Приключението Рим започна за мен още докато бях студентка и говорехме за всичко, което е представлявал той. За силата и мощта, за историята оставена след неговите управници, за религията, за сгради, архитектура, скулптори, изкуство, за Да Винчи, Бернини, Микеланджело, за величествения колизеум, за Ватикана, папата и още и още. Така че „мечтата за Рим”, както се казваше във филма „Гладиатор”, се развиваше в главата ми и след като завърших културология. Да отида, да видя, да докосна, да запаметя и изживея.
До там щяхме да стигнем със самолет. Тъй като до този момент не бях летяла със самолет, се притеснявах най-вече дали всичко ще е наред с багажа ми. Надявах се да не се налага да си изхвърлям шампоана или крема. Всичко мина по мед и масло, както се казва. Следващото беше самото излитане. За щастие до мен седна един мъж, който ми разказваше как преди да дойде бил участник във верижна катастрофа и това, колкото и парадоксално да звучи, ми помогна с вълнението покрай тръгването на самия самолет. Пътуването с него и кацането вече не бяха толкова впечатляващи. Все едно се возиш на автобус, макар че си във въздуха.
Пристигнахме в Рим по обяд. От летището хванахме един автобус, който за половин час трябваше да ни откара до място наречено „Термини”. Докато пътувахме оглеждах къщите, хората, колите отвън. Приличаше ми малко на Солун в Гърция, на нашите сгради също, но определено трафика беше несравним. И все пак нищо не бях видяла от него.
„Термини” е нещо като гара разпределителна за всичко – метро, автобуси, таксита, автомобили, хора минаващи през станциите, туристи отиващи на някъде с куфари, сакове, чанти. А след всички тях оставаха следи. Боклуци, цигари на всякъде, хартии, брошури, храна, напитки… Каквото даже не можете да се сетите. И в този момент някак си мечтата за Рим стана малка и нищожна. Представата ми за него се изпари. Всичката ми мисъл за италианската столица като място на култура, красота и свобода oстана на „Термини”. Свободата представляваше захвърлен боклук. И сред тълпите от хора усетих как се разочаровам.
И все пак се качихме на метрото, което да ни откара близо до мястото, в което щяхме да отседнем. След това продължихме пеша. Бяхме в тази част на Рим, в която се намираше Ватикана и някои други забележителности като замъка „St. Angelo”. Тук беше по спокойно и сравнително тихо.
Настанихме се, преоблякохме се и излязохме, за да се разходим. Преди това седнахме да обядваме и за първи път вкусих истинска италианска пица. Близо до барчето, в което ядохме, се намираше „Piazza del popolu” т.е. „Площада на народа”. Отправихме се към него.
Там ме очакваха две църкви и първият от многото обелиски, които щях да видя, докато сме в града. На площада имаше както туристи, така и местни, които се разхождаха. Срещу двете църкви се намираше музеят на Леонардо Да Винчи, който обаче не работеше. Както повечето хора и ние се разходихме, обиколихме църквите, които както знаете са различни от нашите. Нямат икони, богато изографисани иконостаси и стени. Но пък по размер, притежание на скулптори и архитектура бяха несравними. Снимахме се и продължихме.
Пътят ни водеше през улиците, които съхраняваха магазини и бутици, който ние можехме само да гледаме като „Dolce and Gabana”, „Chanel” и др. с пет артикула, но на цени, които няма как да си позволим. Стигнахме до така наречените „Испански стълби”. Намират се на Пиаца ди Спаня и са съставени от 138 стъпала, създадени през 1723 г., които по друго време на годината са изпълнени с цветя, цветове и красота, но сега бяха изпълнени единствено с хора. Огромен мравуняк, който се движи, събира, разминава, снима и жужи. Над самите стълби се стигаше до друга църква Тринита деи монти. Построена е между 1721 и 1725 г., поръчана от кардинал De Tencin, която съхраняваше пред себе си още един обелиск. Не пропуснахме да влезем и в нея.
Продължихме дневния си поход като следваща цел бе фонтанът „Di Trevi”, бароков шедьовър и един от най-известните фонтани в света. Името му е „Треви“, защото свързва три улици (на италиански tre vie). Той е построен през 1762 г. от Никола Салви. Скулптурите във фонтана са на Пиетро Брачи. В центъра на фонтана е фигурата на бог Нептун (Океан), а от двете му страни има по една женска фигура, алегории на изобилието и здравето. Смята се, че ако човек хвърли монета в него, някой ден ще се върне отново в Рим. Мъжът ми го беше направил първият път.
