*

Тази пролет непременно ще надникна зад оградите на етрополските дворове, за да си изпрося семена и луковици!

Страхотни са тези етрополци!

Ако в градините си имат три лехи чесън, лук и марули, пет лехи са отделили за цветя!

И като цъфнат онези ми ти лалета… Сякаш Холандия е прхвърлила Балкана и е поръсила своите „тулипани“ над Етрополе…

Е, не съм и аз без цветя в моята градина пред вилата в зона „Изворите“.

Даже имам шестесет корена рози, които съм посадил през есента на 1974 година!

И до ден днешен нито една роза не е изсъхнала. За майстор-розарите това звучи невероятно. Така е- повярвайте ми! И дават обилен цвят, докато ги затрупа сняг.

Може би това е отплатата за любовта, с която ги дарявам:

Пролетно подрязване, умерено торене и затрупване с пръст преди зимата. Моите рози, пък и всички цветя, обичат нежността!

Обичат да им говорим, да ги галим. С очи, с мил поглед.

Рядко отрязвам роза, за да направя букет. Защото съм забелязал, че цветята плачат, насочиш ли ножчето към тях. Отрязваш едно цвете и виждаш как съседните цветя потрепват, свиват се, усетили болката на своите роднини.

На цветята трябва да се любуваме, докато са живи!

Много пъти съм се замислял – колко ли усилия са нужни, доакто се разпукне например макът, розовият цвят, цинията… и особено божурът! Това е истинско раждане. Родилна мъка!

Сигурно са много наивни тези мои разсъждения… Но не е ли вярно, че всичко красиво се ражда с мъка?!

А най-голямата наслада, когато човек се радва на цветята, е ако в очите му плуват сълзи. Така е при истинското съзерцаване на Красивото!

Иначе, напролет непременно ще надникна зад дуварите на къщите в Етрополе, че да си изпрося семена и луковици.

Тези етрополци! Такива хубави цветни градини имат!