Сряда сутрин в Рим се събуждаме в пълен мрак. Небето е изпълнено с черни облаци, мрачно е и по всичко личи, че ще е един дъждовен ден. Но още от вечерта бяхме решили да станем рано, за да отидем отново във Ватикана и да се наредим на опашката пред катедралата. Желанието ни беше да влезем и да разгледаме „Сикстинската капела”. Сикстинскатакапела (на латински: Sacellum Sixtinum; на италиански: Cappella Sistina) е музей и бивш параклис в Апостолическия дворец – официалната резиденция на римокатолическия папа във Ватикана.
Известна е с архитектурата си и фреските, дело на известните ренесансови художници Микеланджело, Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино, Пинтурикио, Доменико Гирландайо и други. Таванът с площ 1100 m2 е изрисуван от Микеланджело между 1508 и 1512 г. по поръчение на папа Юлий II и заедно със сцената Страшният съд (изрисувана между 1535 и 1541 г.) се смята за връх в творчеството на Микеланджело.
Храмът носи името си от папа Сикст IV, който поръчва възстановяване на старата Капела Магна. По негово поръчение между 1481 и 1482 г. флорентински и умбрийски художници рисуват по стените фрески със сцени от живота на Мойсей и Христос. Работата приключва през месец май 1482 г. и на 15 август 1483 г. Сикст IV провежда първата литургия в обновения храм.
Храмът се използва за конклави, а в наши дни е отворен и за туристи. И това обясняваше желанието, което споделяше всеки дошъл в Рим. Така че борбата за влизане щеше да е „безмилостно жестока”. Надявах се, че заради лошото време много хора ще се откажат, но повечето бяха с предварително закупени билети.
Когато стигнахме до площада ни посрещна полицията на Ватикана. Всички вход-изходи бяха затворени и трябваше да минем през проверка. Оказа се, че папа Франциск е излязъл и има организирани срещи с него пред катедралата. Затова бяха взети всички предпазни мерки и не бяха допускани хора изглеждащи подозрително. Раницата ми беше проверена и за жалост се наложи да си изхвърля дезодоранта, който беше минал проверките на летището, но се стори опасен на жандармерията. На английски попитах: „Are you serious?”. Проверяващият ме погледна лошо и ми посочи контейнера за боклук. Защо си носех дезодоранта в раницата? Защо? Изхвърлих го и трябваше да си купя нов.
Минахме през още една проверка и най-после стигнахме до площада пред катедралата „Св. Петър”. Сред множеството от хора бяха поставени няколко екрана, на които се виждаше папата, който говори с присъстващите, благославя усмихнат и ведър, а хората целуват ръцете му, подаряват му подаръци и се снимат с него. Всеки искаше да се докосне до него. А ние стояхме и гледахме това на екраните. И все пак както се казваше: „Не може да отидеш в Рим и да не видиш папата!”, така че отметнахме едно „трябва” от листа.
Видяхме папата, но въпреки затишието, облаците пак се скупчваха и вещаеха дъжд. Хората, въпреки всичко, бяха повече отколкото другите дни и опашката за влизане в катедралата беше три пъти по дълга, макар че не се знаеше кога ще бъде допуснат някой вътре. Мисията беше невъзможна.
Какво можехме да направим? Решихме да си пробваме късмета и да отидем до „Колизеума”, за да го разгледаме отвътре. Колизеят (на латински: Colosseum) е най-пространният и най-великолепният от амфитеатрите в Древен Рим, започнат от Веспасиан между 70 и 72 г. и завършен през 80 г. от Тит, като някои допълнителни промени са направени по времето на Домициан (81 – 96 г.).
С възможност да побере 70 хил. зрители, Колизеят е използван за гладиаторски борби, както и за други зрелища, като имитации на морски битки, лов на животни, екзекуции, възстановки на битки и драми с митологични сюжети. През Ранното средновековие сградата престава да се използва за представления, а по-късно служи за различни нужди – жилища, работилници, седалище на религиозен орден, укрепление, кариера и християнски храм.
