Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.
И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници. (б.р.1)
На тази планета се намира една държава, не особено голяма, но с древна история, за която се твърдеше, че всички живеят в бъдеще време.
Затова настоящето нямаше особено значение нито за управляващите, нито за жителите и – важно беше онова, което можеше да се случи в бъдеще.
Разбира се, като се има предвид, че бъдещето крие всякакви възможности, хората в тази държава живееха за неясното, непредвидимо и потенциално бъдеще…
И така минаваха дните в тази държава, безметежно, безгрижно, с погледи отправени към светлото бъдеще, организираха се непрекъснато празници и всенародни увеселения, концерти и забави, а народа бе щастлив.
Докато един хубав ден, то бъдещето, пустото бъдеще взе, че дойде!
И макар съзнанието на гражданите да тънеше в алкохолна мъгла, вследствие на непрекъснатите веселия, и макар да бе все още под хипнозата на невероятните обещания на вездесъщия ръководител и вожд, дадени по времето на предизборните му кампании, населението започна сякаш да осъзнава, че всъщност светлото и розово бъдеще като че ли се отдалечава, като че ли не само, че се отдалечава, а изобщо няма и да дойде.
Но вече бе късно…
б.р.1 – Цитат „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – Дъглас Адамс
