Казвам се Симеон Хр. Арнаудов. Роден съм в град Етрополе на 18 юли 1928 г. Родната ми къща се намира на ул. „Ген. Гурко” 15. Тя е много стара и е строена по турско време, но сега е обновена от дъщеря ми Кристина и зет ми Людмил.
Жена ми е бивша учителка от „69-то” софийско училище и е пенсионерка на 92 години. Аз съм бивш електротехник и съм пенсионер на 96 години.
Имаме две дъщери. Павлина е завършила икономика и сега я пенсионираха от системата на МВР. Зет ми Емил е пенсиониран генерал от системата на МВР. От тях имаме внук Габриел и внучка Елена.
Втората ми дъщеря Христина е завършила педагогика и сега е пенсионирана учителка от „108-мо” софийско училище. Зет ми Людмил е пенсионер от частния сектор. От тях имам внук Цветан и внучка Симона.
Всички внуци са с висше образование и работят в Ай Ти сферата.
От къде идва фамилия Арнаудови?
Името Арнаудови се е получила заради облеклото, което носело цялото семейство на Цено Арнаутина. Всички са се обличали с охридка носия, която много приличала на арнаудската т.е. албанската и етрополци започнали да ги наричат „арнаутите от горната махала” и така се получила нашата фамилия Арнаудови.
Корена на нашия род, който се е заселил в Етрополе е от южните-югозападни земи на Балканския полуостров. Това е установено от историците и изследователи на рода като Александър Тацов, Панчо Павлов, Кръстьо Матеев и Иван Кацаров, които посочват и селището Москополе.
С какви хора може да се похвали вашия род?
Аз се гордея с някои потомци на Цено Арнаутина, какъвто е прадядо ми свещеник Михаил. Той по време на турското робство е бил член на ЕТРК и участвал при създаването му в присъствието на Васил Левски и Тодор Пеев. Той е бил подозиран, наблюдаван и често привикван на разпит в Конака от турските власти. Обвинявали го, че освен църковните си проповеди, бонтувал богомолците.
Една тъмна вечер, когато се прибирал към вкъщи, му е устроена засада и е стреляно по него, но се е спасил и се е прибрал невредим.
Неговият първи братовчед Симеон Кръстев Арнаудов е бил четник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В третия поред ожесточен и кръвопролитен бой с турците пада убит. На около двадесет годишна възраст той загубил живота си. В разцвета на своята цветуща младост пълна с мечти и желания за свободата на милото отечество България.
Дядо ми Симеон е син на свещеническо семейство. След смъртта на баща му е ръкоположен за свещеник. Той е бил известен в духовните среди на гр. Етрополе. Две от дъщерите му са били калугерки. След като починал Иларион, управителят на манастира „Света Троица”, Симеон е бил определен за предстоятел на същия, като се е грижил за неговите нужди. Освен църковните си задължения и своята енория, той обслужвал енорията на село Лопян доста време.
След освобождението дядо ми е бил назначен за архиерийски наместник в околията със седалище гр. Орхание и е избран за член на епархийски съвет в град Ловеч.
Неговият най-голям син е завършил Софийската духовна семинария. През Балканската война е мобилизиран, изпратен в ШЗО на първата фронтова линия, където загинал от неприятелски снаряд.
Освен към църквата и своята енория дядо ми е бил и активен общественик. Участвал е във възстановяването на читалище „Напредък” и е бил библиотекар на същото. Участвал е в създаване на пчеларско дружество в града, в основаването на „Райфайзеновата” каса, в комисията за раздаване на помощи на населението по време на Балканската война, в създаване на застрахователно дружество за едър и дребен рогат добитък, в създаването на млекарска кооперация в града, в хигиенната комисия на града и още много полезни дела за Етрополе.
Свещеник Симеон цели 42 години изпълнявал църковна и обществена дейност с благост и доброта. Пенсионирал се е на 65 години с рано побеляла коса и брада, с благородна осанка на лицето, скромен, уважаван, почитан и много обичан от съгражданите си. Той напуснал земния си живот на 08 декември 1949 г. И както тихо живял, така и спокойно умрял.
В деня на погребението му целият град се стекъл, за да го придружат и изпратят до неговия гроб в двора на църквата „Св. Георги”, в който е и неговият баща свещеник Михаил Симеонов Арнаудов.
Какво си спомняте от вашето детство и юношество? Как изглеждаше града тогава?
