Д-р Дончо Манолов не беше просто педиатър, той беше опора, утеха и надежда за стотици деца и техните семейства в Етрополе през 80-те години на миналия век.
Като завеждащ детското отделение, той не просто лекуваше болестите, а лекуваше и душите, с топлата си усмивка, с добрата дума, с неуморната си всеотдайност.
За него медицината не беше професия, а призвание.
Денонощно бдеше над малките си пациенти, често пренебрегвайки собственото си спокойствие в името на тяхното здраве. Родителите му вярваха безрезервно, а колегите му се учеха от неговия професионализъм и човечност.
Ето какво казва доктор Манолов през далечната 1984 година:
Тук работя вече много години- започна разказа си беловласият лекар Данчо Манолов, завеждащ детското отделение на Районната болница в Етрополе.
При педиатрите е много важно да няма текучество на кадри.
Поемаш децата, лекуваш ги, подлагаш ги на профилактични прегледи, срещаш се с тях десетки пъти. Опознаваш тялото и душата им като на собствени деца.
И така моите деца, аз имам право да употребя този бащински израз, израстваха пред очите ми.
Децата, които аз поех от ръцете на д-р Пеев, завеждащ акушеро- гинекологичното отделение, който работи тук също от двадесет години, са вече войници.
Когато дойдох тук преди двадесет години създадох детската отделение с десет легла и шест години работех сам.
По всяко време на денонощието съм бил на разположение, защото детето не се разболява по график.
През моето отделение са минали петнадесет лекари, вижда им се тежко и отиват другаде, а това не е добре, защото децата както казах, се опознават с години.
Доктор Шунтеров работи тук всеотдайно петнадесет години.
За двадесет години детската смъртност непрекъснато намалява и два пъти е стигала нулата.
През време на Националния преглед през 1982 година детската ни консултация бе класирана на второ място в страната.
Познавам дето се вика, всяко второ дете в селищната система, защото всеки четвъртък обикалям и околните села за прегледи.
Сестрите ми са опитни, с дългогодишен стаж и се отнасят с децата майчински.
Децата израстват пред очите ми, проглеждат, нариват се със сили и някой ден току-виж срещна на улицата някой юноша и в променените му от годините черти позная някое от моите деца.
Поклон пред паметта му!