За жалост, наша и всеобща, фонтанът не работеше. Беше затворен и спрян за ремонтна дейност и почистване. Успяхме да го снимаме, но се ядосах на късмета си. Решихме, че може би моментът или сезонът е такъв. За да не съм капо, наснимах всичко в околността.
По пътя към комплекса на Виторио Емануеле II, се озовахме до не по-малко известната Траянова колона. Която била издигната през 113 година на Траяновия форум в Рим, в тесен двор зад Базилика Улпия, в чест на победите на император Траян над даките. Висока е 35 м с пиедестала, с диаметър 3.7 м. Състои се от 23 цилиндрични блока от бял карарски мрамор всеки по 32 тона и капител 53 тона, колоната е куха с вътрешна вита стълба със 185 стъпала до площадката на върха. В основите ѝ са били положени Траяновите останки. Украсена е със спирален барелеф в 24 оборота, който изобразява епизодите от войната на император Траян с даките (101 г. – 102 г. и 105 – 106 г.), който е много ценен за военната археология. На върха на колоната била поставена статуя на Траян, изчезнала през Средновековието. Папа Сикст V през 1587 г. поставя статуя на св. Петър, която стои и до днес.
В дясно от колоната имаше парк, който водеше до комплекса на Виторио Емануеле II, обединил Италия през 1870 г. Паметникът е построен от Джузепе Сакони от 1885 г. до 1911 г. и е висок 81 м. Огромна сграда, криеща в себе си високи кулони, скулптори, стълби, мозайки, релефи и гигантизъм, целящ единствено да смачка простолюдието и да извиси владетелите. Така го възприемам аз.
На покрива на комплекса се намираше коктейл-бар от типа „ROOF TOP”. Място на покрива с гледка. Едно от многото подобни места в Рим. Настанихме се на една маса, поръчахме коктейли и в този момент в дясно от нас светна с цялата си мощ и красота „Колизеума”. Бях достигнала до мечтаната забележителност, символът на Рим, но беше късно да го посетим. Насладихме му се само от покрива. Засега.
На следващия ден станахме рано и тръгнахме към замъка ,,St. Angelo”, който в миналото е бил затвор, крепост, казарма и какво ли още не, а сега беше сграда музей, в която се съхраняваше историята на Рим, Ватикана и всичко случвало се през годините на тяхното съществуване. Чувствах се като във филма „Ангели и демони”, създаден по книгата „Шестото клеймо” на Дан Браун, където главният герой търсеше отвлечените кандидати за нов папа и една от неговите спирки бе на това място.
Нашата разходка в замъка започна от външната му част и стигна до вътрешната преминавайки през тунели, мостчета, изкачвайки се по етажите. Останахме впечатлени от богато изрисуваните тавани, орнаментика, скулптори, макети и двете скулптори на архангел Михайл. Ангелът, който мястото почиташе. Едната скулптора беше в двора на зданието, а другата беше на самият връх на сградата. Нея успяхме да я видим още в мига, когато стигнахме до покрива, който откри пред нас целият Рим. В дясно се виждаше Ватикана, р. Тибър, църквите в околността, всички нови и стари сгради. Можеше да се види как новото бе проникнало в миналото и как те взаимно бяха изградили настоящето.
От там се насочихме в посока Ватикана. Преди да се озовете на площада пред самата катедрала „Свети Петър” има друг площад, където можете да видите стотици хора, който отиват на там или се връщат, пият така нареченото „coffee to go”, хранят се, купуват сувенири, свирят, деца, които играят, родители, които им се карат. Въобще палитрата на света буквално. Тук се намират и някой от посолствата на държави като Бразилия, Япония и др. Пътят води към отворения площад заобиколен от величествените сгради около самата катедрала, която е в центъра на всичко. Това е най-голямата, най-богатата и най-пищната църква в Италия. На върха ѝ има огромен купол с кръст, а около него можете да видите скулптори на самия Иисус и апостолите – единадесет на брой. Самият Петър, чието име носи катедралата, не е там. По всяка вероятност има огромна скулптора в самата сграда или място посветено на него. Да не говорим, че цялото място носи името на светията. В центъра на площада има още един обелиск, а от двете му страни са изградени два фонтана. До единият се намираше известната скулптора „Незнайните ангели”, посветена на мигрантите, създадена от канадския творец Тимъти П. Шмалц. Щом погледнете нагоре към сградата ще видите скулптори на всички светии почитани от църквата. Погледнете ли на дясно и нагоре върху другата сграда ще видите още почитани светии. Преброихме повече от шестдесет.
