Кучи студ през януари. Бавно пълзях някъде след Ябланица към Тетевен. Лед, коловози по пътя, феерични снежинки по стъклото на японската ми красавица и странни, многоцветни ефекти на слънчевите лъчи, пречупени през дебелия и бял като мляко сняг. Наоколо вятърът завихряше неподражаеми форми, които само голям майстор на четката може да измисли. На моста над река Вит при Гложене, завивайки към Тетевен, колата се поднесе леко и си избра свой път – към центъра на селото.
„Хубаво”- казах си аз. ”Щом иска от тук да мине-нека!”
Там беше пусто. Никъде не се виждаха хора. Едно магазинче светеше и спрях. Оказа се, че има и няколко дървени масички. В ъгъла седяха двама старци. Може би около 75-годишни. И двамата добре и топло облечени. Говореха тихо, почти шепнеха. Усещаше се обаче, че между тях имаше нещо като стена от дебел прозрачен лед. Предпазливи и изучаващи погледи си разменяха и двамата. Магазинерката я нямаше. Седнах да я изчакам, запалих цигара и леко треперейки от студ, се заслушах.
-Та, Цоле, дойдох си преди три дни. Не за дълго. Трябва да видя нещо тук,за да съм наясно какво точно ми е останало да правя в живота си. Защото от там, дето почнах, там искам да го завърша. Уж все още съм здрав, но годините вече не са малко и само господ знае кога ще му дотрябвам!
-Здрав си, Драгане и богат си. Какво ли ти трябва още? Ние да му мислим с тези малки пенсии, дето за нищо не стигат. Добре, че са децата и внуците, та помагат.
-Цоле, Цолее, какъвто те оставих, такъв те заварвам! Добре, че те заварвам де, защото 50 години искам да ти кажа някои работи.
Тука някъде ми стана топло. Кюмбето в ъгъла беше почти изгаснало, но аз се стоплих. Забелязах, че и леденото стъкло между двамата изтъня. Някак си се гледаха по-ясно. Драган напълни лулата и в сините му очи пробляснаха искрици. Цоло изправи гърба, сръбна от кафето и зачака. Търпеливо, като ученик.
-Та,Цоле, дойдох си и право на гробището. Не може да се влезе. Буренаци, кал, къпинак, шума и накъсани пластмасеняци навсякъде. Няма плочки, няма пътечки, неизринато, сняг покрил със забрава хората, дето са там. Една лампа няма. И отгоре тъмно, като и отдолу! …Ей, Цоле, ако още не знаеш, да ти кажа: за живите се съди първо по отношението им към умрелите! Това го запомни от мен. Ето ти снимки от гробището в Аделаида. Погледни ги. Така стана, че там погребах и жена, и син.
Беше странно тихо и малко тъмно, но пред очите ми светна първата светкавица. Жълто-синя светлина! Веднага усетих, че и двамата се мержелееха пред погледа ми.
-Е, то нема пари бе, Драгане. Отде да ги вземе кметът? То нема за живите, а ти за мъртвите ми говориш! Нас тука така са ни учили – да мислим първо за живите.
Цоло вече беше леко наведен напред и позата му странно ми наподобяваше на един портрет на Вишински. Само дето още ръката я държеше в джоба си. И на него му беше студено. Иначе сигурно и тя щеше да е вирната с насочен напред показалец. Драган изтръска лулата, почисти я и започна да я тъпче отново. С удоволствие сръбна от каймака на кафето, избърса устните си и кротко продължи:
-Цоле, от гробището отидох да видя селската тоалетна. Тази на мегдана. Ми то смръдня, въпреки че е кучи студ. То мръсотия, то чудо. Стъпалата изронени, мазилка няма, врати и прозорци няма и стъкла няма. Навсякъде замръзнали лайна и нахвърляни боклуци. Умряло от студ куче имаше. Там е сигурно от ланшната зима. Не ви ли е срам!?
-Миии, то, Драгане тоалетната отдавна не се ползва. Хората си имат вече вкъщи. А и тези от чистотата ги е гнус да влязат.
-Абе, хора, лятото не ви ли мирише, бе? Изумяваш ме!
Драган забърка из джоба си и извади още снимки. Постави пред Цоло две и му каза:
-Това, Цоле, са от обществена тоалетна в Австралия. Хората си имат отдавна в къщите, но ползват, когато се наложи и тези. Пазят ги. Вътре са като музей. С картини по стените, чисти като кухня на скъп ресторант! Защо е така там, бре Цоле, а тука не е?
Цоло замълча. Не знаеше може би какво да отговори. Ръката му трепна и разля кафето. Избърса петната по масата и гащите си и някак си отново изправи гърба. Намести очилата, но не каза нищо.
