Валя Радева Шопова е на 60 години. Родена и израстнала в гр. Етрополе. Тук създадава и своето семейство. Омъжена, има една дъщеря и е щастлива баба на две момиченца. Основното си образование завършва в ОУ „Христо Ботев” гр. Етрополе. Средното също в Етрополе. Единствената ѝ мечта била да стана начална учителка и кандидатствала в ИДНУ „Надежда Крупская” гр. София – специалност начален учител. Приета е и завършва, а през 1984 г. е разпределена в ОУ ,,Кирил и Методий”, село Брусен. През 1989 г. става част от екипа на ОУ ,,Христо Ботев” гр. Етрополе, редом с неините първи учители, от които се учи всеки ден.
В последствие /задочно/ продължава образованието си в СУ ,,Св. Климент Охридски” гр. София, отново в специалност НУП – първо бакалавър, след това магистър. Не се примирява с наученото, иска ново и ново. Започва и професионалните квалификационни степени – 5, 4, 3, 2 и 1. Всичко, което придобива като знания и опит, споделя с колегите си. Провеждат обучения, семинари, работни срещи, изнасят и коментират уроци, обменят опит. Екипната работа била на ниво. Така може да потвърди тезата, че „учителя се учи всеки ден”. С много от колегите пресичат пъитщата си именно в ОУ „Христо Ботев” гр. Етрополе. И до днес поддържа връзка с всички. С други остарат един екип до пенсионирането ѝ. Сега, отстрани, пак следи новостите в образованието, контактува с родители, ученци, колеги – връзката ѝ с училището е много силна.
Как припознахте професията на учител за ваше призвание? Какво ви вдъхнови?
Любовта към децата се породи, когато самата аз бях дете, ученичка. Много често моите съседи оставяха децата си при мен, за да свършат някоя и друга задача. Понякога достигаха до 5-6 деца. И аз като най-голяма ги организирах, правех се на учител, ”копирах“ поведението на мойте преподаватели. Исках да приличам на тях – строги, справедливи, даващи знания и любов на всички. Другото, което ми помогна да се изградя като учител, е спорта – активно тренирах волейбол, участвах в състезания по лека атлетика. Именно спорта ме научи на дисципина, воля упоритост, екипна работа, увереност, научи ме как да понасям и загубите. Умеех да организирам отбора. С една дума вдъхновиха ме учителите и обичта към децата. Когато започнах работа установих, че времето прекарано с деца минава по различен начин, прави ме много по-жизнена, по-съсредоточена и има моменти, в които преливам от енергия. А какво ми взима? Много често като се събудя от сън, първите ми мисли са свързани с работата, дори и в почивните дни. Живеех с болката и радостта на всеки мой ученик. Родена съм на 15 септември – може би и датата има някаква символика. Учителската професия наистина е призвание и дълг на всеки, който е поел този път. Първо е необходимо да имаш голямо търпение, второ – да бъдеш близко до детето, да можеш да го разбереш. За мен децата останаха едно мое цяло семейство. И до ден днешен като ги срещна – те ми се радват, аз им се радвам, с родителите поддържам връзка, радвам се на успехите им, следя тяхното израстване и реализиране.
Колко години работихте като учител в ОУ „Христо Ботев”? Какво си спомняте от този период?
В ОУ „Христо Ботев” работех от 1989 г. до 16 септември 2024 г. /35 години/. Отделно от първи до осми клас също съм учила тук, така че 43 години всеки ден съм прекрачвала прага на родното училище – моят втори дом. Спомените са много и в момента ми минават като на филм. Но определено винаги помня първият учебен ден с всеки випуск, минават четири години и следва раздялата с тях. Пазя си техните писъмца и картички. Това е голямо вълнение. Учениците са различни и е доста трудно на началния учител да направи от тези ученици едно цяло ядро, един колектив, за да може след това да работи с него по-лесно. Само който е бил начален учител, може да рабере тази ,,магия”. Всяко дете е специално само за себе си и трябва да му спечелиш доверието. Друго, което не се забравя са праниците, изявите, екскурзии, рождени дни, занимания, уроци, състезания – много са моментите и трепетите, които остават в съзнанието на един учител. Искам да споделя и един мил спомен, с който се гордея. Това е, когато в училище трябваше да посрещнем посланникът на кралство Нидерландия – Томван Оорсхот, като в неговия екип беше и дъщеря ми, вече реализирал се млад човек. Тя също е завършила ОУ ,,Христо Ботев” и в момента работи в консулския отдел на посолството. Благодаря Ви колеги! И вие имате голям принос за нейното израстване! Очите ми бяха пълни със сълзи от радост. Изживяването не може да се опише с думи. Радвам се, че е взела и частица от мен – дипломиран учител по немски език.
