В близост до един малък и забравен град, обграден от високи планини и гъста гора, лежало блато – старо, тъмно и обвито в непрогледна мъгла.
То не било обикновено блато – разказваха, че било прокълнато още от древни времена, когато жителите на града допуснали жестока грешка, която разсърдила самата земя.
През годините, блатото стояло там, неподвижно и зловещо, но жителите на града не се притеснявали – стигало им само да стоят далеч от него и всичко било наред.
Докато една година не започнали да се случват странни неща.
Лека мъгла започнала да пълзи от блатото към града, и всяка сутрин, когато хората се събуждали, усещали тежест във въздуха. Мирис на гнила вода и изсъхнала земя се разнасял навсякъде, а мъглата не изчезвала дори в най-светлите часове на деня.
Скоро нещо още по-страшно започнало да се случва – хората започнали да се разболяват.
Първоначално това били само незначителни оплаквания – главоболие, умора, но след време започнали и по-тежки симптоми.
Кожата на хората избледнявала, очите им потъмнявали, и накрая започвали да губят спомените си и силата си, докато не се превръщали в сенки на самите себе си.
Един младеж на име Ясен, който наскоро се бил върнал от дълги пътешествия, се уплашил за своето семейство и приятели. Той не вярвал в старите суеверия, но виждал как блатото поглъща неговия град. Решен да сложи край на проклятието, Ясен се запътил към дома на най-стария човек в селото – баба Вера, която знаела всички легенди и тайни.
Баба Вера му разказала мрачна история – отдавна, много отдавна, когато градът още бил млад, жителите му били толкова горделиви, че не се вслушвали в мъдростите на природата.
Нарушили свещен обет, като изградили мост през блатото, без да се замислят за неговата сила и дух. Като отмъщение, блатото започнало бавно да ги поглъща – първо земята станала мътна и опасна, а след това дошла и мъглата.
„Само истински чисто сърце може да разбие проклятието“, казала баба Вера и подала на Ясен амулет, който носела още от младостта си.
„Трябва да отидеш до сърцето на блатото и да поискаш прошка. Само тогава градът ще бъде спасен.“
Без страх, но с много съмнения, Ясен се отправил към блатото, което изглеждало още по-страшно отблизо. Черната вода изглеждала жива, а мъглата се уплътнявала около него като злокобен воал. Той стигнал до сърцето на блатото, където водата била най-дълбока и най-мътна, и промълвил със силен глас:
„Аз, Ясен, идвам с чисто сърце и искам прошка за грешките на предците ми. Нека блатото ни прости, за да можем отново да живеем в мир!“
Мълчание паднало над блатото.
Ясен усещал как мъглата се сгъстява около него, и за миг му се сторило, че самото блато му отвръща.
Водата забълбукала, и сякаш тъмна сянка се надигнала от нея – древен дух, който изглеждал колкото разгневен, толкова и изморен.
„Грешката ви е голяма, смъртни“, прошепнал гласът на духа, „но щом се намери човек със сърце, чисто като твоето, който да поиска прошка, може би е време проклятието да бъде вдигнато.“
С последните си думи духът на блатото потънал обратно, а мъглата бавно започнала да се разсейва.
За пръв път от месеци въздухът станал свеж и чист.
Когато Ясен се върнал в града, хората вече започнали да се възстановяват, а болестта и мракът постепенно изчезвали.
От този ден нататък, жителите на града заживели по-смирено и в хармония с природата, благодарни за новия шанс, който им бил даден.
А блатото останало там, все така тъмно и мистериозно, но този път – спокойно.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!