Тук множеството от хора е повече от където и да е другаде. Освен това през целия площад се вие опашка на желаещи да влязат в „Сикстинската капела” и музея на Ватикана. Хората платили си за цялата екскурзия до Рим имат предимство, както и тези дали около сто евро на хора, предлагащи билети и „гайд”, който да ги ”вкара” на двете места, да им покаже всичко и разкаже подробности за едно или друго. Важно е да спомена, че човекът измислил и изградил почти целият Ватикан и Рим е почитан от църквата и негова скулптора видяхме в замъка „St. Angelo”. Този човек носи името Лоренцо Бернини. Един от най-известните скулптори и майстори в занаята.
Едно нещо обаче ме потресе там на това свято место. Изпитвах възторг и духовно пробуждане. Имаше нещо магично, привличащо, одухотворяващо, но под кулоните, под самите сгради, в тази пищност, богатство и величие виждах хора гладни, без дом, с раници на гърба, лежащи безжизнени, просещи и добрата католическа църква с папата ѝ и всички служители, монахини, архиепископи и т.н. не даваха пет пари за тях. Може и да не е така. Може да полагат грижи и в крайна сметка да има място, където да помагат на тези хора, да се грижат за храната им, но казвам какво видях и какво ми направи впечатление.
Видяхме, че да влезем и да разгледаме „Сикстинската капела”, е трудна работа. Трябваше да дойдем сутринта и да си пробваме късмета отново. Съмнявах се, че дори тези на края на опашката щяха да успеят до края на деня да влязат.
Седнахме да обядваме и да помислим как да протече деня от тук на сетне. Разбира се, ядохме пица и паста.
И така решихме да сменим посоката и да отидем до друго популярно място – „Piazza Navona”. Площад известен с трите си фонтана, които освен всичко останало притежават богати украсени скулптори. Според някои, това е най-красивият площад в целия свят. Не само заради неговите статуи и фонтани като Фонтана на четирите реки на споменатия по горе Лоренцо Бернини, но и поради неговите измерения. Построен на мястото на древноримски стадион за атлетически състезания през 1 век от император Домициан, където римляните са идвали да гледат agones („игри”). Днешното име на площада вероятно идва от in agone, което след това става nagone и накрая navona, което означава „голям кораб” на италиански. И все пак площада си остава уединен.
Тръгнахме натам като предпочетохме малките павирани улички, които макар и приятни и без прекалено много автомобили, бяха едно малко предизвикателство, защото на малките улички задължително имаш някое кафене или ресторантче, изпълнено с хора, няколко магазинчета, хора, които се опитват да стигнат от едно място до друго, паркирани превозни средства и някой, който се опива да премине със собственото си превозно средство. Но взехме по един сладолед и въпреки всичко вървяхме към новата заветна цел.
Пристигайки на „Piazza Navona” разбрахме, че и тук тече ремонтна и почистваща дейност около и в самите фонтани. Фонтани всъщност нямаше. Бяха преградени и през прозорчета в самите прегради можеше да се види какво всъщност представляват те. Леко разочаровани седнахме на тротоара и доядохме сладоледите си.
След това отново между сградите и минавайки по уличките отидохме до „Пантеона”, бивш древноримски храм в Рим, посветен на всичките богове. Понастоящем е католическа базилика, посветена на Богородица и Мъчениците. Пантеонът е построен между 118 – 128 г. сл.н.е. Той е сред най-големите инженерни достижения на античността, достигнали до наши дни. Разбира се, както пред всяка друга забележителност имаше опашка, но все пак за десетина минути влязохме вътре, където ни очакваше впечатляващата архитектура и красота на базиликата. Успях въпреки хората да снимам всяко кътче от нея посветено на някого. Гробницата на самият Виторио Емануеле II беше тук, както и на много други.
Когато излязохме от „Пантеона” бе вече късен след обяд, което ни накара вече уморени да тръгнем обратно към квартирата, за да починем, да се изкъпем и след това да излезем да вечеряме в някое от многото ресторантчета в квартала ни.
Светлана Бошов
Следва продължение.
