Онзиденшното събитие в празната зала в читалището е повече от символично. Речта, която трябваше да бъде отправена към десетки или стотици хора, остана без публика.
Вместо одобрителни ръкопляскания и „непринудена“ възхита, единствените свидетели бяха редици празни столове, напомнящи за липсата на интерес или доверие към ръководството.
Макар че решението да произнесе речта може да изглежда като акт на упоритост или дори смелост, то всъщност сигнализира за сериозна криза в управлението.
Празната зала е метафора за празното доверие, което някога е било основа на мандата. Какво послание се предава на обществото, когато лидерът говори пред празни столове, а не пред хора?
Този случай е повече от технически проблем или злощастна случайност. Той показва една нарастваща дистанция между онези, които трябва да го подкрепят или да се вслушат в думите му. Действията, решенията му, да бъдем честни, понякога липса на действие, изглежда вече не намират отзвук.
И ако никой не е там, за да чуе какво имате да кажете, време ли е да се запитате дали все още има какво да кажете?
Понякога единственото достойно решение е да отстъпите и да оставите друг да върне доверието и смисъла. Залата не е празна само физически – тя е празна от енергията и уважението, които някога сте имали.
Време ли е за оттегляне? Може би.
Защото понякога най-силното действие е да приемем, че вече не сме гласът, от който обществото се нуждае!