Макар че в наши дни е частично разрушен от земетресения и извличане на каменни блокове, Колизеят остава един от главните символи на Римската империя и нейните инженерни постижения. Той е сред най-популярните туристически забележителности на град Рим и продължава да бъде свързан с Римокатолическата църква, като ежегодно на Разпети петък папата води факелно шествие, започващо в района на Колизея.
Взехме от едно кафене „coffee to go” и кроасани и се запътихме към метрото. Отново трябваше да минем през прословутата спирка „Термини” и да се прехвърлим на друга мотриса, за да стигнем до спирка „Колизеум”. Заради лошото време блъсканицата от хора беше повече от това, което ми се искаше и като типична жена започнах да мрънкам и да се ядосвам. Все пак изтърпях всичко и всички, за да стигнем до заветната цел. Пред „Колизеума” отново имаше безкрайни редици от хора чакащи да влязат, да излязат, да се снимат и да се разходят, въпреки дъжда, който вече се усилваше.
Попитахме за билети. Отговориха ни, че за този ден са свършили. Свършили? Как така свършили? Нямаше обяд. Снимахме се и тръгнахме към задния вход на дворцовия комплекс „Палатинският хълм”, намиращ се близо до „Колизеума”. Всъщност, за да сме точни римският стадион беше част от комплекса. Палатин е един от седемте хълма на Рим.
Според легендата Евандър, син на Хермес и нимфата Никострата (почитана в Древен Рим като Кармента) още преди Троянската война основава аркадската колония Пала̀нтеум (Палантий) на хълма, по-късно наречен Палатин. В подножието на хълма е пещерата Луперкал, където е живяла вълчицата, отгледала основателите на Рим – близнаците Ромул и Рем. Когато братята решават да основат град на мястото, където са отгледани, търсейки знак от боговете Рем отива на хълма Авентин, а Ромул избира Палатинския хълм. И двамата братя получават знак и въпреки че това на Ромул е по-силно, избухва кавга, в която Рем пада убит. Така Ромул основава град, който носи неговото име (лат. Roma) на хълма Палатин.
В Римския Форум, който се намира в подножието на този хълм, са открити останки на стени и на ров, които според някои учени може да са били „границата” на древния Рим.
Много векове наред римляните избират Палатин като място за живеене, защото е близо до Форума, но тъй като се намира на по-високо, той е далече от блатата, от жегите и от шума на тълпите и на пазарите.
Император Август построява тук новия си дворец, защото е искал да живее на същото място, където е живял и Ромул. Идеята харесва и на следващите императори, които построяват на хълма великолепни и грандиозни резиденции. Хълмът става постепенно един цял, огромен дворец.
След падането на Западната Римска империя много царе и императори отиват да живеят в сградите на Палатин. Едва през X век те биват изоставени и от богатите сгради са плячкосани мраморите и строителните елементи и материали, в резултат на което постепенно те се разрушават. През следващите 500 години тук се издигат няколко църкви и манастири.
През 1550 година кардинал Александър Фарнезе (който става впоследствие папа под името Павел III) купува Палатинския хълм и построява вила, заобиколена с градина с екзотични дървета, цветя и растения, един вид ботаническа градина – Орти Фарнезиани.
Археологическите разкопки започват след около 200 години. Археолозите решават да не пипат вилата на Александър Фарнезе и градината, въпреки че под тях се намират останките от двореца на император Тиберий (Домус Тибериана).
Пред входа на „Палатинския хълм” също ни информираха, че билети няма. Разбрахме, че он-лайн може да се закупят за следващия ден. Свободни билети имаше за 16:00 ч. Купихме два. А към 14:00 ч. щяхме да бъдем отново пред „Хълма”, за да разгледаме първо него.
Дъждът се усилваше. Какви варианти имахме освен да се приберем? Върнахме се обратно и пропътувахме пътя към нашия квартал с метрото. След това мокри и уморени седнахме в една пицария да обядваме. Хапнахме вкусна пица и се стоплихме. Час по-късно, отново в дъжда, се прибрахме.
