякаш в мен умира и се ражда плачът на много, много поколения“.
Христо беше рядка, изключителна личност по чистота на характера, по морал, възпитание, ум, отношение към околните.
Не знам дали ще се намери някой, който го е познавал, да е запазил лошо чувство към него.
Нещо детски непорочно в думите и държанието му изведнъж ви подкупва и вие ставате негови.
Подкупващ беше и смехът му- без вулгарност, самомнение или злина.
Той беше чистосърдечен, прям и задушевно откровен.
Христо казваше:
Да премълчиш своите нерадости когато мнозина хленчат около тебе, да прикриеш своите страдания, когато виждаш, че мнозина страдат около тебе, да се стремиш да облекчиш страданията на тия хора, да живееш с техните скърби и нужди, с техните устреми и радости – ето задачите на поста човек.
С възрастните Христо беше възрастен, с децата беше дете.
Спомням си един случай през 1921 година, Тогава Христо беше в Етрополе. Един ден той отивал на разходка към „Св. Никола“ и при реката „Кърчишница“ сварил десетина деца, че си играят.
И той станал на дете, играл заедно с тях, разказвал им чудни приказки и след всичко това се разотишли.
Преспали децата и сутринта към 7:00 часа се вдига детска глъч. Децата надничат под портата и нещо викат.
Излезнах аз на портата и що да видя, 10- 15 деца от 4 до 7 години и щом ме видяха, питат ме:
„Тук ли е чичо Христо?“
Питам ги защо им е.
„Да си играем“- ми казват.
Че откъде го познавате- запитвам ги аз.
По- големите ми казват, че вчера си играели на „Кърчишница“ с него, криели се из бурена зад дуварите, той им разказвак за рибките, за птичките, за гнездата им на върбите и за още много неща.
Извиках Христа, излезна, наобиколиха го децата и тръгнаха пак да си играят.
Каква мила картинка представляваха тези деца с чичо си Христо и с каква детска радост го заведоха да си играят..
Ясенов беше склонен към хумор, саркастичен, еднакъв към себе си и другите, но в сарказма му няма обида- има само удачно изказана истина, която изведнъж обезоръжава. Тая склонност той проявяваше още от дете.
Сред имената на най- доблестните, най- верните чеда на нашия народ грее името и на моя по- малък брат поета Христо Ясенов, който не се огъна в неравната борба, презря подлостта и предпочете смъртта, за да живее завинаги в нашите сърца.
