Последните години са от най-добрите в историята на българския детско-юношески футбол. С всеки сезон се увеличават трениращите деца, работещите футболни школи и повишената конкуренция води до вдигане нивото във все повече клубове. Въпреки това мнозина продължават да го характеризират с вкоренени, но вече доволно неверни клишета. Ето 10-те най-неадекватни ширещи се мнения.
1. България е малка и няма достатъчно деца, които да спортуват. На новите поколения не им се играе, защото имат компютри и смартфони.
България е в средата на европейските класации по територия и население, има достатъчно деца, които искат да спортуват, но все още голяма част от тях нямат достъп до адекватни занимания с футбол. Вижте какво правят в далеч по-малки страни като Исландия. Всяко поколение деца иска да тича, да се катери, да играе с топка и ако в новите социални условия това е трудно да става в свободното им време, то спортните клубове трябва да предложат подходящи упражнения в тренировките. А и едва ли има играч от световните шампиони от Германия, който като дете да не е имал компютър или модерен телефон.
2. Вече не се раждат таланти.
Таланти се раждат във всяко време, но не във всяко време има подготвени кадри, които да работят за развитието им. Хърватия (4,2 млн. души) има 30 играчи в първенствата от Топ 5, като 11 от тях са в клубове от първите пет в класиранията. Хърватия се е класирала на 8 от последните европейски и световни шампионата. България (7,1 млн.) има двама в първенствата от Топ 5 – във втората половина на таблицата в Серия А.
България се е класирала само на един от последните 10 големи форума, защото не е имала играчите, с които да го направи. По всяка вероятност в последните 20 г. и в двете страни са се родили достатъчно таланти. Но в едната са били обхванати в много по-сериозна мрежа от клубове в градове и села. С тях са работили много по-добре подготвени треньори, с по-добра методика, на по-добри терени и за годините в детско-юношеския футбол са им осигурени много повече силни мачове, в които да развият дарбата си.
България има таланти, но още няма достатъчно мащабна структура от добре работещи клубове във всички региони, които да ги привлекат и обучат.
3. Аз имам 50/100/200/300 мача в А/Б/В група и всичко за тренирането на деца и юноши ми е ясно.
Да си играл мъжки футбол, особено на професионално ниво, е важна, но недостатъчна предпоставка, за да си добър треньор на деца и юноши. За това се изисква треньорът да е добър човек, енергичен и посветен на работата. Постоянно да повишава квалификацията си, познавайки добрите и лошите страни на традициите, но и своевременно да въвежда съвременните методи. Ако едно от тези условия не е изпълнено, ефектът ще е скромен, а често и отрицателен.
4. Децата от столицата са по-глезени и няма как да пробият в големия спорт.
Децата от всяка столица или водещи областни центрове имат по-добър достъп до образование, култура и спорт на по-високо ниво. Логично е те да са важна част от всички национални отбори и клубовете трябва да са подготвени за работа с тях, а не да се отказват при първите колебания на момчетата или при поредната вълна от извънстолична селекция. В недалечното минало София даваше по 4-5 ключови играчи за всяко силно поколение на националния ни отбор. А близо половината днешни френски национали идват от далеч по-интригуващия Париж и неговите околности.
5. Всички трениращи трябва да избират – или ще стават футболисти, или ученици.
В елита на съвременния футбол няма място за неграмотни, невъзпитани и неадекватни момчета, а в държавния и частния бизнес добрата физическа подготовка, социалните умения и образованието са важни предпоставки за хармония в личния и успех в професионалния живот.
Така че спортът и учението не се противопоставят, а се допълват в зависимост от вродения талант и развитието на потенциала на всяко дете. Образованието, футболът и възпитанието не се подреждат в различни класации, а трите заедно заемат първата позиция в списъка от целите на сериозно трениращите деца.
6. Съдиите са слаби и от това страда развитието на децата.
В детско-юношеския футбол по правило резултатите трябва да са след развитието на играчите, особено в първите два периода на обучение – от 7 до 12 и от 13 до 16 г. Едва след това от треньорите, футболистите и отборите се изискват по-сериозни резултати, за да са подготвени за мъжкия футбол.В този смисъл съдийските решения нямат почти никакво отношение към подготовката на децата, защото в 2/3 от обучението резултатите от мачовете би трябвало да са на заден план.
Естествено е при подрастващите срещите да се ръководят от начинаещи съдии. От тях се изисква само да са по-близо до ситуациите, от които едва 3-4 на мач са спорни, и да обясняват правилата на децата.
7. Аз съм дошъл на мач на детето ми, ще си викам, колкото и каквото си искам.
Тази, за съжаление, често срещана родителска реплика е от причините за огромното изоставане на детския спорт у нас. Мачовете са важна част от учебно-тренировъчния процес и е решаващо те и тренировките да са в спокойна атмосфера. Вербалната агресия често води до физическа и се стига до грозни сцени между деца, родители, а понякога между треньори и съдии. Децата не са умалени професионалисти и няма как да мислят за футбол на терена, когато отвън родителите им не спират да обиждат и могат да се сбият.
А по трибуните на повечето детски мачове все още е много мръсно, скучно и сиво. Няма музика, чисти места за сядане, кошчета. Няма празнична атмосфера и страдат първо децата, а след това и футболът.
8. Терените нямат значение.
Да, миналия век децата са тренирали предимно на сгурия, но излизали големи футболисти. Същото може да се каже и за восъчните дъсчици с калемите в килийните училища през по-миналия век, на които са се готвели първите българи, завършили след това европейски университети и поставили основите на съвременната държава.
Всяко време носи изискванията си и днешните деца и днешният футбол имат своите, на които клубовете, общините и държавата трябва да отговорят подобаващо. Чисти и топли съблекални, съвременни терени с изкуствена трева за лошото време и детските възрасти, добри тревисти игрища за тренировките и мачовете на юношите не са глезотия, а естествена потребност за новия век.
9. Липсват ни спортните интернати.
Тук-там спортни интернати има и в момента, но те са по-скоро отживелица, обречена да не „произвежда” топфутболисти. Големите играчи в съвременния футбол идват от семейна среда, защото в нея младите таланти имат подкрепата на най-близките си хора, а не са оставени на грижите на по-големите юноши или формалния възпитател.
В по-развитите футболни държави интернатите са заместени от приемни семейства на съотборници и наемане на къщи и апартаменти, в които по график за децата се грижат треньори или доброволци, психолози и учители.
10. Къде се къса нишката? В детската възраст сме много силни, като юноши по-малко, а при мъжете никакви ни няма.
Никаква нишка никъде не се къса. Изоставането ни е било сериозно през последните десетилетия, но контактите ни със силни отбори в детска възраст са били малко, и то не се е виждало.
Лъсвало е при първите сблъсъци на 14-16 години между клубни и национални отбори, с което се е обуславяла и невъзможността за адаптация на зле селектирани и подготвени играчи в мъжкия футбол.
Автор: Драго Панков