Живял някога в малко селце един добър човек на име Стан. Стан бил известен с добротата си – винаги готов да помогне, винаги усмихнат и с добро сърце. Без значение дали било ден или нощ, студ или жега, той винаги се отзовавал на чуждата нужда. Бил там, когато някой се нуждаел от помощ за прибиране на реколтата, за поправяне на счупен покрив, или просто за кураж в трудни времена.
Но хората от селото, вместо да го оценят, започнали да гледат на неговата доброта като на слабост. Някои го обвинявали, че се меси в чуждите дела, други го обиждали, че не знае да си отстоява правата. Постепенно обидите и насмешките се превърнали в част от живота му, но Стан не отвръщал на тях с гняв. Въпреки всичко, той продължавал да се раздава и да прави добро.
Един ден в селото пристигнал мъдър старец, който чул за добрините на Стан и за лошото отношение на селяните към него. Старецът бил мълчалив, но наблюдателен. Един следобед той решил да заговори Стан, докато го видял да сади дървета край реката, въпреки че това не било негова работа.
„Стане,“ започнал старецът, „защо се раздаваш за тези хора, които само ти се присмиват и те хулят?“
Стан се замислил и отвърнал: „Не правя добро, за да получавам благодарности или похвали. Правя го, защото така съм научен, и защото вярвам, че когато човек има възможност да помогне, той трябва да го направи. Ако хората не оценяват това – това си е тяхно право.“
Старецът го погледнал с разбиране и казал:
„Ще ти разкажа една история, Стане. Имало едно време една река, която всеки ден носела прясна вода на хората. Но никой не ѝ благодарил – всеки я използвал, замърсявал, пренебрегвал. Но реката продължавала да тече и да дава живот, защото знаела, че нейната мисия е да поддържа живота, независимо от неблагодарността на хората.“
Стан се усмихнал и казал: „Така е и с добрината, тя е като реката – не спира да тече, дори когато никой не я забелязва.“
Старецът го погледнал одобрително и допълнил: „Но знай, Стане, че добротата ти оставя следа. Може би не всички ще я оценят, но в труден момент хората ще си спомнят за нея, и тя ще бъде пример за тях.“
С времето, в селото наистина настъпили тежки времена. Суша и бури унищожили голяма част от реколтата, а хората се сблъскали с трудности, които не могли да преодолеят сами. Тогава си спомнили за Стан и за безкористната му помощ. Те започнали да го търсят за съвет и подкрепа, и разбрали, че неговата доброта е била тяхната спасителна река.
Осъзнавайки какво са загубили, хората променили отношението си. Те вече не гледали на добротата като на слабост, а като на най-голямата сила, която един човек може да има. И макар че Стан не очаквал нищо в замяна, той най-накрая получил уважението и благодарността, които заслужавал.
Така, в едно малко селце хората научили, че добротата е ценна – тя може да бъде подценена, но никога не губи своята сила и смисъл.