-Това беше оня ден – продължи Драган. Вчера отидох при кмета да го видя. Взех банковата сметка на общината и ще му преведа 40 000 лв. С тях искам да назначи трима местни работливи хора за една година, да оправят всичко това. За ремонт на тоалетната ще изпратя още пари. Да стане хубава и най- вече чиста. Като си дойда след една година, ще оправя алеите в гробището и чешмичка ще направя. Сега нека го изчистят. И още едно нещо купих, но за това най-накрая!
-Абе, не си хвърляй парите на, вятъра, бе човек! Ще ги откраднат и нищо няма да направят.
Някъде тука се сетих за един стар наш лаф: „Не прави не поискано добро”! И отново ми светна онази красива тиха светкавица. Попитах плахо дали им преча и се преместих малко. Магазинерката влезе, направи на двамата по още едно кафе. Аз също си поръчах турско с каймак и запалих пак. Тия пусти цигари ще ме довършат. Драган й напомни да приготви за следващия ден триста плика с най- необходимите продукти: боб, ориз, олио, сол, захар и брашно.Ще каже на точно кои триста човека да ги раздаде. То май толкова бяха останали там. Поръча да му направи цялата сметка и отново се обърна към Цоло:
-Приятелю, помниш ли какви щури дечурлига бяхме? Когато ти открадна едно сапунче от Карастоян, как аз изядох вечерта боя! Щото рекох, че аз съм крадецът. Помниш ли какъв сом извадихме веднъж с теб двамата от един подмол в махала Асен? И как и двамата ядохме бой, че те накарах да го пуснем? Помниш ли, че в гимназията в Луковит ти носеше моите обувки, защото нямахте пари? Давах ти всичките си дрехи и ти завърши като мене. Ти беше най- големият ми приятел. Още те имам за такъв, защото само на теб казах, че изчезвам и ти не ме предаде. После ти влезнаха бухалите в главата и ако имах възможност, щях лично да ти вържа въжето! Но нямах! Бях далече, стисках зъби и само исках някога пак да те срещна!
-Драгане, такива бяха времената. Мисля си още, че на никого лошо не съм направил!
-Слушай ме днес повече от всякога, френд. Аз не съм дошъл да ти вадя нож! Ако довечера имаш още бухали в главата-въди си ги! Та, навремето за 2 месеца стигнах до Пирея. В торбата нямах нищо. Само онези три златни монети, които ми даде татко. Не помня колко време пътувах с един кораб, заедно с плъховете и други жалки нещастници като мене. Дори не знаех накъде отивам. Но знаех, че трябва да стоя далече от пълните с бухали глави! На сойка слезнах от кораба. Тънък като върбова клечка. Когато за последно прегърнах татко, си бях нахлузил феса до носа. Иначе очите ми щяха да паднат от мъка. Помолих го само да се държи и да пази сестра ми. Обещах му, че някога ще се върна за него. И за нея. После годините се заизнизваха. Свикнах и с подскачащите кенгура и с отровните змии, и с всичко. Завъдих челяд. Жена ми стана една хърватка, дето миеше чиниите в един ресторант, докато аз надувах чувалите с цимента по обектите.Все едно българка, приятелю! На втория месец си говорехме на чист български. Блага жена. Деца ми роди. Четири броя. Имаше да оцелеят, имаше и да се поминат! Полани се помина и тя. Трите деца хванаха шущака да си учат и идваха при нас само през ваканциите. Останахме сами с жената и торбата с твоята снимка. Докато не се случи нещо!…Ще ти го призная сега! Един ден те застрелях!!! Беше през 1959 год. От телефона в твоя кабинет ми се обади сестра ми. При нас още не беше дошло пладне. Тука е било тъмна темница. Как е влезнала там, не ми каза.
-Братлето ми, здрасти – каза тя! И се разрева. Като дете.
– Моля те, кажи ми как си? Как са жената и децата?
– Зорнице, добре съм. Какво има, защо плачеш, откъде звъниш?
– От телефона в кабинета на Цоло се обаждам. Него сигурно не го подслушват! И пак заплака горко. ”Братлето ми, преди година ме извика Цоло. Работех при него в училището. Учех децата на история. Директор беше той, голяма клечка! Каза ми, че ако баща ни не подпише за ТКЗС-то, да си търся друга работа. Какво да правя? Бременна бях в седмия месец. Аз се разревах и отидох при тате. Казах му. Той изстина. Изпсува хамалски, взе гегата, но после я остави. Седна на миндера, просълзи се и изпи една малка ракийка. След малко стана, наметна мантата, сложи си в енджика малко варена сланинка, хляб и глава лук и излезе! Отишъл е, подписал е и вечерта не се върна вкъщи. Спал е при чичо Йото. На сутринта дойдоха, изкараха воловете, кравите и овцете. С тези два вола ореше всичките ниви, караше сеното и хранеше добитъка. Береше дървата и се топлехме зимата. В най-студените дни палеше печката и при воловете – да не им е студено и на тях! Текезесарите не купуваха оставащото сено, то изгниваше и кравите им гладуваха, но как така да се купува от кулак!? Точно девет месеца работи за надница от 60 стотинки в ТКЗС-то и умря! Умря, сигурно защото пред очите му е умрял единият ни вол. От глад и студ. Изпратихме го до гробищата само аз, леля Пена и попът!”