След топла баня и чай, прекарахме остатъка от деня в мързелуване и чак вечерта излязохме, за да вечеряме.
Ден четвърти изглеждаше обещаващ. Приятен, слънчев и прекрасен. Рим отново ни зарадва с хубаво време като за последно. На следващия ден пътувахме и трябваше да видим каквото можем днес.
Около Ватикана намерихме сергия с магнити и други неща за спомен. Купихме подаръци за близки и приятели. Хапнахме, този път паста, и отново с метрото стигнахме до „Палатинския хълм”. За разлика от вчера, влязохме без проблем.
Разходката ни започна от баните на „Каракала”. Баните на Каракала са били обществени бани, или терми, построени в Рим между 212 и 216 година, по време на управлението на Император Каракала. Останките от баните са известна туристическа забележителност.
Комплексът е бил 225 м. дълъг, 185 м. широк и 38,5 м. приблизителна височина и е можел да побере от 2000 до 3000 души. Състоял се е от frigidarium (студена стая), tepidarium (средна), и caldarium (гореща стая), както и две palaestra (гимнастически салон за борба и бокс). Специален Акведукт е бил построен, за да снабдява баните с вода, който днес е напълно разрушен.
Баните на Каракала са били по-скоро център за почивка, отколкото бани. Имали са и обществена библиотека. Като всички други обществени библиотеки в Рим, имало е две отделни и еднакви по размер помещения – за книги на гръцки и латински.
Сградата е била отоплявана от hypocaust – подземна система с въглища за затопляне на водата.
Баните са отворени за посещения. Достъпът е ограничен до отделни части, за да се избегне увреждането на мозаечните подове, въпреки че уврежданията вече са очевидни.
Минахме през градините на римските управници, баните на тях и жените им. И то какви бани! Какви басейни! Представях си как са се къпали по цял ден и са се излежавали, докато са пили вино и са откъсвали грозд от чепката с грозде, а прислужниците са им веели с палмово листо. Как са се разхождали в градините и дворците си и не са правели нищо, освен да се чудят какво да си облекат и кои златни накити да си сложат.
Мястото бе историята на Рим в цялата си мащабност и величие. „Ето ти камъни колкото искаш! Гледай!” ми бе казано и аз се разхождах, снимах, гледах, попивах като гъба. Минавахме покрай колони и сгради колкото нашите жилищни блокове, но запазени красиви в корински и йонийски стил, богато оформени сцени от историята по камъните, впечатляващи фризове. Въобще мечта! Да се чудиш как са ги правили, как са ги издигали на такава височина, колко време са мислили една сграда и колко време са я строили, така че да я има и днес пред нас. Разбира се, не в цялостта си, но все пак, ако имаш очи да я видиш, можеш. След бурния живот, след смятана на императори и управници, след земетресения, пожари и грабителства, старият Рим беше там.
Час и половина по-късно бяхме пред входа на „Колизеума”. Най-после щях да го видя отвътре. Разходката ни започна от външната страна. Самият стадион представлява кръг, затова направихме почти пълен кръг, за да стигнем до стълби, които да ни отведат в горната му част. Там, където е сядала публиката. От там ясно се виждаше разположението на стадиона. Трудно можех да си представя гладиаторите и битките, но не и шумът на хората, тъй като дори след толкова хиляди години, той беше на лице. Качихме се още едно ниво на горе. Погледнато от високо всички представляваха големи мравки, които обикалят. Виждаше се ложата, в която е седяло императорското семейство, докато гледа игрите. А останките долу всъщност представляваха онова, което е било под арената. След изкачването нагоре, слязохме на долу. Минахме през входовете към арената, откъдето са излизали гладиаторите или животните, за да се докоснем до усещането, което те са имали от заобикалящата ги атмосфера. Разбира се, изключваме представата, че ако не се биеш ще умреш или че ако пръв не убиеш тигъра, той ще довърши теб.
