Тази пролет непременно ще надникна зад оградите на етрополските дворове, за да си изпрося семена и луковици!
Страхотни са тези етрополци!
Ако в градините си имат три лехи чесън, лук и марули, пет лехи са отделили за цветя!
И като цъфнат онези ми ти лалета… Сякаш Холандия е прхвърлила Балкана и е поръсила своите „тулипани“ над Етрополе…
Е, не съм и аз без цветя в моята градина пред вилата в зона „Изворите“.
Даже имам шестесет корена рози, които съм посадил през есента на 1974 година!
И до ден днешен нито една роза не е изсъхнала. За майстор-розарите това звучи невероятно. Така е- повярвайте ми! И дават обилен цвят, докато ги затрупа сняг.
Може би това е отплатата за любовта, с която ги дарявам:
Пролетно подрязване, умерено торене и затрупване с пръст преди зимата. Моите рози, пък и всички цветя, обичат нежността!
Обичат да им говорим, да ги галим. С очи, с мил поглед.
Рядко отрязвам роза, за да направя букет. Защото съм забелязал, че цветята плачат, насочиш ли ножчето към тях. Отрязваш едно цвете и виждаш как съседните цветя потрепват, свиват се, усетили болката на своите роднини.
На цветята трябва да се любуваме, докато са живи!
Много пъти съм се замислял – колко ли усилия са нужни, доакто се разпукне например макът, розовият цвят, цинията… и особено божурът! Това е истинско раждане. Родилна мъка!
Сигурно са много наивни тези мои разсъждения… Но не е ли вярно, че всичко красиво се ражда с мъка?!
А най-голямата наслада, когато човек се радва на цветята, е ако в очите му плуват сълзи. Така е при истинското съзерцаване на Красивото!
Иначе, напролет непременно ще надникна зад дуварите на къщите в Етрополе, че да си изпрося семена и луковици.
Тези етрополци! Такива хубави цветни градини имат!
Кирил Писарски