-Точно тука, бухал ниеден, ревнах и аз. За първи и последен път в живота си. Извадих торбата, с която дойдох. Вътре имаше и твоя снимка и едни други неща, които накрая ще ти покажа. Взех снимката, отидох на стрелбището и те застрелях! Стрелях докато не остана нищо! Преди да си тръгна, проверих. Читаво малко парче имаше само с една дупка в главата ти. Взех го и ето-подарявам ти го. Дано от тази дупка излезе и последният бухал!!!
Аз вече треперех от студ. Печката беше угаснала окончателно. Светкавиците падаха тихо и озаряваха с безумната си жълто-синя светлина всичко около мен. Странно беше само, че Драган се усмихваше. Очаквах Цоло да скочи, да размаха пръста на Вишински от оня портрет, дето ми се привидя. Но той се поприведе на стола, сръбна от кафето и пак го разля. На ръцете имаше тремор.
-Ми то, Драгане, ако искаш, можеш и да го направиш пак. Аз имам пистолет. Още дома ми стои един ТТ. Ще ти го дам. Ама аз пак ти повтарям: такива бяха времената и не съм виновен. Не ми е била гузна съвестта до сега, ама май се замислям дали за дупката от парчето снимка, дето държа в ръката си, трябва да потърся чеп!? Или да я оставя така. Отворена. Заради бухалите. Магазинерката отново влезе и дойде при тях на масата.
-Бай Драгане, 1400 лв. ти е сметката за всичко. За тристате пакета, четирите кафета и двете лимонади. Да хвана ли и кафетата на младежа?
-Хвани ги, разбира се. Драган чак сега ме забеляза. -Младеж, я ела при нас. Не се караме. Ние сме приятели, дето не са се виждали 47 години. Кой си, какво правиш тука в този студ?
-По работа съм тука. Отбих се да се стопля, а и много лед има отвън на пътя. Занесе ми се колата и се уплаших. Приемете, че съм внук на оня Йото, дето стана дума преди малко. Моят дядо действително се казваше Йото. Нищо общо с оня Йото, за когото стана дума, но това ми се стори подходящо! Драган плати сметката, побутна ръката на Цоло, който броеше стотинки за кафетата.
-Цоле, още един съвет: когато си канен някъде, не се бъркай за пари. Ако не си поканен, обаче не сядай на маса, на която не можеш да платиш цялата сметка!!
Не бях чувал това и светна още една светкавица. Тя пак си беше тиха и цветна, но ми забучаха ушите. Нещо като светлинен тътен от земетресение. Май ми ставаше вече повече! Въобще не ми мина през главата какво още ме очакваше!
-Цолее,Цоле, да те попитам и това. Защо не взе Ленчето навремето?
-Хммм, аз я исках, ама то партията не даде. Баща й бил на служба при Царя. Разсърди ми се тя и се попиля по Делиормана. Ни вест, ни кост оттогава за нея! И бай Цоло се просълзи. Срина се като натрошена ледена фигура. -Драганееее, няма да търся чеп! Нека излизат тези бухали, дето ми ги говориш ти, защото тогава не спрях Ленчето. По-скоро не тръгнах с нея, защото тя не беше сама. Бременна беше от мене. И сега нито зная къде е, нито колко са, нито как са? Тя отдавна ме е забравила, но аз не съм!!! Беше станало вече късен следобед. Не разбрах как се изнизаха тези 4-5 часа. Магазинерката разпали печката и отново стана топло.
-Слушай, Цоле! – Драган се присегна и извади една много стара платнена чанта. -Сега ще ти кажа за какво още съм си дошъл. Това трябва да свърша още в моя живот. Виждаш ли този камък отсреща? Дето стои на средата на мегдана.Ти го сложи-нали? Стъклата бяха запотени и излязох да видя. Паметник, с надписи. Не прочетох какво пишеше, защото студът скърцаше като паянтова къща, а и вътре беше по- интересно.
-Цоле, на това място имаше хан. Няма как да не го помниш? Моят баща го държеше. Тука са минали нощите му. Защото през деня беше по нивите и из гората, а вечерно време-тука. Едно ратайче имахме само, дето настаняваше конете. Чешеше ги, хранеше ги и ги целуваше. Добро момче беше. Баща ми го намери в Луковит примряло от глад и студ, и го прибрахме. Мама сутрин правеше мекици на конярите и оправяше одаите. А вечер се събирахме всички тука…Защо го събори, бре, Цоле? Какво ти пречеше? Селото живееше покрай хана.
