В едно малко планинско градче, сгушено между високи върхове и дебели гори, всичко на пръв поглед изглеждаше мирно и спокойно. Местните жители се познаваха, поздравяваха се по улиците, а вечер си разказваха новините на площада или в кафенето. Но под повърхността на този идиличен живот се криеше нещо мрачно и необикновено.
От известно време, нещо странно се случваше с хората от градчето. Властите наложиха нови правила, които привидно бяха за “обществена безопасност”. Постепенно, уж незабележимо, телефоните започнаха да прекъсват, когато хората обсъждаха теми, засягащи работата на градската управа или решаващите лица. А в социалните мрежи, местните жители започнаха да забелязват, че ако някой от тях напише нещо критично, постът мистериозно изчезва или профилът бива блокиран за “нарушение на правилата”.
Жителите усещаха, че нещо не е наред. Някои от тях бяха извикани на разговори при владетеля и отведени в палата му. Там им бяха отправяни “приятелски” предупреждения да внимават какво говорят и пишат. А онези, които отказваха да се съобразят, биваха заплашвани с уволнение. Вече няколко души, известни с по-смелите си мнения, бяха загубили работата си – учители, лекари, дори служители в общината. Всеки от тях получи “официално” обяснение, но всички знаеха каква е истинската причина.
С времето, страхът обхвана всички. Хората започнаха да се гледат с недоверие. Всеки си мислеше, че дори приятелят му или съседът може да докладва казаното. В кафенетата разговорите станаха приглушени, почти шепотни. Децата, които доскоро се смяха и тичаха по улиците, започнаха да чуват от родителите си, че не трябва да говорят за всичко, което чуят у дома.
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Един ден владетеля обяви, че заради „необходимостта от подобряване на сигурността“, в градчето се въвеждат нови технологии за видеонаблюдение. На ъглите на улиците бяха поставени камери, които гледаха навсякъде и записваха всяко движение. Гласът на владетеля отекваше през високоговорителите на площада: “Тези мерки са за ваша сигурност! Всички ние ще живеем по-спокойно!” Но никой не се чувстваше спокоен. Напротив – страхът се превърна в постоянен спътник на всички жители.
Младата журналистка Лилия, която живееше в града и водеше малък блог за местни новини, реши, че не може да мълчи. Тя започна да пише анонимни статии, в които разказваше за всичко, което се случваше в градчето. Но една нощ, докато се прибираше, тя забеляза бял джип, който я следваше. От следващия ден блогът и спря да работи, а телефонът и престана да звъни.
Мълвата за Лилия бързо се разнесе из града. Хората започнаха да шепнат, че ако някой посмее да говори против владетеля, рискува да изчезне. Градчето се превърна в място на сенки и шепоти, където дори мислите на хората сякаш бяха под контрол.
И докато студеният планински вятър духаше по пустите улици, всеки се питаше – дали някога ще се върнат добрите, спокойни времена или страхът вече е завладял душите им завинаги?
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
