Беше през пролетта на 1944 година. Славата на партизанското движение растеше с всеки изминат ден и сгряваше сърцата на отруденото население на Етрополе.
Но колкото славата на партизаните, които бродеха из Етрополския балкан, добиваше ореола на величието, толкова повече терорът в Етрополе се увеличаваше. Никой не смееше да замръкне след полицейския час. Тайни и явни полицаи и агенти сновяха денем и нощем из града. В прогимназията квартируваше жандамерийската ловна рота на капитан Диков – комендант на града.
Етрополе живееше неспокоен живот. По голямата част от мъжкото население беше мобилизирана и изпратена в окупационните корпуси в Гърция и Югославия. Затова още от рано хората заключваха пътните врати.
Беше полунощ. Тежка, пълна с дъждовни капки мъгла лазеше по планината и правеше нощта тъмна и непрогледна. Гробна тишина заобикаляше заспслия град. Отведнъж силен кучешки лай наруши тишината, а след малко затрака и картечница.
В общината настана паника. Цивилни и униформени полицаи бързо се изпокриха. Картечните изстрели събудиха и Славчо Черния (така народът наричаше омразният полицейски началник).
С наметната шинела и по пижама той забърза към общината, като стискаше в ръката си пистолет. На ъгъла на съдебната палата се сблъска с един младеж в бранническа униформа. Славчо се опита да спре младежа и го попита какво се е случило.
- Бягай, идат!
- Кой иде?
- Бягай, бягай, идат!
- Кой иде? – попита отново Славчо, но младежът продължаваше да тича и той едва дочу отговора му: „Бягай, че идат партизаните!“. Славчо залитна и се опря на оградата. Откъм големия пазар се прибираха двама агенти. Те разговаряха възбудено, с явна тревога в гласа – Червената армия била превзела Одеса и скоро щяла да навлезе в България. Да премине Дунава, няма кой да я спре; време е да се махнат от тая служба…
Дали Славчо чу тази разговора на своите подчинени?! Но той не се помръдна от мястото си.
Картечницата изтрака още няколко пъти и замлъкна.
Кучешкият лай постепенно затихваше.
Към три часа през ноята тишината бе възстановена и кучешкият лай замлъкнал.
На изток Балкана се къпеше в сутрешната огнена жарава. Мъглите бавни се вдигаха, за да разктият новия слънчев ден над Етрополе. Етрополе осъмна окъпано в утринната ведрина.
Нищо особено не се беше случило. В плевната на бай Христо Бъкличаров в горния край на града имаше картечен пост. Войниците поздрямали, отведнъж чуват някакво шумолене и се сепват от доловения шум, който идел откъм канавката на пътя. А там кротко си пасяла биволицата на Васил Райчинов.
От страх войниците извикват: „Кой там? Стой!“
Но биволицата не разбира войнишката команда и продължава да се движи и всява страх сред войниците. Открита е картечна стрелба по кроткото добиче. От картечните изстрели биволицата се подплашва и хуква надолу по шосето. Войниците, уплашени, побягват към града, а биволицата тича след тях…
Павел Стефанов Глогов е роден на 19.08.1912г. в гр. Етрополе.