-Драгане, аз не исках. Колко пъти съм спал и аз там? Нали там за първи път видях Ленчето. Нали там барем по пет пъти са ни били и двамата, ама за добро е било! Но дойдоха, Драгане, едни каскетлий от Ловеч и поискаха паметник да направя. На партизани. Не щяха там при моста, дето им показах, щото не било в центъра. Изпратиха хора и за една седмица отнесоха хана. Успях да взема само оня, рисувания скрин, дето баща ти го донесе от Солун. Пазя ти го и утре ще ти го дам! Тука някъде пак проблесна светкавица! Но имаше вече и гръм. Тих, но си беше гръм, защото Драган се наведе и целуна Цоло по темето. Избърса с опакото на ръкава си издайническа сълза и извади на масата платнената торба. Отвори я и измъкна отвътре стари пожълтели хартии.
-Цоле, когато се качих на кораба, ей в тая торба имах онези три монети и тези хартийки.И само половин самун хляб! Това са чертежите на хана! Сякаш съм знаел, че ще го бастисаш, кучи сине такъв!…Ама съм решил, че ще изровя земята и ако е дал господ, да поживея още малко, ще го направя пак, ей по тия чертежи. За него ще дам всичките си пари, дето съм събрал през тези 47 години. Дано стигнат! Искам само едно-този камъняк да махна парче по парче! Не искам никой да ми помага. Ще му намеря друго място и пак сам искам да го направя, щото историята си е история! Тя е твоята история, а аз я уважавам! Но тука, на това място, ще си направя хана!
Вече беше се извила бурята. Светкавиците падаха навсякъде около мен.Трещеше, вятърът виеше като прериен койот, а Драган светна като северно сияние. Цоло се наведе и опря главата си в масата. Прегърбен и сломен!
-Цоле, изправи се! Никого не си убил, нищо през живота си не си откраднал, освен онова сапунче, заради което аз ядох боя! И с бухали в кратуната си да останеш, ти си ми приятел и за мен си си Цолето от ония години! Дръж главата изправена! Виновен не си ти и такива като тебе с бухали в кратуните, а онези,които вместо глави са имали бухали! -И да ти кажа, Цоле, аз след седмица си отивам. Ама не за дълго-след година си идвам за постоянно тука. В това село искам да си оставя кокалите. Трябва да довърша тези неща, за които ти разправях. Но все пак, ако нещо стане, вчера съм платил две места в гробището. Едно до друго-за мене и за тебе! Сам ще ми е скучно. Хем ще си те попържвам от време на време, хем и по ракийка можем да пием! Така де!
Какви ти светкавици, то се изви буря в главата ми! Не знаех къде съм, гърбът ми се схвана, главата ми бучеше, ръцете ми правеха нелогични неща, щом надигах чинийката на кафето вместо чашката! Съблякох си шубата и излезнах навън на студа, но ми стана приятно. Като влезнах вътре, ги заварих на масата, но вече един до друг, а не един срещу друг. Цоло го беше прегърнал и със свободната си ръка разлистваше чертежите.
-Абе, младеж, ще изстинеш, облечи се – каза ми Драган.
-Няма да изстина, бай Драгане. Нещо ми прималя та затова свалих шубата. Аз вече трябва да тръгвам, ама да те питам нещо. Сещаш ли се откъде е тоя Йото, дето стана дума по едно време?
-Ей, забравил съм вече….ама ми се ще да беше от едно село Ямна. Облизо беше някъде.
Тука съм загубил съзнание! Поне триста свекаваци ме бяха ударили! Свестих се с главата на масата и Драган и Цоло над мене!
-Бай Драгане, аз си тръгвам. Зави ми се свят, защото моят дядо се казваше Йото и живееше в Ямна. Внук съм му.Затова ми се зави свят!
Качих се на колата ала не знаех накъде да тръгна. И хванах наобратно-към дома. Минах през Ямна. Влезнах в стаята, дето спеше дядо и седнах на същия креват, където до последно седеше и той. Подпрях лакти на коленете си и наведох глава. След половин час погледнах мокрото петно на дюшемето под очите ми и си тръгнах. Когато след няколко месеца пак минах оттам и попитах къде да намеря Цоло ми казаха, че чисти буренаците из гробището! Завъртях натам и го видях наведен между гробовете.
На клона на един стар дъб до него имаше бухал. Красота!
P.S. Следващият разказ в книгата „Чертежите на хана“ – „Рогата на вола“ е продължение на този. В него ще видите и гледната точка на другият герой – Цоло!