Разходката ни трая около час. След това излязохме, обиколихме парковете в околността, улиците около „Колизеума” и се върнахме в метрото. За наш лош късмет една мотриса беше повредена и друга не можеше да дойде, не можеше и да тръгне. Хората прииждаха, но нямаше шанс да се използва метрото. Не и от тази станция. Изчакахме известно време. Полицаи опитваха да спазват реда и да разговарят с гневните граждани. В крайна сметка се върнахме обратно към изхода, за да намерим друг начин на придвижване. Решихме да е с автобус. Останахме на една спирка и зачакахме този, който можеше да ни отведе в кварта ни, близо до улицата, на която бяхме отседнали. След половин час автобуса дойде. По това време в Рим беше започнал час пик. Движението беше отвратително. Движение всъщност нямаше. Такова задръстване не бях виждала, макар да живея от години в голям град. Такова нещо никой не е виждал. И ако при нас лентите са две или три на пътното платно, то в Рим също са толкова, но никой не ги спазва. Така в посока видях пет реда превозни средства, заемащи три ленти и още толкова от другите три страни или четири. Никой не можеше да каже кой на къде отива, на къде завива, как, защо. Пълен хаус. И само онези, които караха скутери, електрически тротинетки или малки коли тип „Смарт” успяваха да се промушат. Сега разбирах защо има толкова много от тях. По едно време гарнизон от полицейски коли се опитваше да мине, но за разлика от при нас, никой не им даваше път. Наложи се да пускат сирени, да свирят, да се промушват. А и пешеходците не спираха. Минаваха между превозните средства, заобикаляха ги. Ако можеха щяха да минават през тях.
Ние бяхме наврени в автобуса, който приличаше на буркан с кисели краставички, така бяхме набутани едни в други. Няколко пъти ме настъпиха, бутнаха, ритнаха и какво ли още не. Даже ми направиха забележка за раницата. Заемала място в пространството. Научих думата „skuzzy” (извинете). Една жена ми я каза поне пет пъти, докато се сблъскваше с мен, защото шофьора тръгваше и спираше рязко. Трудно бих могла да опиша това пътуване от точка А до точка Б, което продължи час и половина. Накрая едвам се измъкнахме от автобуса. Заявих, че повече на автобус в Рим няма да се кача. Та, пешеходците се придвижваха по-бързо. Ако бяхме последвали примера им щяхме да стигнем за същото време, но поне нямаше да се тъпчем с още 50 човека.
Успяхме да стигнем до квартирата. Починахме и се преоблякохме, за да отидем да вечеряме за последен път в италианската столица. Вече нямах търпение да се върна в България, в малкия ми роден град, където първо щяхме да поостанем. Щеше да ми се стори като най-тихото райско кътче, където да лежа, седя и да мързелувам. Хилядите крачки изминати за тези четири дни, стигаха за месец.
Сутринта приготвихме багажа, изпихме по едно кафе и закусихме, този път без да бързаме за никъде и след това отново с метрото минахме през „Термини”, взехме автобуса и стигнахме до летището, за да се качим на самолета и да се приберем.
Цялото преживяване беше безценно и всепоглъщащо. Една мечта беше осъществена. Едно приключение, което щях да помня, въпреки всичко. Рим определено си заслужаваше. Бих го препоръчала на всеки и затова написах и този пътепис. И за всеки случай, ако можете избягвайте метрото и автобусите в Рим. Ходете пеша. Ако не го направите бихте изпуснали много неща, защото там всяка сграда е история, всяко място е уникално, можете да видите хиляди неща, които тук не са казани. Най-малкото, ако се загледате в имената на улиците, в сградите, фасадите, покривите, лампите, тротоарите, в какво ли не е, ще разберете, че всичко е забележително само по себе си. И задължително пийте едно коктейлче на някой „rooftop” с изглед към някоя от църквите, площадите или емблематичните сгради. И ако успеете да видите „Сикстинската капела” пратете ми снимка, защото аз така и не успях. Може би това е знак, че трябва да отида пак там да си довърша обиколката. Може би, но друга година. За сега, pardon, Roma, трябва да си ходя!
Светлана Бошов

