Сега ще ви разкажа една история, която завинаги остана в сърцето ми.
Беше през 2020 година, година, която сама по себе си донесе несигурност и тревоги, но за мен тя беше и годината, в която срещнах един велик човек.
По случай годишнината от Втората световна война, Министерството на отбраната и Областната управа връчи медал на последния жив ветеран в Софийска област- Тодор Богданов от село Лопян, община Етрополе.
Беше на 97 години.
Старец с мъдри очи, побелели коси и осанка, която носеше тежестта на едно минало, което малцина днес могат да разберат.
Бях част от делегацията, която трябваше да му връчи този медал, водена от зам. областният управител Николай Борисов.
Влязохме в къща му, където времето сякаш бе спряло.
Дядо Тодор ни прие с усмивка, онази топла, тиха усмивка на човек, който е видял твърде много, но не е изгубил добротата си.
Когато му подадохме медала, в очите му проблеснаха сълзи.
Той го взе с треперещи ръце, погледна го дълго и само кимна.
После седнахме и се заговорихме.
Разказваше ни за войната, за младостта си, за приятелите, които е загубил по бойните полета.
Говореше спокойно, без злоба, без гняв, просто споделяше.
Разказваше за гладните нощи в окопите, за куршумите, свистящи край ушите му, за страха, който човек привиква да потиска, но който никога не изчезва напълно.
Но най-силно в съзнанието ми останаха думите му на изпроводяк.
Когато стана да ни изпрати, той се спря за миг, погледна ни право в очите и каза:
„Момчета, едно от мен да знаете, преживял съм какво ли не. И радост, и тъга, преживял съм всичко в моя дълъг живот.
Но едно ще ви кажа, по-страшно нещо от войната няма!“
Тогава не осъзнах напълно тежестта на тези думи.
Но с времето, с всичко, което се случва по света, те звучат все по-зловещо истински.
Днес дядо Тодор вече не е между живите.
Но онзи ден, онзи разговор, онзи поглед, който беше видял повече, отколкото ние някога ще разберем, те ще останат завинаги с мен.
Борил Караканов