Какво е специалното и онова, което трябва да знаем за училището?
Училището е с древна история, съхранена и до днес. Ние първи въведохме чуждоезиковото обучение от първи клас. След това паралелки с разширено изучаване на изобразително изкуство. Всички колеги – упорити, всеотдайни, без да очакват награди – учат, възпитават, образоват, но и в същото време защитават и вдъхват увереност в силите на своите ученици, да вървят напред, да се усъвършенстват, да не се отказват от мечтите си, въпреки трудностите. Много от нашите възпитаници се реализираха успешно в медицината, образованието, информационните технологии, съдебна система, МВР и др. Това е доказателство, че в училището са работели и работят стойностни учители.
Едно училище не е сграда, терен или място. То е присъствието и духът на хората, които работят в него, които всеки ден оставят частица от себе си там.
Какво значение има за учителя училищната база, в която работи, директора, децата?
Важно е как изглежда училището отвън, но по-важно е какво става вътре. Смея да твъря, че базата, кабинетите, колектива и ръководството по нищо не отстъват на другите училища. Има всичко, което е нужно за едно съвременно образование, съобразено с новите технологии на обучение. През годините, въпреки малкото средства за ремонти сме се стараели да подържаме на ниво материалната база. Няма да скрия – трябва един обстоен ремонт, като се започне от покрива, парната инсталация, която е доста остаряла /но не сме студували/, санитарните помещения, физкултурния салон, коридорите, лекарския кабинет, сградата при Часовниковата кула. И тук искам да вметна, че едно лято, почти месец, с такъв ентузиазъм изрисувахме стената в коридора на първи клас с приказни герои в сградата до Часовниковата кула, за да посрещнем малките ученици. За съжаление, есента се наложи да бъдем всички в централната сграда. Така тази рисунка все още чака своите първокласници и дано това се случи. Един проект за дворното пространсто с игрища, сцена, кът за отдих, изготвен от Директора на училището г-н Иванов, също чака своето реализиране някъде….
Как гледате на възникналия казус със затварянето на училището? Какво е вашето мнение?
Проблемът със затварянето на училището не е от сега. Не може да се определят точно причините и кой е виновен да се стигне до тук. Те са съвкупност от промените като цяло в образованието, политиката, обществото. Ще изброя някои, които не зависят от нас: на първо място демографския срив – няма работа за младите, напуснаха града, реализираха се в големите градове или чужбина.
Вследствие на това спадна и раждаемостта – няма деца. Когато вземем списъците и обхождаме подлежащите /да кажем примерно/ от 136 родени и подлежащи за 1 клас, поне 30 ги няма на адрес. Така започнаха да намаляват паралелките; отделно 8 клас мина към гимназиален етап. С течение на времето останахме с по 1 паралелка на клас. Започнахме да допълваме с деца от ромски произход. Вписваха се добре в класовете, но пък започна отлива на останалите ученици. И сега си мисля, че тогава трябваше да се даде гласност, да не се сегрегира училището. Но нали надеждата крепи човека, все си мислехме, че нещата ще се подобрят. Получи се една настройка на обществеността срещу училището. Районирането – също една от причините. От години условно, без наредби и заповеди си имаше райониране; делегирания бюджет, който е бич за малките училища. Ученикът се превърна в ”стока“ и всеки гледа да си я задържи. Това доведе до още по-сериозни проблеми в образователната система. Но както е казал народа „по-добре късно, отколкото никога.“ Без помощта на ръководството на Общината, на родителите, на обществеността трудно ще се справим.
Кои са нещата, които трябва да се променят или да се запазят, за да има деца, така както е било през изминалите години?
Най-важното за едно училище са децата, учителите, ръководството и не на последно място базата. Учителите ги има. Нека се допълнят и с млади, жадни за работа колеги. Господин Иванов даде всичко от себе си и предполагам, че достойно ще се оттегли в заслужен отдих. Но чудото не може да стане за една учебна година. Трябва един основен ремон и на двете сгради, едно друго разбиране и отношение към училището, един съвсем нов модел на образователна институция.
Защо то трябва да бъде съхранено?
В града има толкова талантливи деца. Защо да не остане като училище със засилено изучаване на изкуства, изучаване на чужди езици, компютърни технологии? Но всичко изисква обстойно проучване, време, млади и енергични колеги със своите иновативни цели и идеи. Това е незавършена история – има още какво да се пише. Това е храм на образованието, който не трябва да затваря врати.
Интервю: Светлана Бошов
12.04.2025 година