Спомням си, че имаше една единствена детска градина в града, която децата посещаваха безплатно. Учителката Каролева ни показваше разни полезни игри, четеше и ни разказваше приказки и в двора на градината имаше една люлка и една пързалка.
Началното си образование започнах в т.н. „горно” училище (ОУ „Христо Ботев”), което е близо до кулата на градския часовник при учителката Жива Ботева.
Прогимназиалното си образование завърших в град Скопие, където семейството ни живееше и баща ми работеше в БДЖ гара Скопие. На следващата година се роди брат ми Ботьо и майка ми с децата си се прибра в Етрополе. Тук той израсна и завърши гимназия. След това записа зъботехника в София и стана много добър зъботехник. Жалко, че почина много рано.
По онова време имаше война между СССР и Германия и баща ми бе мобилизиран и остана да работи в БДЖ гара Скопие.
Столицата ни София бе бомбандирана от американски и английски самолети. Част от софиянци се евакуираха в Етрополе и града стана доста оживен. Като по традиция всяка привечер етрополци и евакуираните софиянци се разхождаха по главната улица от часовниковата кула до големия пазар и обратно. Тук хората се запознаваха, сприятеляваха, уговаряха и разходките бяха много приятни. По протежението на тази улица имаше няколко кебапчийници, които така апетитно ароматизираха въздуха, че никой не можеше да устой да не си купи кебапчета.
Спомням си, че много преди да се евакуират софиянци, в града имаше един кмет на име Борис Заимов, който заслужава да бъде споменат. Този човек беше решил въпроса с кривите улички на стария град. Той изправи и подобри почти всички улици и построи голям плувен басейн за гражданите и курортистите на Етрополе. Тогава имаше много летовници. По-късно бе изградена една климатична гимназия, в която учеха деца от цялата страна, но сега не ми е известно дали функционира.
По това време аз участвах в театралната трупа към читалище „Напредък”. Режисьор ни беше учителя Кръстьо Мишев и репетирахме пиесата „Хъшове”. На няколко репетиции бяхме посетени от етрополеца кино-режисьор Янко Янков и неговия приятел артиста Стефан Сърчаджиев, които ни дадоха известни съвети. Но не успяхме да изиграем пиесата на определената дата, защото един от актьорите беше арестуван по политически причини и изпратен в софийския затвор, където стоя до 09 септември 1944 г.
Известно време след като свърши войната в Етрополе се откри смесена гимназия „Христо Ясенов”, където аз съм завършил гимназиалното си образование.
Всяка есен ученици и учители ходехме в гората и си набавяхме дърва за през зимата в училището. А през пролетта садяхме борови гори в околностите на града.
След известно време бях извикан в редовете на Б.Н.А, за да обслужа редовната си военна служба в гвардейски конен полк в София.
След казармата постъпих на работа в Т.О.Н.С. в отдел финанси (при бирника на общината). На следващата година записах двегодишен, предквалифиционен курс по електротехника със специалност силни токове. След като го завърших бях разпределен на работа от съответното ведомство за язовир „Сталин” (яз. „Искър”). Отговарях за елекро съоръженията в язовирната стена, водовземната кула и савана на тунела за ВЕЦ „Пасарел”. След две години бях назначен в командна зала на ВЕЦ „Пасарел”. След седем пък в командната зала на ВЕЦ „Кокаляне” и след четири в ТЕЦ „Тр. Костов”.
Пенсионирах се на 18 юли 1988 г. Живея в София в ж.к Дружба. Като по-млад пенсионер се занимавах с обществена дейност в района около блока. Сега повече от времето си прекарвам в апартамента, чета проза и поезия, пиша по някоя рима за приятели и познати, пиша, описвам и дописвам родословното дърво. Слушам сериозна, забавна и народна музика. Следя настоящите събития и така си запълвам времето, за да не мисля за трудните дни на старостта.
Дъщери, зетьове и внуци се грижат за мен и моята баба, за което сме им много балгодарни.
Как трябва да опазим от миналото си?
Сега в града ни има няколко запазени старинни къщи. Стопаните им трудно ги поддържат. Те са построени в типичен етрополски стил на два ката, като първият е предназначен за табакна и отглеждане на животни, а вторият за стопаните. Тези къщи заслужават да бъдат съхранени.
Етрополе в далечното минало е бил на оживено пътно кръстовище и е бил значим търговски, занаятчийски и рударски град. Този град е съществувал в далечните римски времена, когато около него е имало само села и махали. За да сме горди със своето минало, трябва да знаем своя род и да помним, за да градим своето бъдеще.
Интервю: Светлана Бошов
