Толкова България обичаш!
Толкова! Колко?
Казваш го, пишеш го,
а ако има война, криза някоя,
ако нещо не ти се понрави,
шапката ти се накриви,
ще си вземеш багажчето
и хайде на летището.
Ще се качиш и отлетиш
където и да е,
само тук да не е!
Защото толкова я обичаш!
Ако ти кажат: „Бий се!”,
ще отговориш: „За какво?”
и ще бягаш като мишка
от потъващия кораб.
Пука ти какво ще стане!
Нека друг се дави!
Кажат ли ти: „Помагай!”,
Веднага ще попиташ:
„А на мене кой?”
и гръб ще обърнеш.
Ще си хапнеш, пийнеш,
после ще си легнеш.
И на съвестта ти
няма да тежат
деца, майки, баби,
бащи, братя, братовчеди.
Няма и да помислиш
за съседите отсреща,
камо ли за онзи,
дето седи на пътя
и с мръсни ръце проси.
„Нека проси, като го мързи.
Мързи го да работи!”
И ще тръгнеш по задачи
смеейки се на всички
тези нещастници.
Тези, бедните
като църковни мишки
и ги мързи, и ги мрази!
Защото ти си болен!
От завист, от несполука,
от злоба, мъст и никога
няма да си вземеш поука!
„Така се оцелява тука,
а не с някаква си борба,
не с помощта!”
Толкова да обичаш България!
Ти, дето боклука свой
през терасата изхвърляш.
Дето изпушената цигара
ще стъпчеш с крак,
да носи твоето денка
в земята за вечни времена.
И до откат с клаксона
да свириш на та’я майка
с детето, дето само се влачи.
На детето си ще кажеш:
„Ма, я набий го то’я.
Какво на важен се прави?”
И в училището
с госпожата ще се караш,
че твоя ангел небесен,
пак бил е наказан.
Че по-умен е от всички,
а те го карат, моля ти се,
още глупости да учи.
Така и на дивана си седиш
и по екрана крещиш,
че ти’я пак окрадоха
твоите пари, нашите пари.
Пак застанала някаква,
дето сложила си
хеурон в устата,
силикон в гърдите,
но я гледаш, сеирджия,
пък дъщеря си не виждаш!
И ще сечеш безразборно,
без да ти е казано
по колко и от къде.
И цветята ще стъпчеш
на онази бабушкера,
която тук ги посади
за красота и цвят,
в градинката пред входа ти.
Не я беше срам!
То се пита. Не е ли така?
И във водата
отрова ще изсипеш.
И във въздуха,
който сам дишаш,
болест и смърт ще пускаш.
Но защо? Защо?
За пари, за слава,
че убил си хиляда
И затова всеки ще ти каже:
„Велик си, евала!”
Така да я обичаш
тази мила твоя родина!
Лицемер!
Обикаляш я, а нищо
от нея не виждаш.
Само знаеш да плюеш
и да я мразиш.
Ти и себе си мразиш,
ама да се отървеш
от себе си, не можеш!
Да затриеш страната
с малки крачки,
да плюеш по паважа,
виж, това можеш.
И храчиш и плюеш.
А след себе си
какво ще оставиш?
Голямо и кафяво нещо,
дето мирише и
твоята душевност носи.
…………………………………………………………………………………….
Той, акъла ти толкова,
пък уж всичко знаеш,
като грахово зърно,
като на кокошка,
като на щраус,
дето много се пери,
но види ли опасност,
в земята глава ще скрие.
Така обичаш ти!
Така обичаш!
