Живял някога един мъдър старец на края на селото. Всички го уважавали, защото той можел да намери изход от всяка трудност и никога не вдигал шум за нищо. Но и той си имал своята слабост – не обичал принудата и не понасял да го карат да прави нещо, което не иска.
Един ден, минавайки покрай стареца, един селянин го попитал:
• Кажи ми, мъдрецо, какво мислиш за принудата?
Старецът се усмихнал и отговорил с приказка:
“Имало едно време един човек, който държал ято птици. Обичал ги, грижел се за тях и им осигурявал всичко, от което имали нужда. Но му се искало да летят по-често и да го радват със своите песни, както и да ловят повече храна. Затова решил да ги застави- всеки ден ги гонел и ги карал да летят, щом той пожелае.
С времето, птиците започнали да губят желание да летят. Дори когато бил денят им за свобода, те не се издигали в небето както преди. Една по една, птиците изгубили своята радост. Накрая избягали в гората, далеч от човека.
Човекът останал сам. Седял и се чудел къде сгрешил, докато един старец не му казал:
„Принудата, синко, е като тежка камбана. Щом зазвучи веднъж, скоро всички ще търсят тишината, далеч от нея.”
Оттогава човекът разбрал урока си, че радостта, любовта и свободата не могат да се изискват и че принудата убива духа. Защото истинската красота се проявява само там, където няма страх и задължение.”
Старецът замълчал. Селянинът разбрал думите му и си тръгнал по своя път, размишлявайки над тях.
А мъдрецът продължил да живее в мир и разбирателство с всички около него, уважавайки тяхната свобода, както и своята.
